ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 306
София, 29. март 2018 г.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на четиринадесети март две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр. д. № 60 по описа за 2018 година, за да се произнесе, взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 3219/11.05.2017 на Софийския градски съд по гр. д. № 14159/2016, с което е потвърдено решение № 8998/20.06.2016 на Софийския районен съд по гр. д. № 34674/2013, с което са отхвърлени предявените искове за установяване извършването на дискриминация, за осъждане да бъде преустановено нарушението и за обезщетение за вреди по чл. 71, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ЗЗДискр.
Недоволен от решението е касаторът М. Г. Г., представляван от адв. К. Б. и адв. Сн. С. от ПАК, който го обжалва в срок, като счита, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправните въпроси за: възможността на въззивния съд съгласно чл. 272 ГПК да препрати към мотивите на първоинстанционното решение, когато изложи собствени мотиви, които противоречат на изводите на първоинстанционния съд и води ли това до необоснованост или нарушение на съдопроизводствените правила поради липса на мотиви; за разпределението на доказателствената тежест – допуска ли разпоредбата на чл. 10 от Директива 2000/78/ЕО на Съвета от 27 ноември 2000 г. за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите национална съдебна практика, която изисква от лицето, което се оплаква от дискриминация да установява други факти, освен, че законът от който произтича дискриминационното отнасяне е приложен спрямо него; допускат ли разпоредбите на Директива 2000/78/ЕО на Съвета от 27 ноември 2000 г. за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите национална съдебна практика, при която в иск като разглеждания, при който се търси защита, както на основание националния антидискриминационен закон, така и на самостоятелно основание, произтичащо от Директива 2000/78/ЕО, националният съд да не се произнесе по основанието, произтичащо от правото на Европейския съюз, които (въпроси) имат значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответникът по жалбата Н. с., представляван от гл. юрк. М. Г., я оспорва, като неоснователна и счита, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, тъй като са разрешени в съответствие с практиката на ВКС.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, както и че първият иск е неоценяем, а вторият и третият са обусловени от първия, намира, че то подлежи на касационно обжалване. Жалбата е подадена в срок, редовна е и е допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищецът е освободен от длъжност от министъра на отбраната поради придобиване на право на пенсия по чл. 69 ал. 1 КСО и е получавал пенсия за осигурителен стаж и възраст, считано от 06.12.2011 г. в размер на 550.76 лв., определен съгласно чл. 127 ал. 3 КСО (за лицата по ал. 1 индивидуалният коефициент по чл. 70 се намалява на базата на съотношението между размерите на осигурителните вноски за универсалния пенсионен фонд и за фонд „Пенсии“ по ред, определен с акт на Министерския съвет – понастоящем отменен, по аргумент от § 51 ал. 1 ПЗР ЗИД КСО), като по отношение на него е ползван намаленият корекционен коефициент (0.212), тъй като съгласно чл. 127, ал. 5 КСО, служителите в Националната разузнавателна служба, служба „Военна информация“ на Министерството на отбраната, Държавна агенция „Национална сигурност“ и Специалната куриерска служба на Министерството на транспорта и съобщенията не се осигуряват за допълнителна пенсия в универсален пенсионен фонд, т.е. спрямо тях не се прилага и коригирането с индивидуален коефициент). Отговорността на ответника се търси във връзка с осъществена дискриминация чрез законодателната му дейност – създаване на нормативна уредба, третираща ищеца неравно спрямо лицата, родени преди 31.12.1959 г. относно размера на пенсията, вр. чл. 69 КСО и § 116 ЗИД КСО. Въззивният съд е приел, че ищецът, чиято е доказателствената тежест, не е установил факти на дискриминационно отношение спрямо него и по-конкретно пряка дискриминация, свързана с признаците възраст и обществено положение по отношение на материалноправните норми на чл. 69 КСО и § 116 ЗИД КСО, като липсват фактически твърдения, на базата на които да може да се предположи да е налице дискриминация спрямо тази страна. Съдът е приел, че не е налице индивидуално и по-неблагоприятно третиране на ищеца по критериите възраст и обществено положение спрямо други лица, навършили същата възраст и със същото обществено положение, родени преди 31.12.1959 г., тъй като третирането на лицата съгласно чл. 127 КСО е еднакво при нормативно установени условия и ред без оглед на признаците по чл. 4 ал. 1 ЗЗДискр. и само при различни критерии за пенсиониране, свързани с чл. 127 КСО, за лицата, родени преди 31.12.1959 г. ще е налице хипотеза на нарушение на закона и би се създало условие за различно третиране на същите и за евентуална дискриминация, какъвто не е настоящият случай. Прието е, че ответникът е длъжен да въведе еднакви критерии за пенсиониране