1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 205
гр.София, 12.03.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
седми март две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 4235/ 2017 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Старозагорски окръжен съд № 214 от 26.06.2017 г. по гр.д.№ 1133/ 2017 г., с което е потвърдено решение на Гълъбовски районен съд от 29.12.2016 г. по гр.д.№ 270/ 2016 г. и по този начин по предявените от П. Д. К. против касатора искове, квалифицирани по чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3 КТ е признато за незаконно и е отменено уволнението, извършено със заповед № 185/ 17.05.2016 г., ищцата е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност „оператор, химически контрол”, а ответникът е осъден да й заплати обезщетение за оставане без работа за период 17.05.2016 г. – 17.11.2016 г. в размер 5 173,42 със законната лихва върху тази сума от 18.07.2016 г., както и 1,55 лв лихва за забава.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът повдига като основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол процесуалноправните въпроси допуска ли въззивния съд нарушение на съдопроизводствените правила, ако: постанови решение, което се основава на немотивирани предположения и теоретични заключения, некореспондиращи на представените по делото доказателства; не се е произнесъл в решението си при сезирането му с възражение за неспазване на Тарифа № 1 към ЗДТ при определяне на размера на държавната такса за въззивната жалба; приеме в решението си, че не са спазени разпоредби от устава на търговско дружество – въззивник, без да е събрал доказателства за релевантните факти и обстоятелства за необходимостта от одобрение на решение на Съвета на директорите от едноличния собственик на капитала; постанови в решението си, че определени писмени доказателства не са представени пред първоинстанционния съд, след като същите са върнати на страната с нарочно протоколно определение; се произнесе по въпроси, които не са повдигнати от ищеца в исковата молба относно броя на освободените служители в дружеството – работодател без да му даде възможност да ангажира доказателства за това; потвърди първоинстанционно решение, макар изцяло да отрича мотивите му. Счита, че тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответната страна П. Д. К. оспорва жалбата с доводи по същество, без да взема отношение по наличието на основания за допускане на касационния контрол.
Съдът намира жалбата за допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване.
Въззивният съд е приел за установено, че ищцата е работила по трудов договор в ответното дружество, заемала е длъжността „оператор, химически контрол”. На 16.05.2016 г. й било връчено предизвестие за едностранно прекратяване на трудовото правоотношение, а на следващия ден – заповед за уволнение поради съкращаване на щата без спазване на срока за предизвестие. На 15.04.2016 г. съветът на директорите на [фирма] утвърдил ново щатно разписание на длъжностите за дружеството, с което била съкратена една от щатните бройки за заеманата от ищцата длъжност. Изпълнителният директор издал заповед за извършване на подбор, в изпълнение на която назначената комисия оценила най-ниско ищцата. Съдът приел, че към момента на връчване на заповедта за уволнение ищцата била член на Федерация „Енергетика” към КТ Подкрепа, а ответникът бил член на Българска браншова камара на енергетиците. Като членове на тези организации те били обвързани от браншовия колективен трудов договор от 12.04.2016 г., в чл.12 ал.4 от който е предвидено, че работодателите – страни по колективния трудов договор могат да уволняват работници поради съкращаване на щата само след предварително писмено съгласие на синдикалното ръководство. Съдът отхвърлил фактическите твърдения на работодателя за прекратяване на членството му в Българска браншова камара на енергетиците преди прекратяване на трудовото правоотношение с ищцата. Посочил, че в самия документ, обективиращ договора, [фирма] фигурира като задължено по него лице, а доказателства в подкрепа на твърденията си за прекратяване на членството дружеството посочило след изтичане на срока за отговор на исковата молба, без дори да ги представи. При тези фактически установявания от правна страна съдът извел, че уволнението е незаконно, тъй като при извършването му ищцата се е ползвала от закрила по чл.333 ал.4 КТ, която не е преодоляна от работодателя. Счел, че това само по себе си налага безусловно отмяна на уволнението, без оглед останалите доводи на страните. Все пак допълнително съдът посочил, че намира заповедта за уволнение за подписана от легитимен представител на работодателя, но че решението за съкращаване на щата е трябвало да бъде одобрено от едноличния собственик на капитала на дружеството – работодател. Наличието на такова одобрение не е установено, което също е основание за незаконност на извършеното уволнение, съответно – за уважаване на исковете за отмяната му, за възстановяване на заеманата длъжност и за заплащане на обезщетение за оставане без работа.
С оглед тези мотиви на въззивния съд, поставеният от жалбоподателя процесуалноправен въпрос допуска ли въззивния съд нарушение на съдопроизводствените правила, ако потвърди първоинстанционно решение, макар изцяло да отрича мотивите му, е обуславящ, но не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Като е приел, че мотивите на районния съд не са правилни, но е потвърдил решението му, достигайки до същия резултат при различни правни съображения, въззивният съд е действал съгласно указанията в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, т.2. Според даденото с това решение задължително тълкуване, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Затова ако въззивният съд при решаването на спора достигне до същия резултат, както и първата инстанция, той потвърждава решението й, дори да е установил пороци в мотивите й. В този случай спорът е решен при правните съображения, посочени във въззивното решение (само то, а не и първоинстанционното подлежи на касационен контрол и то влиза в сила).
Останалите повдигнати процесуалноправни въпроси са необуславящи. Питанията за нарушението, което съдът допуска, ако постанови решение, което се основава на немотивирани предположения и теоретични заключения и ако не се произнесе по възражение за неспазване на Тарифа № 1 към ЗДТ, не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Под формата на питане касаторът всъщност въвежда твърдения за допуснати от съда по същество нарушения на съдопроизводствените правила, каквито твърдения в производството по чл.288 ГПК не могат да бъдат разглеждани. Останалите въпроси са насочени към изводи на въззивния съд, които нямат решаващо значение. За да отмени уволнението съдът е констатирал, че то е извършено, без да бъде преодоляна предварителната закрила, с която работникът се е ползвал съгласно чл.333 ал.4 КТ. Съгласно чл.344 ал.3 КТ, в този случай трудовият спор не подлежи на разглеждане по същество. Затова мотивите на въззивния съд за нарушени разпоредби от устава на търговско дружество – въззивник при приемането на решение за съкращаване на щата и допустимостта на произнасянето му по въпроси относно броя на освободените служители в дружеството – работодател, са ирелевантни и не обуславят крайното му решение. По аналогични съображения без значение е и питането допуска ли нарушение въззивният съд, ако приеме, че определени писмени доказателства не са представени пред първоинстанционния съд, след като същите са върнати на страната с нарочно протоколно определение. Въззивният съд е посочил най-напред, че тези доказателства са посочени след изтичане на преклузивния срок. В тази хипотеза няма никакво значение дали доказателствата са представени, тъй като непосочването им в срока за отговор на исковата молба е пречка те да бъдат приети, дори да са представени.
По изложените съображения не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК и Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Старозагорски окръжен съд № 214 от 26.06.2017 г. по гр.д.№ 1133/ 2017 г.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място],[жк], Е.[ЕИК], да заплати на П. Д. К., Е. [ЕГН], 800 лв (осемстотин лева) разноски по касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: