5
определение по гр.д.№ 3071 от 2017 г. на ВКС на РБ, ГК, първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 121
София, 16.03. 2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на четиринадесети март две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
след като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 3071 по описа за 2017 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК във връзка с чл.280 ГПК /редакция преди изменението на ГПК със ЗИДГПК, публ. в ДВ бр.86 от 2017 г., съобразно пар.74 от ПЗР на ЗИД на ГПК, публ.ДВ бр.86 от 2017 г./.
Образувано е по касационна жалба на Л. П. М. срещу решение № 128 от 03.02.2017 г. по в.гр.д.№ 2817 от 2015 г. на Варненския окръжен съд, гражданско отделение, IV състав, с което е отменено решение № 3324 от 25.06.2014 г. по гр.д.№ 2812 от 2013 г. на Варненския районен съд и вместо него е постановено ново решение, с което е възстановена на основание чл.30, ал.1 ЗН запазената част на М. Д. М. от наследството на неговия баща Д. Г. М., починал на 01.03.2008 г., черз намаляване на направено от Д. М. в полза на Л. П. М. дарение на търговско предприятие [фирма] с нотариална заверка на подписите от 12.02.2008 г. с 114 492,26/554 562,84 ид.ч. и е осъдена на основание чл.36 ЗН надарената Л. П. М. да заплати на М. Д. М. за допълване на запазената му част от наследството сумата 31 718,26 лв., заедно със законната лихва върху тази сума, считано от влизане в сила на решението до окончателното изплащане.
В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно- основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.
Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Твърди се, че обжалваното решение противоречи на посочена от касаторката практика на ВКС /решение № 161 от 04.10.2016 г. по гр.д.№ 2220 от 2015 г. на ВКС, ТК, II т.о. и т.18 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д.№ 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС/ по въпроси относно задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към спорния предмет доводи и възражения на страните и относно силата на пресъдено нещо на мотивите на решението- по констатациите на съда относно юридическите и доказателствените факти, както и по преюдициалните правоотношения.
Освен това се твърди, че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК би било произнасянето на ВКС по следния въпрос: допустимо ли е, след като има влязла в сила и одобрена от съда спогодба, по силата на която е прогласена нищожността на договор за дарение на търговско предприятие, в последващ исков процес наследник с право на запазена част и правоприемник на една от страните да предявява иск за възстановяване на запазената му част, чрез намаляване на дарението, обективирано в този обявен за нищожен договор ?
В писмен отговор от 18.05.2017 г. ответникът по касационната жалба М. Д. М. оспорва същата. Моли касационното обжалване на решението да не бъде допускано и да му се присъдят направените по делото разноски.
С определение № 170 от 01.09.2017 г. по ч.гр.д. 3070 от 2017 г. настоящият състав на ВКС е присъединил за общо разглеждане в настоящото производство и частните жалби на М. Д. М. и Л. П. М. срещу определение № 1343 от 18.05.2017 г. по в.гр.д.№ 2817 от 2015 г. на Варненския окръжен съд, с което е допълнено решение № 128 от 03.02.2017 г. по същото дело в частта за разноските, като Л. М. е осъдена да заплати на М. М. разноски в общ размер от 6 790,98 лв.
Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, състав на първо отделение по жалбите приема следното:
I. По основанията за допускане на касационно обжалване на решение № 128 от 03.02.2017 г. по в.гр.д.№ 2817 от 2015 г. на Варненския окръжен съд, гражданско отделение, IV състав.: За да уважи иска по чл.30, ал.1 ЗН за възстановяване на запазената част на М. М. от наследството на баща му Д. М. и за осъждане на основание чл.36 ЗН на Л. М. да заплати на М. М. сумата 31 718,26 лв., въззивният съд е приел, че с извършеното на 12.02.2008 г. дарение на притежаваното от наследодателя търговско предприятие [фирма] в полза на съпругата му Л. П. М. е нарушена запазената част на М. Д. М. от наследството на баща му Д. М.. Поради това и след като е взел предвид приетите по делото заключения на съдебно-счетоводни експертизи за стойността на търговското предприятие към момента на откриване на наследството и към настоящия момент и разпоредбата на чл.29, ал.3 ЗН, според която М. М. има запазена част от наследството в размер на 5/24, въззивният съд е изчислил, че за възстановяване на запазената му част от наследството Л. М. следва да заплати на М. М. сумата 31 718,26 лв.
Така постановеното решение не противоречи на посочената от касаторката съдебна практика:
1. В решение № 161 от 04.10.2016 г. по гр.д.№ 2220 от 2015 г. на ВКС, ТК, II т.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, е прието, че въззивният съд е длъжен да обсъди с мотиви към решението си всички допустими и относими към спорния предмет доводи и възражения на страните. В съответствие с тази съдебна практика в обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по всички относими към спорния предмет доводи и възражения на страните, включително и по възражението на ответницата по иска Л. М. за недопустимост на този иск, предвид наличието на съдебна спогодба от 29.01.2015 г. по гр.д.№ 3187 от 2013 г. на Варненския окръжен съд между Л. М. и трето на спора лице, установяваща нищожност на договора за дарение от 12.02.2008 г.: На стр.2 от въззивното решение съдът изрично е обсъдил това възражение на ответницата, като е посочил, че то е неоснователно, защото, както е било прието и от ВКС при първото разглеждане на делото, тази спогодба няма обвързваща сила за ищеца М. М., който не е бил страна и не е участвал в делото, по което е постигната спогодбата. Освен това, напълно в съответствие с разпоредбата на чл.294, ал.1, изр.2 ГПК и с практиката на ВКС /например решение № 740 от 26.10.2010 г. по гр.д.№ 1935 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 178 от 17.12.2015 г. по гр.д.№ 1770 от 2015 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 378 от 15.01.2016 г. по гр.д.№ 1629 от 2015 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и много други, постановени по реда на чл.290 ГПК/ въззивният съд е приел, че въпросът за допустимостта на иска по чл.30, ал.1 ЗН е решен при първото разглеждане на делото от ВКС, чието становище е задължително за въззивния съд при новото разглеждане на това дело.
2. В т.18 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д.№ 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС е прието, че мотивите на решението не се ползват със сила на пресъдено нещо. В обжалваното решение не е прието нещо различно. Въззивният съд не е приел, че мотивите на решението на ВКС, ГК, първо г.о. по гр.д.№ 1745 от 2015 г. се ползват със сила на пресъдено нещо, а че дадените от ВКС указания по приложението на закона /в случая по приложението на разпоредбата на чл.298, ал.1 ГПК, съобразно която в случая следва да се приеме, че спогодбата от 29.01.2015 г. по гр.д.№ 3187 от 2013 г. на Варненския окръжен съд няма обвързваща сила за ищеца М. М., който не е бил страна и не е участвал в делото, по което е постигната тази съдебна спогодба/ са задължителни за въззивния съд, на който ВКС е върнал делото за ново разглеждане.
Поради гореизложеното не е налице соченото основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като посоченият от касаторката правен въпрос /допустимо ли е, след като има влязла в сила и одобрена от съда спогодба, по силата на която е прогласена нищожността на договор за дарение на търговско предприятие, в последващ исков процес наследник с право на запазена част и правоприемник на една от страните да предявява иск за възстановяване на запазената му част, чрез намаляване на дарението, обективирано в този обявен за нищожен договор/ не е правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Този въпрос не е от значение за конкретното дело, по което ищецът по иска по чл.30, ал.1 ЗН М. М. не е нито страна, нито правоприемник на страна по спогодбата от 29.01.2015 г. по гр.д.№ 3187 от 2013 г. на Варненския окръжен съд, поради което и спрямо него тази спогодба няма обвързваща сила.
Предвид на всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Варненския окръжен съд не следва да се допуска.