на лицата, родени преди 31.12.1959 г., което е сторено с разпоредбата на чл. 127 КСО, като не е налице положение, при което част от лицата, родени преди посочената дата, да са поставени, а конкретно ищецът да е поставен, в по-неблагоприятно положение от други такива, които да са в равностойно положение. Изброените в чл. 127, ал. 5 КСО служители не се осигуряват за допълнителна пенсия в универсален пенсионен фонд и спрямо същите не се и прилага корекция с индивидуален коефициент, като в случая оспорваната разпоредба на чл. 127 КСО не съдържа правило, което да поставя пряко определянето на случаите при пенсиониране на родени преди датата лица в зависимост от някой от признаците по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. Твърдяното в случая по-неблагоприятно положение на ищеца не е в резултат на третиране на защитен признак, а се дължи на прилагане на разпоредба, която е еднаква за всички, родени преди 31.12.1959 г. Прието е, че в чл. 127 КСО е използван единен измерител по отношение на визираните там адресати, а именно: родените преди 31.12.1959 г. лица и само поради обстоятелството, че за даден определен период от време – исковият, ищецът не е получавал допълнителната сума, която счита, че му се дължи, не води до обосновано предположение по смисъла на чл. 9 ЗЗДискр. да е налице дискриминация, тъй като не е налице някой от защитените признаци по чл. 4, ал. 1 ЗЗД (в случая възраст и обществено положение, който да може да обоснове поставянето му в по-неблагоприятно положение от другите лица, пенсионирани преди въпросната дата). Изложени са съображения, че въведените от законодателя критерии, не засягат защитен признак от тези по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр., а са свързани с въпроси по целесъобразност относно това какъв критерий да бъде възприет и поради какви причини, които въпроси са само от компетентността на ответника и не могат да бъдат предмет на съдебен контрол (на такъв съдебен контрол подлежи само прилагането на така възприетия конкретен критерий). Като основателен е приет доводът на ответника, че съгласно чл. 7, ал. 1, т. 8 ЗЗДискр. изискванията за възраст и определен от закона трудов или служебен стаж за целите на пенсионното осигуряване не представлява дискриминация. Предвид изложеното исковете са отхвърлени, като неоснователни, включително исковете за имуществени, така и неимуществени вреди, и претенциите за лихви и разноски.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато, макар повдигнатите въпроси да обуславят изхода на делото, те не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, нито имат значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Възивният съд е съобразил установената съдебна практика, че в своето решение може да препрати към тази част от мотивите на първоинстанционния съд, която споделя, но съгласно чл. 272 ГПК следва да мотивира своето решение. Съгласно чл. 127, ал. 1 ГПК, всяка страна е длъжна да установи фактите, от които черпи изгодни за себе си правни последици. Когато ищецът твърди, че спрямо него е проявена дискриминация, то съгласно чл. 9 ЗЗДискр., ответникът следва да докаже, че правото на равно третиране не е било нарушено, но след като ищецът докаже факти, от които може да се направи извод, че е била налице дискриминация. Съгласно разпоредбата на чл. 10 от Директива 2000/78/ЕО на Съвета от 27.11.2000 г. за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите, регламентираща тежестта на доказване, държавите-членки предприемат необходимите мерки в съответствие с техните национални правни системи, за да гарантират, че, когато лица, които считат себе си за засегнати поради неприлагането спрямо тях на принципа за равно третиране, представят пред съда или друга компетентна власт факти, от които може да бъде заключено, че е налице пряка или непряка дискриминация, че ответникът следва да докаже, че няма нарушение на принципа за равно третиране. Посочената разпоредба е транспонирана в ЗЗДискр., съобразно чл. 288 от ДФЕС, доколкото за разлика от регламентът, който е акт с общо приложение, директивата е акт, който обвързва по отношение на постигането на даден резултат от държавите-членки, до които е адресиран, като оставя на националните власти свобода при избора на формата и средствата за постигане на този резултат. Разпоредбата на чл. 9 от ЗЗДискр. представлява особено процесуално правило, установяващо специфично разпределяне на доказателствената тежест в процеса. Ако ищецът твърди, че са налице факти, които обуславят вероятност от дискриминационно третиране и ответникът ги оспорва, ищецът следва да докаже тези свои фактически твърдения. След доказване на твърденията, от които може да се направи извод, че е налице дискриминация, доказателствената тежест се прехвърля у ответника. За ответника възниква задължение да опровергае при условията на пълно доказване вероятността (решение № 1432 от 8.01.2008 г. на ВКС по гр. д. № 1405/2006 г., ГК, III ГО).
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 3219/11.05.2017 на Софийския градски съд по гр. д. № 14159/2016.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.