– 5 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 161
гр. София 03.04.2018 година.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 15.11.2017 (петнадесети ноември две хиляди и седемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, частно гражданско дело № 4346 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда чл. 288 във връзка с чл. 396, ал. 2, изр. 2 от ГПК и е образувано по повод на частна касационна жалба с вх. № 14 614/25.08.2017 година, подадена от [фирма] [населено място], срещу въззивно определение № 2750/17.08.2017 година на Софийския апелативен съд, търговско отделение, шести състав, постановено по ч. гр. д. № 4124/2017 година.
С обжалваното определение съставът на Софийския апелативен съд е отменил първоинстанционното определение № 20 711/10.08.2017 година на Софийски градски съд, гражданска колегия, І-18 състав, постановено по гр. д. № 3439/2017 година и е постановил ново, с което е допуснал обезпечение на предявеният от М. Е. Х. иск, с правно основание чл. 49 от ЗЗД, за сумата от 70 000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени от нея, вследствие на транспортна злополука, реализирана на 10.12.2016 година в [населено място], чрез налагане на запор върху вземанията на [фирма] [населено място], произтичащи от договори за извършване на железопътен превоз, сключени с [фирма] [населено място], с [фирма] [населено място] и с [фирма] [населено място] до размера на сумата от 70 000.00 лева.
В частната касационна жалба на [фирма] [населено място] са изложени твърдения за това, че обжалваното определение е постановено в нарушение на закона и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Поискано е същото да бъде отменено и да се постанови друго, с което направеното от М. Е. Х. искане за допускане на обезпечение да бъде оставено без уважение. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК [фирма] [населено място], твърди, че са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на определението на Софийския апелативен съд..
Ответницата по частната касационна жалба М. Е. Х. е подала отговор на същата с вх. № 15 790/26.09.2017 година, в който е изложила твърдения, че не са налице предпоставки за допускане на определение № 2750/17.08.2017 година на Софийския апелативен съд, търговско отделение, шести състав, постановено по ч. гр. д. № 4124/2017 година до касационно обжалване и затова такова не трябва да бъде допускано. В случай, че такова бъде допуснато касационно жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано тя да бъде оставена без уважение, а атакуваното с нея определение да бъде потвърдено.
[фирма] [населено място] е било уведомено за обжалваното определение на 22.08.2017 година, а подадената от него срещу същото частна касационна жалба е с вх. № 14 614/25.08.2017 година. Предвид на това жалбата е подадена в предвидения от чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
За да постанови обжалваното определение съставът на Софийския апелативен съд е приел, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че не са налице предпоставките за допускане на обезпечение на предявения по делото иск, с правно основание чл. 49 от ЗЗД, защото поисканата обезпечителна мярка била неподходяща, тъй като не били индивидуализирани договорите, от които произтичали вземанията и каква е тяхната стойност, като първоинстанционният съд бил отчел и факта, че основателността на исковата претенция е предпоставена от установяване на сложна фактическа обстановка, която била предмет на изясняване и в провеждано наказателно производство.
Съставът на Софийския апелативен съд е приел, че частната жалба срещу определението на първоинстанционния съд е основателна, тъй като от представените писмени доказателства се установявало настъпването на юридическия факт, от който произтичала исковата претенция. Отговорността за възстановяване на вредите, причинени при или по повод на изпълнение на работата, която някой от ответниците бил възложил на друго лице по смисъла на чл. 49 от ЗЗД, подлежала на установяване в хода на производството по делото, но от данните по делото можел да бъде направен извода, че иска е вероятно основателен. Обезпечителната нужда при предявен осъдителен иск за парично вземане възниквала от възможността ищецът да бъде затруднен да осъществи правата си по съдебното решение, при евентуален благоприятен за него изход от спора и при липса на доказателства, които да я опровергават, както било в конкретния случай, тя се предполагала.
Във връзка с това съставът на Софийския апелативен съд е приел, че при наличието на двете предпоставки за допускане на обезпечение на иска, предложената от М. Е. Х. обезпечителна мярка-запор на вземанията на [фирма] [населено място] по сключените от него сделки за железопътен превоз с четирима конкретно изброени негови контрагенти, е подходяща по смисъла на чл. 397, ал. 1, т. 3 от ГПК. Изводът в обратния смисъл на първоинстанционният съд, бил необоснован. В конкретния случай предложената обезпечителна мярка била индивидуализирана в достатъчна степен с оглед ясно посочените: основание, от което произтичало вземането на [фирма] [населено място]-договори за железопътен превоз; насрещните страни по този договор; размера на сумата, до който трябва да бъде наложен запора. Изложени са доводи за това, че наличието на вземането към датата на връчване на запорното съобщение, както и неговата изискуемост и размер са ирелевантни за нуждите на обезпечителното производство, като имали значение за реализираното в това производство право тъй като, в случай че към въпросната дата вземането не съществува изпълнителният способ не можел да бъде осъществен и взискателят нямало да може да се удовлетвори.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК [фирма] [населено място] е поставило правния въпрос за задължението на съда при произнасяне по молбата за обезпечение на иск да установи неговата вероятна основателност, базираща се на представените убедителни писмени доказателства, които да бъдат посочени и обсъдени в мотивите на определението и при липса на убедителни писмени доказателства да приложи разпоредбата на чл. 391, ал. 1, т. 2 от ГПК и да определи гаранция срещу която може да допусне обезпечение. Твърди се, че по този въпрос даденото от състава на Софийския апелативен съд разрешение е в противоречие с установената съдебна практика намерила израз в определение № 424/08.07.2010 година, постановено по ч. гр. д. № 363/2010 година, определение № 229/22.03.2012 година, постановено по ч.гр. д. № 5/2012 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г.о., определение № 272/04.04.2014 година, постановено по ч. т. д. № 932/2014 година по описа на ВКС, ТК, І т. о. и определение № 746/30.09.2011 година, постановено по ч. т. д. № 601/2011 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. С оглед на това [фирма] [населено място] излага съображения, че са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускането на обжалваното решение до касационен контрол. Освен това е поставен и правния въпрос за това допустимо ли е обезпечение, чрез налагане на запор върху вземане от трето лице, което вземане не е достатъчно индивидуализирано, като се твърди, че отговорът на въпроса ще е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, поради което били налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на Софийския апелативен съд по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. С отговора на този въпрос трябвало да се направи тълкуване на разпоредбите на чл. 405, ал. 2 и чл. 507, ал. 2 от ГПК.
