– 2 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 216
гр. София 14.03.2018 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 08.11.2017 (осми ноември две хиляди и седемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 2336 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 3096/31.03.2017 година подадена от Е. В. Т. срещу решение № 11/23.02.2017 година на Апелативен съд Б., постановено по гр. д. № 516/2016 година, в частта му, с която е отхвърлен предявеният от нея срещу П. иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за разликата над уважения размер от 3000.00 лева до присъдения с първоинстанционното решение № 421/24.10.2016 година на Окръжен съд Бургас, постановено по гр. д. № 176/2016 година размер от 7000.00 лева.
В касационната жалба на Е. В. Т. се излагат доводи за това, че решението на Апелативен съд Б. е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Направено е искане обжалваното решение да бъде отменено, в обжалваната му част, като се постанови ново такова, с което размерът на присъденото на Е. В. Т. обезщетение да определен на сумата 7000.00 лева. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Е. В. Т. е посочила, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Б. по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба П. е подал отговор на същата с вх. № 5212/30.05.2017 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 11/23.02.2017 година на Апелативен съд Б., постановено по гр. д. № 516/2016 година, поради което и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано тя да бъде оставена без уважение, а въззивното решение да се потвърди в атакуваната с нея част.
Е. В. Т. е била уведомена за обжалваното решение на 06.03.2017 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 3096/31.03.2017 година, като е подадена по пощата на 29.03.2017 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
От фактическа страна е прието установено, че с прокурорско постановление от 03.05.2011 година, издадено по досъдебно производство № 06-62/2011 година на Р. А. Е. В. Т. е била привлечена като обвиняем по чл. 215, ал. 1 от НК за това, че на 09.02.2011 година в [населено място] в пункт за изкупуване на черни и цветни метали, в качеството си на работник (закупчик) в [фирма], [населено място], с цел да набави за себе си или за другиго имотна облага, спомогнала да бъдат отчуждени от други две лица чужди движими вещи на обща стойност 1050.00 лева, за които е предполагала, че са придобити чрез престъпление. Спрямо Т. не е била взимана мярка за неотклонение. Наказателното производство било приключило с оправдателна присъда по н. о. х. д. № 302/2012 година на Районен съд Айтос, която била влязла в сила на 05.12.2012 година.
В съдебното производство са били разпитани свидетелите Р. В. Т.-брат на Т., Р. Х. К. и Т. И. С.. Първият заявил, че по време на наказателното производство Т. била в състояние на силно притеснение, станала по-агресивна към близките си, повишавала тон за всяко нещо. Хората го питали какво става със сестра му, че променила поведението си. Р. Х. К. била фризьорка на Т. и заявила, че след като била обвинена, клиентката й качила килограми, била зле с нервите, често-емоционално разстроена, позволявала си да плаче в салона. Престанала да излиза да се забавлява. В града се коментирало, че е обвинена за нещо свързано с работата й, хората обсъждали дали е осъдена. Последната свидетелка Т. И. С. установявала, че след обвинението Т. се чувствала отпаднала, ходила на лекар, пиела успокоителни хапчета, от които напълняла. Притеснила се когато получила призовка. Сега била много по-добре.
По делото е била изслушана и приета съдебнопсихиатрична експертиза с вещо лице д-р Ж. Д. С., от която установява, че Е. В. Т. е била психически здрава в периода на воденото срещу нея наказателно производство от май 2011 година до юли 2012 година и след това. Състояния като главоболие, разстройство на вегетативната нервна система, не били психиатрични заболявания. Посочените оплаквания предполагали влошено психическо състояние от рода на „тревожни разстройства, неуточнени“, но тъй като Т. не била търсила консултация с психиатър и не била провеждала лечение, била е трудоспособна, заключението на експерта било – „психично здрава“. Вещото лице д-р Ж. Д. С. допускала наличие на причинно-следствена връзка между отразеното в амбулаторни листи от февруари 2013 година от лекар-невролог „разстройство на вегетативната нервна система“ и приключилото наказателно производство.
При така установените фактически обстоятелства, съставът на Апелативен съд Б. е приел, че предявения иск за неимуществени вреди за доказан по основание. Съгласно разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, държавата отговаряла за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, при обвинение в извършване на престъпление, ако лицето е било оправдано или ако образуваното наказателно производство е било прекратено поради изброените в текста причини. В случая постановената от съда оправдателна присъда обосновавала отговорност на държавата в лицето на П. за причинени на Е. В. Т. вреди от неоснователното обвинение, като в случая били налице и останалите законови условия, а именно: настъпили за лицето неимуществени вреди и причинно-следствена връзка между обвинението и вредите.
Е. В. Т. била претърпяла неимуществени вреди, изразяващи се в притеснение от висящото обвинение, емоционално разстройство и нервно напрежение, довели до изостряне на отношенията с близките, до затваряне в себе си. При потърсена лекарска помощ от невролог било констатирано инцидентно разстройство на нервната система, но нямало данни за психично заболяване, като Т. била продължила да работи. Не се установявало твърдението в исковата молба, че наказателното производство „се отразило трайно на психическото й здраве“. Несъмнено, неоснователното обвинение било довело до засягане честта и достойнството на Т., както и до накърняване на доброто й име сред познатите й съграждани в [населено място].
При определяне на размера на дължимото се на Е. В. Т. обезщетение съставът на Апелативен съд Б. съобразил от една страна характерът на обвинението, което било за тежко умишлено престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК (при предвидено наказание над пет години лишаване от свобода), но във възможно най-ниската му степен, като се имало предвид максимума на наказанието по чл. 215, ал. 1 от НК-до шест години лишаване от свобода. На следващо място е бил съобразен, периодът от година и половина, през който е било висящо наказателното производство, че същото не било с голяма продължителност и било в рамките на разумния срок. Липсвала наложена и търпяна от Т. мярка за неотклонение. Степента и характерът на преживените от нея душевни болки и страдания и претърпени негативи от процесното обвинение, установени от свидетелите, сочели на обичайните, без изключителни такива по вид и интензитет. Въз основа на това съставът на Апелативен съд Б. е приел, че сумата от 300.00 лева справедливо ще обезщети Т. за претърпените от нея, вследствие на незаконното обвинение, неимуществени вреди. Въззивният съд е посочил, че при определяне на размера на обезщетението, с оглед избягване на неоснователно обогатяване, отчита и общото ниво на икономическото благосъстояние в страната, с оглед ръста на минималната работна заплата, която средно за една година през 2012 година била от порядъка на посочената сума.
Съставът на Апелативен съд Б. се е произнесъл и по направеното с подадената от П., срещу първоинстанционното решение № 421/24.10.2016 година на Окръжен съд Бургас, постановено по гр. д. № 176/2016 година, въззивна жалба оплакване за неправилно определени разноски, като е приел, че същото е основателно.
Пред първата инстанция Е. В. Т. била претендирала заплащане на разноски за адвокатско възнаграждение-3500.00 лева, държавна такса-10 лева и експертно възнаграждение-250.00 лева. П. била направила възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение, което е било счетено за неоснователно от първоинстанционния съд, поради по-ниския му размер от двукратния такъв на минимума, предвиден в чл. 7 от Наредба № 1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Основанието за отхвърляне на оспорването за прекомерност не намирало опора в закона. Параграф 2 от допълнителните разпоредби на Наредба № 1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения, предвиждащ в хипотезата на чл. 78, ал. 5 от ГПК съобразяване с двукратния размер на възнагражденията по наредбата, бил обявен за нищожен с решение на ВАС, в сила от 05.02.2016 година. В случая, при цена на иска от 70 000.00 лева, минималното адвокатско възнаграждение по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения възлизал на 2630.00 лева. Договореното и платено от Е. В. Т. адвокатско възнаграждение било в значително по-висок размер, а именно 3500.00 лева. Предвид фактическата и правна сложност на спора, настоящата инстанция намира, че оспореното възнаграждение се явява прекомерно, поради което и при присъждане на съдебните разноски, следвало да бъде съобразен по-нисък размер, а именно 2700.00 лв. Затова, при направени от Т. разноски от 2960.00 лева пред първата инстанция и 2000.00 лева за адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция, или общо-4960.00 лева, съобразно уважената част от исковата претенция, следвало да й бъде присъдена сумата от 213.00 лева.
Във връзка с тези изводи на състава на Апелативен съд Б. в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Е. В. Т. сочи, че съставът на Апелативен съд Б. се е произнесъл по правния въпрос за това следва ли при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди на основание чл. 52 от ЗЗД да бъдат съобразени всички обстоятелства имащи отношение към размера му, който въпрос бил разрешен в противоречие с т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 година., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, решение № 532/24.06.2010 година, постановено по гр. д. № 1650/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 377/22..06.2010 година, постановено по гр. д. № 1381/2009 година и решение № 358/06.01.2015 година, постановено по гр. д. № 2026/2014 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г.о. По повод на произнасянето на състава на Апелативен съд Б. по отношение на отговорността за разноски в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Е. В. Т. е поставила и правния въпрос за това допустимо ли е въззивният съд да присъжда разноски за адвокатско възнаграждение за две съдийски инстанции под минимума определен в Наредба № 1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения в производства с определен материален интерес и при липса на възражение от страна по делото за размера на претендираното адвокатско възнаграждение.
Касационният съд намира, че първият от така поставените въпроси не може да послужи като основание за допускането на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Б.. Отразеното в т. ІІ от мотивите на ППВС № 4/23.12.1968 година становище на Пленума на ВС е намерило израз в т. 11 от диспозитива на същото ППВС. Съгласно даденото в т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 година указание при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди като в мотивите към решенията си съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Тези указания са доразвити с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, където е посочено, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи и в случаите на частично оправдаване на лицето като същото се определя глобално по справедливост като се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които деецът е осъден, съпоставени с тези, за които е оправдан и като се вземат предвид особеностите на всеки конкретен случай. След съпоставката между посочената задължителна практика на Върховния касационен съд по посочените въпроси и възприетото от състава на Апелативен съд Б. разрешение на същите сегашния състав на ІV г. о. на ВКС намира, че при постановяване на решението си въззивният съд не се е отклонил от така установената практика. В случая са обсъдени и преценени всички, твърдени от страните и реално установени по делото, обстоятелства имащи значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди като същите са посочени в мотивите на съдебния акт и е отразено значението им за определения размер на обезщетението. Предвид на това не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на обжалваното решение до касационен контрол по първия от поставените от Е. В. Т. в изложението й по чл.284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси. Тези предпоставки не са налице и по отношение на втория въпрос. Видно от обжалваното решение, въззивният съд е бил задължен да се произнесе и по размера на направените по делото разноски, доколкото е бил приет друг размер на дължимото се от П. обезщетение, от този приет от първоинстанционния съд. При това и двата съда по същество са приели, че има валидно направено от П. възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на заплатеното от Е. В. Т. адвокатско възнаграждение и са разглеждали такова. Затова по отношение на твърдението за липса на възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК въпросът е поставен некоректно. Освен това при определяне на размера на адвокатско възнаграждение въззивният съд не слязъл под предвидена в Наредба № 1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения минимум, като обаче е съобразил както дадените с т. 3 от ТР № 6/06.11.2013 година, постановено по тълк. д. № 6/2012 година указания, така и с последващата отмяна на § 2 от ДР на Наредба № 1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения с решение № 14 820/10.12.2014 година, постановено по адм. д. № 10 355/2014 година по описа на ВАС, І-во отделение, което в сила от 05.02.2016 година. Не съществува задължение при определяне на отговорността на страната за разноски съдът да присъжда пълния размер на направените такива за адвокатско възнаграждение. По отношение на последното важи общото правило, че разноските за него се определят с оглед на уважената, съответно отхвърлена част от иска, с което съставът на Апелативен съд Б. се е съобразил при постановяване на решението си. С оглед на това не е установено съществуването на предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на обжалваното решение до касационен контрол и по втория от поставените от Е. В. Т. правни въпроси.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 11/23.02.2017 година на Апелативен съд Б., постановено по гр. д. № 516/2016 година по подадената срещу него от Е. В. Т. касационна жалба с вх. № 3096/31.03.2017 година и такова не трябва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 11/23.02.2017 година на Апелативен съд Б., постановено по гр. д. № 516/2016 година по подадената срещу него от Е. В. Т. с Е. [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], [улица], чрез адв. М. И. П., касационна жалба с вх. № 3096/31.03.2017 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.