– 6 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 238
гр. София 16.03.2018 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 15.11.2017 (петнадесети ноември две хиляди и седемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 2697 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 1924/18.04.2017 година подадена от Г. Г. Г. срещу решение № 32/02.03.2017 година на Апелативен съд Велико Търново, постановено по гр. д. № 584/2016 година, в частта му, с която е отхвърлен предявеният от него срещу П. иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ за разликата над уважения размер от 1500.00 лева до пълния предявен такъв от 60 000.00 лева.
С обжалваното решение съставът на Апелативен съд Велико Търново е изменил първоинстанционното решение № 385/12.10.2016 година на Окръжен съд Велико Търново, постановено по гр. д. № 115/2016 година и като краен резултат е осъдил П. да заплати на Г., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, сумата от 1500.00 лева представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат от повдигнато обвинение за извършено престъпление, по което Г Г. Г. Г. е оправдан с присъда от 08.04.2009 година на Окръжен съд Благоевград, постановена по н. о. х. д. № 964/2006 година по описа на същия съд, влязла в сила на 17.06.2011година, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 15.02.2013година до окончателното изплащане, като за разликата над уважения до пълния претендиран размер от 60 000.00 лева искът е отхвърлен.
В касационната жалба на Г. Г. Г. се излагат доводи за това, че решението на Апелативен съд Велико Търново е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Направено е искане обжалваното решение да бъде отменено, в обжалваната му част, като се постанови ново такова, с което предявеният от Г. Г. Г. срещу П. иск, с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, да бъде уважен до пълния му предявен размер от 60 000.00 лева. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Г. е посочил, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Велико Търново по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба П. не е подал отговор на същата, както и не е изразил становище по допустимостта и основателността й.
Г. Г. Г. е бил уведомен за обжалваното решение на 13.03.2017 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 1924/18.04.2017 година, като е подадена по пощата на 13.04.2017 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
Съставът на Апелативен съд Велико Търново е приел от фактическа страна, че на 16.03.2006 година Г. Г. Г. е бил уличен в извършване на престъпление по чл. 242, ал. 1, б. ”б” от НК по дознание № 4/2006 година и дознание № 6/2006 година, като с постановление от същата дата спрямо него е била взета мярка за неотклонение „парична гаранция”. На 17.03.2006 година и на 23.03.2006 година с постановление на прокурор при Районна прокуратура Петрич, на Г. е била наложена забрана да напуска пределите на страната без разрешение на прокурор. Воденото срещу касатора досъдебно производство било приключило със заключително постановление от 14.10.2006 година На 27.10.2006 година в Окръжен съд Благоевград е бил внесен обвинителен акт срещу Г. Г. Г. за престъпление по чл. 242, ал. 1, б. ”б” и б. ”д”, във връзка с чл. 26, ал.1 от НК. Заедно с него са били обвиняеми още две лица. При разглеждане на делото в първата инстанция са били насрочени петнадесет съдебни заседания, като осем от тях не са били провеждани, а отлагани по следните причини: поради ненамирането на подсъдимия Г. на посочения в обвинителния акт адрес, три пъти поради неявяване на защитник на друг подсъдим по изтъкнати уважителни причини, веднъж по искане на защитника на подсъдимия Г. заради ангажираност по друго дело, поради неявяването на подсъдимия Г. заради принудителното му довеждане по друго дознание, поради неявяване на същия заради това, че е бил задържан в затвора, поради недовеждането му от затвора, по причина че е бил призован по друго дело. На 08.04.2009 година по н. о.х. д. № 964/2006 година по описа на Окръжен съд Благоевград е била постановена присъда, с която Г. бил признат за невиновен и бил оправдан по повдигнатото му обвинение. С определение от същата дата мерките за процесуална принуда „парична гаранция” и „забрана за напускане пределите на страната” са били отменени. Тази присъда била потвърдена с присъда № 69/6.11.2009година, постановена по в. н. о. х. д. № 573/2009 година по описа на Апелативен съд С.. Последната е била отменена с решение № 203/10.06.2010 година, постановено по н. д. № 116/2010 година на ВКС, НК, ІІ н. о., като делото било върнато за разглеждане от друг състав на въззивния съд. С решение № 329/20.12.2010 година, постановено по в. н. о. х. д. № 399/2010 година по описа на Апелативен съд С. оправдателната присъда на Г. отново била потвърдена. Решението на Апелативен съд С. е било потвърдено с решение № 254/17.06.2011 година, постановено по н. д. № 1422/2011 година по описа на ВКС, НК, ІІ н. о.. Оправдателната присъда по отношение на Г. била влязла в сила на 17.06.2011година.
Съставът на Апелативен съд Велико Търново е извършил преценка на показанията на разпитаните по делото свидетели като според тези на свидетелката Г. А. Ч. имало едно дело за внос на месо, което се отразило много на живота на Г., психически му се отразила процедурата по делото. Той бил стресиран и често му се налагало да пътува до [населено място]. Същата свидетелка посочвала, че делото продължило две-три години и през този период колкото пъти викала Г. да излизат, той винаги й отказвал. Според свидетелката Г. бил унил и затворен в себе си. Свидетелката била научила за делото от Г. и от телевизията. От показанията на същата свидетелка се установявало, че по времето, докато течело делото в Благоевград, Г. бил в затвора по други дела. Същевременно от показанията на свидетеля С. Д. Г. се установявало, че е имало период, през който е карал Г. до [населено място] по дело, свързано със задържането на един внос на месо. Свидетелят посочвал, че тогава Г. се бил сринал емоционално, не можел да шофира и затова го помолил да шофира вместо него, за да ходи на делото. Според свидетеля Г. се затворил в себе си, ограничил контактите си с близки и познати, преживял стрес. Този свидетел също знаел, че през този период Г. е имал и други дела.
С оглед на това съставът на Апелативен съд Велико Търново е приел, че така предявеният от Г. Г. Г. срещу П. иск по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ е доказан по основание. Също така е приел и това, че по делото са установени фактите относими към определяне на размера на обезщетението, а именно: Г. е бил обвинен и срещу него е водено наказателно производство във всичките му фази за престъпление по чл. 242 ал. 1, б. ”б” и „д” от НК, във връзка с чл.26 от НК, което съставлявало тежко престъпление по смисъла на чл. 93 т. 7 от НК; като производството било продължило около пет години; по отношение на Г. е била взета мярка за процесуална принуда „парична гаранция”, както и забрана да не напуска страна без разрешение на прокурора; още на първа инстанция е била постановена оправдателна присъда по отношение на Г. и са били отменени мерките за процесуална принуда; продължителността на делото пред първата инстанция е била и по причина на необходимост от отлагане на делото за осигуряването на защитата на подсъдимите с оглед неявяване на защитниците по уважителни причини, както и поради неявяването на Г. Г. Г., заради задържането му и необходимостта от явяването му по други наказателни производства; нямало основания да се приеме, че наказателното производство не е протекло в разумен срок и че има забавено правосъдие не само поради изложените по-горе причини за отлагане на делото, но и поради това, че делото е било с фактическа и правна сложност, необходимо е било да се разпитат множество свидетели и изслушат вещи лица, а и е бил проведен инстанционния контрол-двукратно пред въззивна инстанция и двукратно пред касационната инстанция. Не било установено по делото чрез главно и пълно доказване, че е имало медийни публикации за воденото против Г. Г. Г. наказателно производство. По делото не били представени никакви данни за такива публикации. Споменаването от свидетелите, че е имало медийно отразяване на случая не следвало да се взема предвид, тъй като не се сочели никакви конкретни данни. От показанията на свидетелите се установявало, че Г. Г. Г. бил преживял стрес от воденото срещу него наказателно производство, станал затворен, унил, не искал да шофира, чувствал се несигурен, преживял нервен срив. Както от показанията на разпитаните двама свидетели, така и от приложената справка за съдимост на Г. се установявало, че през същия период, през който против него е водено наказателното дело, по което е оправдан, срещу него са били водени и други наказателни производства и по тях той е бил осъден с влязла в сила присъда, а и самите свидетели сочели, че е бил в затвора.
В случая следвало да се вземе предвид обстоятелството, че за периода от 17.03.2006 година до 17.06.2011 година, през който било протекло наказателното производство, във връзка с което Г. претендирал заплащане на обезщетение, той е бил обвиняем по още осем наказателни производства, които били приключили с влезли в сила присъди-четири наказателни производства, по които е осъден с влязла в сила присъда за извършено престъпление по чл. 227б от НК, едно наказателно производство, по което е осъден с влязла в сила присъда за престъпление по чл. 311 ал. 1 от НК и три наказателни производства, завършили с осъдителна присъда, като по всяко едно от тях ищецът е бил осъден за извършено тежко умишлено престъпление-укриване на данъчни задължения в особено големи размери (присъда на Окръжен съд Стара Загора от 11.06.2009 година, влязла в сила на 14.10.2009 година за престъпление по чл. 257 ал. 1 от НК (отм.) по която му е бил наложено наказание „лишаване от свобода” от две години при ефективно изтърпяване, присъда от 30.08.2010 година на Окръжен съд Стара Загора за престъпление по чл. 255 ал. 3, във връзка с ал. 1 т. 6 и 7 от НК за което е бил осъден на две години и пет месеца „лишаване от свобода” и присъда от 25.03.2010 година на Окръжен съд Плевен за престъпление по чл. 257 ал. 1 (отм.), във връзка с чл. 255 ал. 1 от НК за което му е било наложено наказание „лишаване от свобода” от четири години при ефективно изтърпяване/. Освен това от средата на 2008 година Г. е бил задържан по друго производство, различно от производството, за което се иска присъждане на обезщетение. От това, че против Г. са били водени паралелно и други осем наказателни производства, по които е бил осъден с влязла в сила присъда, следвал извода, че той търпял еднородни по характер вреди за всяко едно от производствата-стрес, притеснения, страх от евентуално осъждане. При това положение му се дължало обезщетение само за вредите, които били пряка и непосредствена