Вторият от така поставените в изложението на [фирма] [населено място] по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ТПК въпроси е съществен, но не обуславя допускането на касационно обжалване на определението на Софийския апелативен съд. Липсва законова разпоредба, която да определя както минималните, така и максималните изисквания за индивидуализацията на вземанията на длъжника по обезпечението, респективно по евентуално последващото обезпечително производство, които да бъдат посочени от страната, която иска обезпечение на предявения от нея иск чрез налагането на обезпечителна мярка запор върху вземането на длъжника към трети лица. Поради това молителят следва да определи вземането, върху което иска да бъде наложена обезпечителна мярка запор, било чрез посочването на онези белези, които са му известни и дават възможност за индивидуализация на вземането, било чрез посочване на белезите, който индивидуализират вземането според молителя. Последният не е страна по вземането, върху което иска да бъде наложена обезпечителна мярка, поради което не може да му бъде възложена тежестта да посочи всички елементи на вземането, които да установяват както съществуването му, така и неговия размер. В производството по обезпечение молителят следва да индивидуализира вземането, върху което иска да бъде наложена обезпечителната мярка запор, чрез посочване на тези индивидуализиращо признаци от него, които са му известни и които дават възможност за индивидуализирането му, но не е задължен да посочва всички индивидуализиращи признаци на вземането. Липсва възможност да бъде извършена проверка за съществуването на вземането и за размера на същото преди налагането на обезпечителната мярка. Последната се налага въз основа на твърденията на кредитора-молител в производството по обезпечение, поради което той носи риска, както от несъществуването на вземането, чието запориране е поискано, така и от липсата на признаци, позволяващи индивидуализацията на вземането, което ще доведе до невъзможност за прилагане на обезпечителната мярка. Доколкото обаче липса законова разпоредба, която да определя начина на индивидуализация на всяко едно вземане, такова изискване не може да бъде създавано и по пътя на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, доколкото в този случай няма да се касае до тълкуване на закона, а до определяне на минимума обем на индивидуализиращите вземането признаци по преценка на касационния съд, което е недопустимо. Въпросът на индивидуализацията на вземането е винаги фактически и се преценява от съда с оглед на конкретните данни по делото, поради което е невъзможно определянето на единни правила за такава индивидуализация, които да са приложими за всички вземания.
Първият от поставените в изложението на [фирма] [населено място] по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси също е съществен, но не обуславя допускането на касационно обжалване на определението на Софийския апелативен съд. Съгласно установената съдебна практика мотивите на определението за допускане на обезпечението трябва да съдържат констатациите на съда за това дали са налице всички законови предпоставки за допускане на обезпечението, на които изисквания обжалваното определение на Софийския апелативен съд отговаря. В този случай проверката за вероятна основателност на иска се прави като доказателствата се преценяват от външна страна, без да се извършва проверка за тяхната валидност и истинност. Последното предполага да бъдат взети предвид направените от другата страна възражения. Така обаче ще се навлезе в предмета на исковото производство, което е недопустимо с оглед на предмета на обезпечителното такова. Именно поради в обезпечителното производство не е въведен принципа на главното и пълно доказване, а се изисква само установяване на вероятност на вземането. Поради това, за да се допусне обезпечението е необходимо искането на молителя да е вероятно основателно с оглед формалната преценка на останалите доказателства, въпреки оспорването на правното действие на същите. Последното оспорване не може да бъде предмет на обезпечителното производство, а на исковото такова. При това въпросите за преценката на вероятната основателност на иска, чието обезпечение се иска и за налагане на обезпечителна мярка запор върху вземане на длъжника от трето лице са разгледани в т. 5 от ТР № 6/14.03.2014 година, постановено по тълк. д. № 6/2013 година ОСГТК на ВКС, като обжалваното определение е съобразен с даденото с това решение указания.
С оглед на горното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на определение № 2750/17.08.2017 година на Софийския апелативен съд, търговско отделение, шести състав, постановено по ч. гр. д. № 4124/2017 година по подадената срещу него от [фирма] [населено място], частна касационна жалба с вх. № 14 614/25.08.2017 година и такова не трябва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2750/17.08.2017 година на Софийския апелативен съд, търговско отделение, шести състав, постановено по ч. гр. д. № 4124/2017 година..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.
– 3 –