2
определение по гр.д.№ 3440 от 2017 г. на ВКС на РБ, ГК, първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 142
София, 26.03.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесет и първи март две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
след като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 3440 по описа за 2017 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК във връзка с чл.280 ГПК /редакция преди изменението на ГПК със ЗИДГПК, публ. в ДВ бр.86 от 2017 г., съобразно пар.74 от ПЗР на ЗИД на ГПК, публ.ДВ бр.86 от 2017 г./.
Образувано е по касационна жалба на И. И. М. срещу решение № 94 от 29.05.2017 г. по в.гр.д.№ 94 от 2017 г. на Разградския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 49 от 23.02.2017 г. по гр.д.№ 613 от 2016 г. на Районен съд- [населено място] в частта му за уважаване на предявения от О. З. Сабит срещу И. И. М. иск с правно основание чл.108 ЗС за признаване собствеността и предаване владението на следните недвижими имоти:
1. дворно място, находящо се в [населено място], [община], област Р., [улица] площ от 855 кв.м., представляващо УПИ V-632 в кв.70 по ПУП на [населено място], одобрен със заповед № 453 от 14.07.1982 г., заедно с построената в същото едноетажна жилищна сграда с площ от 70 кв.м., с прилежащото й избено помещение с площ от 12 кв.м. и
2. дворно място, находящо се в [населено място], [община], област Р., [улица]с площ от 999 кв.м., представляващо УПИ IV-632,635, кв.70 по ПУП на [населено място] от 1982 г., ведно със застроения в него навес с оградни стени с площ от 27 кв.м.,
както и в частта по заявеното от ответника право на задържане на имотите.
В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно като постановено при съществено нарушение на процесуалните правила и материалния закон и необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.
Като основания за допускане на касационното обжалване по същество се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Твърди се, че обжалваното решение противоречи на посочена от касатора задължителна и незадължителна практика на ВКС /решение № 81 от 07.07.2009 г. по гр.д.№ 761 от 2008 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 80 от 08.05.2012 г. по гр.д.№ 1315 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 318 от 14.07.2011 г. по гр.д.№ 182 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 780 от 19.12.1995 г. по н.д.№ 751 от 1995 г. на ВС, II н.о., решение № 311 от 29.04.2004 г. по гр.д.№ 567 от 2003 г. на ВКС, ГК, II г.о., ППВС № 3 от 29.03.1973 г. по гр.д.№ 2 от 1973 г., решение № 267 от 21.12.2000 г. по гр.д.№ 1349 от 1999 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 578 от 13.11.2008 г. по т.д.№ 338 от 2008 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 137 от 25.06.2010 г. по т.д.№ 888 от 2009 г. на ВКС, ТК, II т.о., ППВС № 7 от 1965 г., решение № 212 от 01.02.2012 г. по т.д.№ 1106 от 2010 г. на ВКС, ТК, II т.о./ по приложението на чл.9, чл.20а, чл.63, ал.1 и чл.365, ал.1 ЗЗД и чл.12, чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК и по-конкретно:
1. Относно задължението на съда да направи тълкуване и правна квалификация на сключената между страните сделка /която в конкретния случай представлявала спогодба по смисъла на чл.365, ал.1 ЗЗД/, с произтичащите от тази сделка права и задължения на страните и да отговори на въпроса възможно ли е нейното разваляне и ако е възможно- от кого;
2. Относно декларативния и конститутивен ефект на спогодбата по чл.365, ал.1 ЗЗД и обвързващата страните сила на сключено между тях споразумение;
3. Относно задължението на съда в мотивите на решението си да обсъди всички доказателства по делото, всички доводи, искания и възражения на страните.
Ответникът по жалбата О. З. Сабит не взема становище по нея.
Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, състав на първо отделение по основанията за допускане на касационно обжалване на решението приема следното: За да потвърди първоинстанционното решение за уважаване на предявения от О. З. Сабит срещу И. И. М. иск с правно основание чл.108 ЗС за двата имота, въззивният съд е приел, че ищецът е собственик на тези имоти на основание давностно владение, установено на основание сключен между ищеца и родителите на ответника предварителен договор от 15.12.1995 г. и продължило непрекъснато и необезпокоявано от 15.12.1995 г. до 29.12.2014 г. Съгласно твърденията на страните е приел, че от 29.12.2014 г., когато ищецът е сключил с ответника договор за продажба на МПС, ищецът се е съгласил и е предал владението на имотите на ответника. Ответникът обаче не е придобил имотите по давност, тъй като до завеждане на исковата молба на 28.07.2016 г. не е изтекъл предвидения в чл.79, ал.1 ЗС срок на владение. Съобразно приетото в т.2 от Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.д.№ 4 от 2012 г. на ОСГК на ВКС съдът е приел, че ищецът може да се позове на придобиване на имотите по давност с исковата молба по делото, независимо че към този момент вече е бил загубил владението върху тях. Прието е още, че ответникът е недобросъвестен владелец на имотите, поради което няма право на задържане на тези имоти.
Така постановеното решение не противоречи на посочената от касатора практика на ВКС:
1. По първия поставен въпрос в посочената от касатора съдебна практика /решение № 81 от 07.07.2009 г. по гр.д.№ 761 от 2008 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 80 от 08.05.2012 г. по гр.д.№ 1315 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 318 от 14.07.2011 г. по гр.д.№ 182 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о./ е прието, че на тълкуване по реда на чл.20 ЗЗД подлежи само неясната договорна клауза и тази, по която е налице спор между страните, като при тази своя дейност съдът следва да търси действителната обща воля на страните и да тълкува отделните договорки във връзка едни с други и в смисъла, който произтича от целия договор.
Обжалваното решение не противоречи на тази практика на ВКС. В него съдът е зачел сключения между страните устен договор, по силата на който ищецът се е съгласил да предаде на ответника владението върху процесните имоти, а от своя страна ответникът се е съгласил да му прехвърли собствеността върху моторно превозно средство и да му заплати определена парична сума /факти, по които страните не спорят/. Съдът е тълкувал действителната воля на страните по този договор в съответствие със смисъла и целта на договора, която воля е била ищецът да предаде владението /а не собствеността/ на процесните имоти на ответника. Напълно в съответствие със закона е приел, че този договор не би могъл да има вещно-прехвърлително действие, тъй като не е сключен в предвидената в чл.18 ЗЗД форма за действителност- нотариален акт. Този устен договор не представлява и отказ на ищеца от правните последици на владението /тоест от придобитото вече към 29.12.2014 г. по давностно владение право на собственост/, както твърди ответника в касационната жалба, тъй като съгласно чл.100 ЗС, за да е действителен, отказът от право на собственост следва да бъде направен писмено с нотариално заверен подпис на собственика.
2. По втория поставен въпрос в посочената от касатора съдебна практика /решение № 780 от 19.12.1995 г. по н.д.№ 751 от 1995 г. на ВС, II н.о., решение № 311 от 29.04.2004 г. по гр.д.№ 567 от 2003 г. на ВКС, ГК, II г.о., ППВС № 3 от 29.03.1973 г. по гр.д.№ 2 от 1973 г., решение № 267 от 21.12.2000 г. по гр.д.№ 1349 от 1999 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 578 от 13.11.2008 г. по т.д.№ 338 от 2008 г. на ВКС, ТК, I т.о. и решение № 137 от 25.06.2010 г. по т.д.№ 888 от 2009 г. на ВКС, ТК, II т.о./ е прието, че договорите, включително и договорът за спогодба по чл.365, ал.1 ЗЗД, обвързват страните със силата на закон и могат да бъдат изменяни само по тяхно взаимно съгласие.
Обжалваното решение не противоречи на съдебната практика по този въпрос. Именно защото сключеният между страните устен договор /независимо дали той е договор за замяна или спогодба по чл.365, ал.1 ЗЗД/ обвързва страните, съдът е приел за доказано, че от датата на сключване на този договор /29.12.2014 г./ ищецът е предал на ответника владението върху процесните имоти. Съдът не е приел, че претендирайки за собствеността върху имотите, ищецът е изменил едностранно този договор, а че дори с този договор ищецът да се е съгласил да се откаже от правните последици на владението /тоест да се откаже от придобитото на основание давностно владение право на собственост върху процесните имоти/, това негово съгласие няма нито вещно-прехвърлително, нито вещно-прекратително действие относно правото на собственост върху спорните имоти /поради това, че не е направено в предвидената от закона форма за действителност/.
3. По третия поставен въпрос в посочената от касатора съдебна практика е прието, че въззивният съд е задължен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като извърши самостоятелна преценка на всички относими доказателства и обсъди въведените от страните и от значение за делото доводи и възражения, като е ограничен от съдържанието на въззивната жалба.
Напълно в съответствие с тази практика във въззивното решение съдът се е произнесъл по всички относими за правилното решаване на спора доводи и възражения във въззивната жалба, касаещи валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение. Изрично се е произнесъл по доводите във въззивната жалба, че правото на собственост на основание давностно владение не се придобива автоматично, а само след позоваване от страна на владелеца /като се е съобразил с приетото в т.2 от Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.д. № 4 от 2012 г. на ОСГК на ВКС/ и относно направеното възражение за право на задържане /като е приел, че ответникът няма такова право, тъй като е недобросъвестен владелец на имотите/. По същество въззивният съд се е произнесъл и по довода, че спогодбата представлява годно правно основание за придобиване на владението на имотите от страна на ответника: като е приел, че по делото няма представен договор в предвидената в чл.18 ЗЗД форма, който да може да породи вещно-прехвърлителни последици, въззивният съд по същество е приел, че устният договор между страните не е валидно правно основание по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС за установяване на добросъвестно владение.
Непроизнасянето на въззивния съд изрично по довода, че между страните е бил сключен не договор за замяна, а договор за спогодба по чл.365, ал.1 ЗЗД, не е в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл.269 ГПК, тъй като този довод е без правно значение за разрешаването на спора: независимо дали между ищеца и ответника е бил сключен договор за замяна или договор за спогодба по чл.365, ал.1 ЗЗД, доколкото се касае за устно споразумение, съгласно чл.18 ЗЗД и чл.100 ЗС то няма нито вещно-прехвърлително, нито прекратително за правото на собственост на ищеца действие, тоест няма за последица прехвърлянето на правото на собственост от ищеца в полза на друго лице /било то ответника, неговия баща, двамата му родители или др./.
С оглед на всичко гореизложено не са налице сочените основания на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, поради което касационното обжалване на решението на Разградския окръжен съд не следва да се допуска.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 94 от 29.05.2017 г. по в.гр.д.№ 94 от 2017 г. на Разградския окръжен съд.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.