последица от обвинението, по което впоследствие е оправдан. В случая такава връзка не била установена, тъй като доказателствената тежест не е била изпълнена от Г.. С оглед на паралелните наказателни производства-общо осем на брой, три, от които за тежки умишлени престъпления-укриване на данъци в особено големи размери, по които Г. е бил осъден с влязла в сила присъда и са му били наложени наказания, включително и „лишаване от свобода” при ефективно изтърпяване, било логично да се приеме (липсвали доказателства за конкретно претърпените неимуществени вреди от производството, по което е оправдан), че преобладаващата част от неимуществените вреди, за които са били налице данни по делото-преживян стрес, затвореност, унилост, отдръпва от близки и познати, страх от осъждане, са били в резултат на другите осем наказателни производства, приключили с влязла в сила присъда. Освен това данните за многобройните наказателни производства против Г., приключили с осъдителна присъда, както и за многобройни други наказателни производства, водени от различни прокуратури в страната срещу него, което се установявало от приложената от П. справка, сочели на това, че той е личност с ниска степен на чувствителност и самооценка. С оглед на това съставът на Апелативен съд Велико Търново е приел, че в случая не можело да се направи извод за значителен обем на претърпените неимуществени вреди. Затова и при съобразяване на всички обстоятелства, относими към определяне размера на обезщетението, и с оглед критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД е приел, че справедливото обезщетение в случая е в размер на 1500.00 лева То се дължало, заедно със законната лихва, считано от 15.02.2013година до окончателното му изплащане. Лихвата не се присъждала от деня на влизане в сила на оправдателната присъда, поради изтеклата погасителна давност по чл. 111, б. ”в” от ЗЗД.
Във връзка с тези изводи на състава на Апелативен съд Велико Търново в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Г. Г. Г. сочи, че съставът на Апелативен съд Велико Търново се е произнесъл по правния въпрос за това следва ли при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди на основание чл. 52 от ЗЗД да се вземат предвид други дела, по които той е бил подсъдим, като твърди, че по този въпрос даденото от въззивният съд разрешение е в противоречие с практиката на ВКСК, намерила израз в решение № 55/11.03.2013 година, постановено по гр. д. № 1107/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. и решение № 76/11.04.2016 година, постановено по гр. д. № 5721/2015 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. Така поставения въпрос е съществен, но не обуславя допускането на обжалваното решение до касационен контрол. В първото от посочените от Г. Г. Г. решение е посочено, че: „миналите осъждания на увреденото лице могат да дадат отражение на размера на присъденото обезщетение двупосочно. Ако е налице личност осъждана за тежки престъпления, с трайни престъпни навици, дискредитирана в обществото, при която нивото на душевните притеснения и негативни изживявания е занижено, следва да се приеме,че това ще доведе до намаляване размера на обезщетението. Обратно, макар и с минало осъждане, ако лицето се е поправило, положило е усилия да възстанови накърнения си обществен авторитет и бъде обвинено незаконно, то това ще доведе до присъждане на обезщетение в по-висок размер.” Видно от изложеното по-горе по отношение на мотивите на обжалваното решение съставът на Апелативен съд Велико Търново се е съобразил с така установената в посоченото решение на ВКС практика, поради което е не налице предвидената в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставка за допускане на касационното обжалване. Второто от посочените от Г. Г. Г. решения на ВКС разрешава съвсем различен правен въпрос, а именно: „има ли характер на признание от страна на ответната страна в процеса по иск по ЗОДОВ-държавата, независимо че действа чрез различни процесуални субституенти, определения в предложение за извънсъдебна спогодба размер на обезщетение, съответно може ли съдът да занижава същия?”. В случая обаче няма данни такова извънсъдебно споразумение да е било предлагано на Г. Г. Г. и този въпрос не е бил разглеждан по делото, поради което и нее обосновал изводите на съда в обжалваното решение.
Освен това в изложението на Г. Г. Г. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, се съдържат общи оплаквания за неправилно определен размер на обезщетението за неимуществени вреди, но без да е формулиран конкретен въпрос във връзка с тях, поради което въз основа на тези оплаквания не може да бъде допуснато касационно обжалване на решението на Апелативен съд Велико Търново. Дори обаче да бъде прието, че от тях може да бъде извлечен общия въпрос за това следва ли при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди на основание чл. 52 от ЗЗД да бъдат съобразени всички обстоятелства имащи отношение към размера, то пак не са налице основанията за допускане на касационно обжалвате на решението на Апелативен съд Велико Търново, тъй като при постановяването му съдебния състав се е съобразил със задължителната съдебна практика, установена с ППВС № 4/23.12.1968 година и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 32/02.03.2017 година на Апелативен съд Велико Търново, постановено по гр. д. № 584/2016 година по подадената срещу него от Г. Г. Г. касационна жалба с вх. № 1924/18.04.2017 година и такова не трябва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 32/02.03.2017 година на Апелативен съд Велико Търново, постановено по гр. д. № 584/2016 година по подадената срещу него от Г. Г. Г. с Е. [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], [улица], чрез адв. В. Б., касационна жалба с вх. № 3096/18.04.2017 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.