II. По основателността на частните жалби срещу определение № 1343 от 18.05.2017 г. по в.гр.д.№ 2817 от 2015 г. на Варненския окръжен съд, с което е допълнено решение № 128 от 03.02.2017 г. по същото дело в частта за разноските, като Л. М. е осъдена да заплати на М. М. разноски в общ размер от 6 790,98 лв.: Обжалваното определение е неправилно и като такова следва да бъде отменено поради следното: Предвид изхода на делото /уважаването на предявения от М. М. срещу Л. М. иск по чл.30, ал.1 ЗН/, ответницата дължи на ищеца направените от него разноски по делото пред трите съдебни инстанции в общ размер от 13 434 лв.: 5 839 лв. разноски пред първоинстанционния съд /включващи 1922 лв. държавна такса за завеждане на иска, 50 лв. държавна такса за вписване на исковата молба, 17 лв. държавни такси за съдебни удостоверения, 350 лв. възнаграждение за вещо лице и 3500 лв. адвокатско възнаграждение/ + 4 095 лв. разноски пред въззивния съд /включващи 1080 лв. възнаграждения за вещи лица, 15 лв. държавна такса за издаване на съдебни удостоверения и 3 000 лв. адвокатско възнаграждение/ + 3 500 лв. разноски пред ВКС при първото разглеждане на делото /представляващи адвокатско възнаграждение/. Поради това и на основание чл.81 ГПК и чл.294, ал.2 ГПК въззивният съд е следвало да осъди Л. М. да заплати на М. М. разноски по делото в размер на 13 434 лв. Като я е осъдил да заплати само сумата 6 790,98 лв., въззивният съд е постановил неправилно определение, което следва да бъде отменено, като вместо него бъде постановено друго за присъждане на разноски в размер на 13 434 лв.
Неоснователно е възражението на Л. М. в частната й жалба и в отговора на подадената от ищеца частната жалба от 12.07.2017 г., че на ищеца не следва да се присъждат разноските за производството пред предходните инстанции, освен пред окръжния съд при второто разглеждане на делото, тъй като решенията на РС и на ОС били отменени от ВКС и делото било разгледано и решено една от втория състав на ОС. Съгласно чл.78, чл.81 и чл.294, ал.2 ГПК на страната по делото, в чиято полза е постановено въззивното решение, въззивният съд следва да присъди всички направени от тази страна разноски пред трите съдебни инстанции, включително и тези, направени в производството пред ВКС.
Неоснователно е и възражението на Л. М., че на ищеца не следва да се присъждат в искания от него размер, тъй като присъденият адвокатски хонорар бил прекомерно висок- не бил съобразен с Наредба№ 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Както правилно е отбелязал въззивният съд в обжалваното определение от 03.02.2017 г., възражението на М. за прекомерност на уговореното и изплатено на адвоката на ищеца възнаграждение не следва да се разглежда, тъй като е направено несвоевременно- след приключване разглеждането на делото пред въззивния съд на 14.11.2016 г., едва с отговора на Л. М. на молбата на ищеца по чл.248 ГПК от 02.03.2017 г.
Неоснователно е и възражението, че на ищеца М. М. следва да се присъдят по-малко разноски, тъй като следва да се отчетат и направените от ответницата Л. М. разноски по делото. При този изход на спора /уважаване на предявения от ищеца иск по чл.30, ал.1 ЗН/ на ответницата не се дължат разноски, а на ищеца се дължат направените от него разноски в пълен размер.
Предвид изхода на делото пред настоящата инстанция и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторката дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответника по жалбата направените от него разноски по настоящото дело в размер на 3015 лв.: 3000 лв., представляващи адвокатско възнаграждение съобразно договор за правна защита и съдействие от 16.03.2017 г. + 15 лв. държавна такса, внесена по частната жалба на М. М..
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 128 от 03.02.2017 г. по в.гр.д.№ 2817 от 2015 г. на Варненския окръжен съд, гражданско отделение, IV състав.
ОТМЕНЯ ИЗЦЯЛО определение № 1343 от 18.05.2017 г. по в.гр.д.№ 2817 от 2015 г. на Варненския окръжен съд, гражданско отделение, с което е допълнено решение № 128 от 03.02.2017 г. по същото дело в частта за разноските И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ДОПЪЛВА решение № 128 от 03.02.2017 г. по в.гр.д.№ 2817 от 2015 г. на Варненския окръжен съд, гражданско отделение, IV състав В ЧАСТТА ЗА РАЗНОСКИТЕ като ОСЪЖДА Л. П. М. със съдебен адрес: [населено място], [улица], чрез адв.Б. А. да заплати на М. Д. М. със съдебен адрес: [населено място], [улица], чрез адв.Т. Г. на основание чл.78 ГПК сумата 13 434 лв. /тринадесет хиляди четиристотин тридесет и четири лева/, представляваща разноски по делото за първата, двете въззивни и първата касационна инстанции.
ОСЪЖДА Л. П. М. с горепосочения адрес да заплати на М. Д. М. на основание чл.78 ГПК сумата 3015 лв. /три хиляди и петнадесет лева/, представляваща разноски по делото пред настоящата касационна инстанция.
Настоящото определение е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.