1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 239
гр.София, 16.03.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
четиринадесети март две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 4538/ 2017 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община] с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Добрички окръжен съд № 179 от 03.07.2017 г. по гр.д.№ 215/ 2017 г., с което са потвърдени решение на Балчишки районен съд от 09.02.2017 г. по гр.д.№ 188/ 2016 г. и определение на същия съд от 23.03.2017 г. по същото дело= По този начин касаторът е осъден, по предявен от М. Г. Д. иск, квалифициран по чл.344 ал.1 т.3 КТ, да й заплати обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение за период 10.03.2016 г. – 10.09.2016 г. в размер 3 920,04 със законната лихва върху тази сума от 11.04.2016 г. и 90 лв разноски за адвокатско възнаграждение, а в полза на бюджета на съдебната власт – дължимата държавна такса по иска.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът повдига като основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол процесуалноправните въпроси „При несвоевременно изправяне на иска по чл.344, ал. 1,т. 3 от КТ нарушен ли е принципа на чл.9 от ГПК спрямо ответника?”; „Служебното начало свързано ли е с преклузията и настъпва ли тя спрямо ищеца, когато съдът е дал указания и същите не са изпълнени точно и коректно?”; „Следва ли въззивната инстанция да връща делото на първоинстанционния съд за произнасяне по нередовна искова молба с двупосочни указания?”. Счита, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответната страна М. Г. Д. оспорва жалбата като поддържа, че не са налице на основания за допускане на касационния контрол. Счита, че поставените въпроси нямат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, защото по тях има установена практика на Върховния касационен съд. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба.
Съдът намира жалбата за допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване.
Въззивният съд е приел за установено, че ищцата е работила по трудов договор в ответната община, заемала е длъжността „специалист”. На 10.03.2016 г. тя била уволнена, но с влязло в сила съдебно решение уволнението е отменено и ищцата е възстановена на заеманата преди извършването му длъжност. С исковата молба за отмяна на уволнението ищцата претендирала и обезщетение по чл.344 ал.1 т.3 КТ, като в тази част молбата била нередовна, поради непосочване на размер на претенцията. Първоинстанционният съд указал отстраняване на тази нередовност, като в дадения от него срок страната посочила с писмена молба, че претендира обезщетение за срок от шест месеца при база последно получено брутно трудово възнаграждение от 653,34 лв. С последваща молба изрично било уточнено, че целият размер на претенцията е 3 920,04 лв. С решението си по съществото на спора първоинстанционният съд отменил уволнението и възстановил ищцата на заеманата преди извършването му длъжност, но не се произнесъл по иска за заплащане на обезщетение. Ищцата поискала допълване на решението, но първата инстанция намерила, че не са налице предпоставките и отхвърлила молбата с решение от 29.11.2016 г. Този акт бил отменен от въззивния съд с определение № 70/ 26.01.2017 г. по гр.д.№ 21/ 2017 г., с което били дадени указания на първата инстанция да върне исковата молба, ако счита същата за нередовна, или да постанови акт по същество на спора по чл.344 ал.1 т.3 КТ, ако исковата молба бъде счетена за редовна. С решение от 09.02.2017 г. първоинстанционният съд допълнил първоначалното си решение, като осъдил ответника да плати търсеното от ищцата обезщетение, а по молба на ищцата, с определение от 23.03.2017 г. допълнил решението от 09.02.2017 г. в частта за разноските, осъждайки [община] да заплати на ищцата 90 лв адвокатско възнаграждение.
При така установеното въззивният съд посочил, че допълнителните решение и определение са допустими, тъй като първоначалното решение по същество е било непълно – при наличие на заявена претенция по чл.344 ал.1 т.3 КТ липсва произнасяне в първоначалното решение. Съдът отхвърлил доводите на въззивника (сега касатор), че не са били налице предпоставки за постановяване на допълнително решение поради нередовност на исковата молба, с която е предявен иска за плащане на обезщетение. Към момента на подаване на молбата тя действително е била нередовна в тази част поради липса на посочен размер на претенцията. Обаче по дадени от първата инстанция указания и в законния срок ищцата е отстранила нередовностите, като е посочила, че претендира обезщетение за 6 месеца по 653,34 лв за всеки месец. Така дефинирана претенцията за обезщетение е определяема по размер, а впоследствие е и конкретно определена с допълнителна молба, с което нередовността на исковата молба е отстранена. Въззивният съд посочил още, че дори молбата да е останала нередовна, той не би могъл да прекрати производството по иска, преди да е дал надлежни указания за отстраняването на нередовността, което в случая е безпредметно предвид постъпилите още пред първата инстанция уточнителни молби. Посочил също, че разноските за производството са претендирани още с исковата молба, както и в молбата за допълване на първоначалното решение, поради което ответникът ги дължи.
С оглед тези мотиви на въззивния съд, поставените от жалбоподателя процесуалноправни въпроси са необуславящи. Първите два въпроса са свързани с правомощията на първоинстанционния и на въззивния съд в случаите, когато е констатирана нередовност на исковата молба, дадени са указания за отстраняването й, но ищецът не ги е изпълнил в законния срок. На тези въпроси обаче в обжалваното решение не е даден отговор, тъй като съдът е установил, че в конкретното производство ищцата е изпълнила в срок указанията за отстраняване на нередовността на исковата молба в частта, с която е предявен иска за обезщетение. Нередовността се е състояла в липса на посочен размер на претенцията и след като първата инстанция е изискала уточнение на този размер, ищцата в срок с писмена молба е изправила нередовността. Поради това въпросите какво би следвало да стори съда, ако такова изпълнение не е било налице, нямат отношение към процесуалноправните разрешения в обжалваното решение.
Що се касае до въпроса за естеството на порока, което въззивният съд допуска, когато връща делото на първоинстанционния съд за произнасяне по нередовна искова молба с двупосочни указания, той е относим към определението от 26.01.2017 г. по гр.д.№ 21/ 2017 г. То обаче не е предмет на касационен контрол, такъв предмет е въззивното решение от 03.07.2017 г., в което повдигнатият въпрос не е разрешаван.
По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Добрички окръжен съд № 179 от 03.07.2017 г. по гр.д.№ 215/ 2017 г.
ОСЪЖДА [община], [населено място], [улица], Е.[ЕИК], да заплати на адвокат Д. Д., [населено място], на основание чл.38 ал.2 вр. ал.1 т.2 ЗА вр. чл.9 ал.3 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения 500 лв (петстотин лева) разноски по касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: