– 9 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 314
гр. София 03.04.2018 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 22.11.2017 (двадесет и втори две хиляди и седемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 2859 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на подадена от Е. Й. Б. срещу решение № 17/14.03.2017 година на Апелативен съд Бургас, постановено по гр. д. № 21/2017 година касационна жалба с вх. № 3947/25.04.2017 година и втора такава с вх. № 4523/10.05.2017 година подадена от К., към настоящия момент К. [населено място] срещу същото решение.
С обжалваното решение съставът на Апелативен съд Бургас е изменил частично първоинстанционното решение № 399/14.10.016 година на Окръжен съд Бургас, постановено по гр. д. № 904/2015 година, като е отменил същото в частта му, с която е било отхвърлено мотивираното искане на К. [населено място] по чл. 28 от ЗОПДИППД (отм.) за отнемане в полза на Държавата на сумата от 12 950.00 лева, равняваща се на пазарната стойност към датата на продажбата на 1/4 идеална част от самостоятелен обект в сграда с идентификатор № 07079.602.81.1.116, с административен адрес [населено място], комплекс „С.”, [жилищен адрес], апартамент среден, като е постановил ново такова, с което искането е било уважено. В останалата част съставът на Апелативен съд Бургас е потвърдил първоинстанционното решение, както в частта му, с която искането на К. [населено място] по чл. 28 от ЗОПДИППД (отм.) е било уважено, така и в частта му, с която искането е било отхвърлено.
С касационната си жалба Е. Й. Б. обжалва въззивното решение в частта му, с която е уважено мотивираното искане на К. [населено място] по чл. 28 от ЗОПДИППД (отм.). Твърди, че в тази си част решението е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискал е същото да бъде отменено в тази му част и да бъде постановено друго, с което мотивираното искане на К. [населено място] по чл. 28 от ЗОПДИППД (отм.) да бъде отхвърлено. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Б. твърди, че налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Бургас.
Ответникът по тази касационна жалба К. [населено място] е подал отговор на същата с вх. № 6465/05.07.2017 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 17/14.03.2017 година на Апелативен съд Бургас, постановено по гр. д. № 21/2017 година в тази му част и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.
С касационната жалба на К. [населено място] решението на Апелативен съд Бургас се обжалва в частта му, с която първоинстанционното решение е потвърдено в частта му, с която мотивирането искате по чл. 28 от ЗОПДИППД (отм.) е отхвърлено. Твърди, че в тази си част решението е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Направено е искане същото да бъде отменено в тази му част и да бъде постановено друго, с което мотивираното искане на К. [населено място] по чл. 28 от ЗОПДИППД (отм.) да бъде уважено. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК К. [населено място] твърди, че налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Бургас.
Ответникът по тази касационна жалба Е. Й. Б. е подал отговор на същата с вх. № 5954/19.06.2017 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 17/14.03.2017 година на Апелативен съд Бургас, постановено по гр. д. № 21/2017 година в тази му част и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.
Участвалата в производството по отнемането страна Р. Г. П.-Б. не е подала отговор на двете касационни жалби, като не е изразила становище по допустимостта и основателността им.
Е. Й. Б. е бил уведомен за обжалваното решение на 27.03.2017 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 3947/25.04.2017 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
К. [населено място] е била уведомена за обжалваното решение на 12.04.2017 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 4523/10.05.2017 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
За да постанови обжалваното решение в частта му, с която мотивираното искане на К. [населено място] по чл. 28 от ЗОПДИППД (отм.) е отхвърленото съставът на Апелативен съд Пловдив е приел, че по отношение на искането за отнемането на сумата от 2500.00 лева, която Е. Й. Б. бил получил от разпределението на дяловия капитал на [фирма] [населено място], след прекратяването му с ликвидация, нямало спор, че дружеството е било учредено през 2008 година, с капитал от 5000.00 лева, от който Б. притежавал 50 %, на стойност 2500.00лева. или 11.36 М.. Било установено, че към момента на учредяване на дружеството и внасянето на учредителния капитал от 5000.00 лева, от съдружниците, рекапитулацията на приходите и разходите на Е. Й. Б. и Р. Г. П.-Б. била с отрицателен знак, от което следвал извода, че Б. не е разполагал със средства от законен източник за извършването на вноската от 2500.00 лева в капитала на дружеството. Установено било, че дружеството е прекратило търговската си дейност на 15.06.2010 година, а към 19.02.2011 година е било заличено от търговския регистър, като на тази дата е било вписано решение за разпределение на имуществото. Към датата на внасяне на мотивираното искане по чл. 28 от ЗОПДИППД (отм.) на 26.05.2015 година дружеството вече е било заличено. К. [населено място] не било установило съществуването на горепосочената сума в патримониума на Е. Й. Б. и Р. Г. П.-Б., към момента на внасянето на искането, поради което искането за отнемането й било неоснователно.
Неоснователно било и искането на К. [населено място] за отнемане в полза на Държавата на сумите, предоставени Е. Й. Б. като кредити на физически лица, общо в размер на 489 836.98 лева. Всички суми по предоставените кредити били върнати на Б., който извод следвал от факта на предприетите от негова страна действия по заличаване на учредените, за обезпечаване на предоставените кредити, договорни ипотеки. По отношение на двата кредита, по които такова заличаване не е било извършено, се установявало, че вземането на Б. е било удовлетворено по друг начин, съответно чрез принудително изпълнение и възлагане на ипотекирания имот на същия, в единия случай, и чрез продажба на другия имот, върху който е била учредена договорна ипотека, на Б.. В част от случаите предоставените кредити били върнати още в годината на предоставянето им, а друга част, през годината следваща, годината на предоставянето им. Най-късно погасеният кредит бил този отпуснат на 23.09.2008 година, по който заличаването на учредената за обезпечаването му договорна ипотека било извършено на 31.07.2013 година. Не било установено от К. [населено място], върнатите от кредитополучателите суми, по предоставените кредити да са налични в патримониума на К. [населено място], към момента на внасяне на мотивираното искане за отнемане на имущество. Съставът на Апелативен съд Бургас е приел за неоснователно възражението на К. [населено място], че в тежест на Е. Й. Б. и Р. Г. П.-Б. е било да установят, как са се разпоредили с тези парични суми и защо същите не са налични към момента. Общественият интерес, дефиниран ясно в мотивите към закона, изисквал да се ограничи възможността значителен финансов ресурс да бъде използван в полза на престъпна дейност, както и недопускане, вливането на този ресурс в икономиката на държавата, посредством разпоредителни сделки с него. Тези цели на закона следвало да бъдат постигани преди всичко при превес на обществените интереси, но независимо от това засягането на личните интереси следвало да е балансирано. В тежест на К. [населено място] било да установи, имуществото, което Е. Й. Б. и Р. Г. П.-Б. са били придобили, чрез използване на средства, придобити от престъпна дейност. Безспорно вземанията на Е. Й. Б. от трети лица, след връщане на кредитите са се трансформирали в парични средства в брой, но към момента на внасяне на мотивираното искане К. [населено място] не била установила, тези парични средства да са в патримониума на Б. и Р. Г. П.-Б.. По същите съображения било неоснователно и искането на К. [населено място] за отнемането в полза на Държавата на сумата от 561 405.86 лева, представляваща сбор от неналични суми, които са били внесени на каса в банки и неналични начислени лихви по банкови сметки. Всички банкови сметки на Е. Й. Б. и Р. Г. П.-Б. са били или закрити към момента на внасяне на мотивираното К. [населено място], или имали нулево салдо. Отнемането на имущество по реда на ЗОПДИППД (отм.) предполагало съществуване и налично имущество и не била предвидена възможност при липса на дадено имущество, да бъде отнета в полза на държавата неговата равностойност. Такова изключение се съдържало единствено в чл. 4, ал. 2 от ЗОПДИППД (отм.), но в мотивираното искане нямало наведени факти и твърдения за приложение на тази хипотеза.
Не можело да бъде споделено становището изразено във въззивната жалба на К. [населено място], че било налице противоречие в мотивите на първоинстанционното решение, с факта на отхвърляне на мотивираното искане за присъждане на сумата 2500.00 лева-разпределен след ликвидация капитал на търговското дружество, но едновременно с това се присъждали редица суми от продажба на движимо и недвижимо имущество, които били също толкова налични или неналични, колкото и сумата от разпределението на дяловия капитал, или изтеглените от банките парични средства. Присъдените от първоинстанционния съд суми били на основание чл. 4, ал. 2 от ЗОПДИППД (отм.). Нито сумата получена от разпределението на капитала от прекратеното дружество, нито върнатите суми по кредитите, нито изтеглените от банковите сметки суми се установявало да са налични към момента на внасяне на мотивираното искане, нито се твърдяло в мотивираното искане, че тези суми ответниците са били прехвърлили на трети добросъвестни лица, безвъзмездно. Имущество подлежащо на отнемане, можело да бъде и налична сума пари в брой или банков депозит, но в случай че не съществуват вече банковите депозити, същите са закрити или съществуват, но по тях има нулево салдо, следвало да се приеме, че липсва имущество подлежащо на отнемане. Действащият в момента на постановяване на обжалваното решение ЗОПДНПИ, изрично уреждал хипотезата, в която имуществото липсва или е на отчуждено, за разлика от отмененият ЗОПДИППД по реда, на който било образувано и се разглеждало производството пред Апелативен съд Бургас. В тази връзка било неоснователно направеното с въззивната жалба оплакване на К. [населено място], че първоинстанционният съд следвало изрично да й укаже, в доклада по чл. 146, ал. 1, т. 4 от ГПК или по реда на чл.145 от ГПК, че въпросът за наличието или неналичието на дадено имущество, посочено в мотивираното искане по чл. 28 от ЗОПДИППД (отм.) е предпоставка за неговото удовлетворяване. Накрая е посочено, че тъй като К. [населено място] нито пред първоинстанционният съд, нито пред Апелативен съд Бургас не е била представлявана от юрисконсулт, а от пълномощници по реда на чл. 32, т. 2 от ГПК от служители с юридическо образование не следва да се присъжда юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 от ГПК.
Във връзка с горните изводи на състава на Апелативен съд Бургас в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК К. [населено място] е поставила две групи правни въпроси, като първата група е за това следва ли в производството по чл. 28 от ЗОПДИППД (отм.) ищецът К. [населено място] наред с трите предпоставки изисквани от специалния закон да установява наличието на претендираните за отнемане вещи в патримониума на ответника, респективно да представя доказателства, че те са налични към момента на внасянето на искането в съда; върху кого е доказателствената тежест по отношение на доказването на наличието на определени вещи в патримониума на ответника и следва ли съдът с доклада по делото да извърши разпределение на доказателствената тежест между страните на същата и за това може ли съдът да се произнесе досежно наличието или липсата на имущество по свой почин или само след като е възникнал спор между страните във връзка с това обстоятелство.
По отношение на тези три въпроса К. [населено място] твърди, че са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК предпоставки за допускането на обжалваното решение на Апелативен съд Бургас до касационен контрол. В представеното от нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обаче не са изложени обстоятелства, от които да бъде направен извод, че допускането на касационното обжалване на Апелативен съд Бургас по тези въпроси ще е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Изложените твърдения са такива за несъгласие на К. [населено място] с решаващите изводи на състава на Апелативен съд в тази насока, като се сочи защо, според касатора, тези изводи са неправилни. Тези оплаквания обаче представляват основания за касационно обжалване на въззивното решение по смисъла на чл. 281 от ГПК и не могат да бъдат разглеждани в производството по чл. 288 от ГПК, а само в това по чл. 290 от ГПК. Затова те не представляват основания за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Това е достатъчно за да не бъде допускано касационно обжалване на решението на Апелативен съд Бургас по посочените по-горе три правни въпроса така както са поставени от К. [населено място] в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. Освен това допускането на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК е приложимо само в случаите когато липсва установена съдебна практика по поставените правни въпроси. По отношение на първия от тях обаче е налице установена съдебна практика, която е намерила израз в решение № 187/26.07.2011 година, постановено по гр. д. № 1557/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. В същото е посочено, че с разпоредбата на чл. 4 от ЗОПДИППД (отм.) е регламентиран сложен фактически състав, при наличие на който за Държавата чрез К. [населено място] се поражда право да предяви пред граждански съд претенция за отнемане на имущество, придобито от престъпна дейност. Искът с правно основание чл. 28 от ЗОПДИППД (отм.) във връзка с чл. 4, ал. 1 от ЗОПДИППД (отм.) е за реално отнемане на налични към момента на предявяване на иска в патримониума на ответника облаги от извършени престъпления. В случай, че този иск не може да бъде уважен, поради липса към този момент на съответния актив в притежаваното от ответника имущество на основание чл. 4, ал. 2 от ЗОПДИППД (отм.) следва да се претендира действителната стойност на имуществото, съответстваща на реалната му пазарна цена към момента на извършване на разпоредителната сделка. Същевременно в решение № 276/20.11.2012 година, постановено по гр. д. № 1393/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. е посочено, че фактическия състав на разпоредбата на чл. 4, ал. 2 от ЗОПДИППД (отм.) изисква сключването на възмездна сделка между ответника по иска по чл. 28 от ЗОПДИППД (отм.) и трето добросъвестно лице, при което на отнемане подлежи получената от ответника срещу прехвърленото на третото добросъвестно лице, по възмезден начин и по действителната стойност имущество насрещна облага. Същото тълкуване е възприето и в решение № 129/08.06.2015 година, постановено по гр. д. № 5562/2013 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. като е посочено, че, предмет на отнемане в хипотезата на чл. 4, ал. 1 от ЗОПДИППД (отм.) от ответника, или от лицата, посочени в чл. 5-чл. 10 от закона, могат да са налични парични средства, т. е. такива в икономическата им функция на запас от стойност (натрупани и неизразходвани средства) и в по-тясното им разбиране като финансови активи, налични по банкови сметки, ако за тях са налице и останалите условия-да има връзка (пряка или косвена) между престъпната дейност по чл. 3 ал. 1 ЗОПДИППД (отм.) и придобиването на средствата; връзката да може обосновано да се предположи логически, с оглед обстоятелствата по делото и да не е установен законен източник в придобиването им. С оглед на така установената практика на отнемане по реда на ЗОПДИППД (отм.) подлежат само такива парични средства, които към момента на предявяване на иска по чл. 28 от ЗОПДИППД (отм.) са налични и се държат от ответника или се намират по банковите му сметки. В случай, че те не са налични, тъй като са били използвани като насрещна престация по сключена между ответника и трето добросъвестно лице сделка ще намери приложение разпоредбата на чл. 4, ал. 2 от ЗОПДИППД (отм.) като на отнемане ще подлежи получената срещу тези средства насрещна облага. В случаите, когато тези средства не са налични, тъй като са изразходвани за задоволяване на ежедневните или други нужди на ответника или неговото семейство, како и за други подобни, при което не се реализира насрещна облага, те не могат да бъдат отнемани по предявения иск по чл. 28 от ЗОПДИППД (отм.). На отнемане по реда на ЗОПДИППД (отм.) подлежи не всяко едно имущество, което някога е било притежавано някога от ответника, а само това което е налично към момента на предявяването на иска по чл. 28 от ЗОПДИППД (отм.). Случаите, когато имуществото не е налично, а на отнемане подлежи получената при неговото отчуждаване насрещна облага са изрично посочени в закона.
При постановяване на обжалваното решение съставът на Апелативен съд Бургас се е съобразил с така установената съдебна практика, че на отнемане подлежи само наличното имущество или това, което е получено срещу неговото отчуждаване. Същевременно в решение № 129/08.06.2015 година, постановено по гр. д. № 5562/2013 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. са посочени обстоятелствата, които трябва да са налице за да се постанови отнемането на паричните средства, като едно от тях е те да са налични в патримониума на ответника. От това се извлича и разпределението на доказателствената тежест между страните в производството по иска по чл. 28 от ЗОПДИППД (отм.). Съгласно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 от ГПК и установената въз основа на него съдебна практика, всяка страна следва да установи фактите, на които основава своите искания или възражения. Предвид на това, че на отнемане по реда на чл. 28 от ЗОПДИППД (отм.) подлежи само наличното имущество на ответника или получената срещу неговото отчуждаване облага доказателствената тежест за това обстоятелство се носи от страната, която иска отнемането, а именно К. [населено място]. Същата следва да докаже това обстоятелство, заедно с останалите, предвидени в ЗОПДИППД (отм.), предпоставки, съответно да понесе неблагоприятните последици от това ако след преценка на направените в хода на производството възражения и представени от страните доказателства бъде установено, че имуществото, чието отнемане се иска не е в патримониума на ответника. Обжалваното решение на Апелативен съд Бургас е съобразено и с тази установена съдебна практика. Действително съдът не може да не може да се произнася по своя инициатива по отношение на съществуването или не на обстоятелства, които не са спорни между страните по делото. При наличието на такъв спор обаче той е задължен да извърши преценка на твърденията на страните и представените от тях доказателства като въз основа на тях се произнесе по съществуването или не на спорното право. При наличието на оспорване на предявения иск по чл. 28 от ЗОПДИППД (отм.) с твърдения, че е налице трансформация на посочените в исковата молба парични суми и изтеглените от банковите сметки такива съдът е длъжен да изследва тези твърдения и да се произнесе по тяхната основателност. При това той трябва да се произнесе по въпроса за това дали са налице предпоставките за отнемането на паричните средства, включително и по това дали са налични. Същевременно обстоятелството, че ответниците не оспорват това, че тези средства са били налични към един предшестващ момент не означава, че липсва спор за основателността на иска по чл. 28 от ЗОПДИППД (отм.) и съдът не може да извършва преценка за това дали са налице предпоставките за отнемането на сумите. С наведените от ответниците твърдения за извършени трансформации такъв спор е налице и съдът следна да се произнесе по него. Поради това третият от посочените по-горе правни въпроси не е обуславя допускането на обжалваното решение на Апелативен съд Бургас до касационен контрол. Такъв не следва да бъде допускан и по отношение на въпроса за това дали съдът е длъжен да даде указания за разпределението на доказателствената тежест за обстоятелството дали сумите, чието отнемане е поискано с иска по чл. 28 от ЗОПДИППД (отм.) са налични д доклада или по реда на чл. 145 от ГПК, тъй като в изложението на К. [населено място] по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК не се твърди, че въззивният съд е нарушил установената практика в тази насока, а само се оспорват изводите му относно разпределението на доказателствената тежест.
С оглед на така установената съдебна практика, с която обжалваното решение на Апелативен съд Бургас е съобразено не са налице предпоставките за допускането му до касационен контрол по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по посочените по-горе три правни въпроса така както са формулирани в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на К. [населено място]. Това произтича и от обстоятелствата, че в изложението не са посочени обстоятелства, от които да може да бъде направен извод, че така установената съдебна практика е неправилна и трябва да бъде изоставена или пък, че се налага осъвременяването й с оглед на настъпили промени в обществено икономическите условия или законодателството.
Освен горепосочените три въпроса в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК К. [населено място] е формулирало и правния въпрос за това следва ли в производството във връзка с искането по чл. 28 от ЗОПДИППД (отм.) К. [населено място] да се представлява от лице, назначено на длъжността „юрисконсулт“ за да възникне правото на представителя по пълномощие да получава юрисконсултско възнаграждение. Същият е поставен с оглед на посоченото в мотивите на обжалваното решение, че тъй като К. [населено място] нито пред първоинстанционният съд, нито пред Апелативен съд Бургас не е бил представлявана от юрисконсулт, а от пълномощници по реда на чл. 32, т. 2 от ГПК от служители с юридическо образование не следва да се присъжда юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 от ГПК. В обжалваното решение обаче липсва произнасяне на съда по чл. 236, ал. 1, т. 6 от ГПК, което да подлежи на обжалване. Само констатацията в мотивите към решението не е достатъчна, за да се приеме, че има такова произнасяне, а само мотивите не подлежат на обжалване, ако не се обжалва самото решение. В случай, че въззивният съд не е определил правилно разноските по делото или не се е произнесъл по тях по реда на чл. 236, ал. 1, т. 6 от ГПК страната може да поиска изменение или допълване на решението по реда на чл. 248 от ГПК, като постановеното по този ред определение подлежи на самостоятелно обжалване. При липса на произнасяне на въззивния съд по чл. 236, ал. 1, т. 6 от ГПК липсва съдебен акт, който да може да бъде проверен от касационния съд по реда на касационното обжалване. Освен това в случая въззивното решение не се обжалва, в частта на разноските, с твърдение за това, че същите са определени неправилно и следва да се преразпределят с оглед изхода от спора при касационното обжалване. Изводът на състава на Апелативен съд Бургас се оспорва на самостоятелно основание, а именно противоречие със установената съдебна практика намерила израз в определение № 163/05.03.2014 година, постановено по т .д. № 2638/2013 година по описа на ВКС, ТК, І т. о., което представлява основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Предвид на това в тази си част подадената от К. [населено място] касационно жалба трябва да се разглежда като молба по чл. 248 от ГПК по отношение на разноските по делото. Компетентен да се произнесе по нея по правилото на чл. 248 от ГПК е Апелативен съд Бургас, който трябва да направи това след връщане на делото.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 17/14.03.2017 година на Апелативен съд Бургас, постановено по гр. д. № 21/2017 година по подадената срещу него от К. [населено място] касационна жалба с вх. № 4523/10.05.2017 година и такова не трябва да се допуска.
От своя страна в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Е. Й. Б. е поставил процесуално правните въпроси за това може ли да се извърши призоваване по реда на чл. 42, ал. 2 от ГПК без изрично разпореждане на съда; за това следва ли преди да се извърши призоваването по реда на чл. 42, ал. 2 от ГПК да са изчерпани всички предвидени в ГПК начини за призоваване и възможно ли е това призоваване да се извърши като се приложи по аналогия правилото на чл. 46 от ГПК и лицето да се уведоми, не лично, а чрез на чл. 46, ал. 2 от ГПК. Така поставените въпроси са свързани с това, че призовката на Б. за насроченото за 22.02.2017 година открито съдебно заседание пред Апелативен съд Бургас е била върната на 13.02.2017 година с отбелязване, че по сведение на съседи лицето е в болница, като впоследствие е отбелязано, че на 14.02.2017 година той е уведомен за насроченото заседание по телефона чрез съпругата му. Върху призовката на Б. е поставено разпореждане на съдията-докладчик за прилагането й по делото, като лицето да се уведоми за насроченото съдебно заседание по телефона. С оглед на това така поставените въпроси са съществени, но въз основа на тях не може да бъде допуснато касационно обжалване на решението на Апелативен съд Варна. Същите само са формулирани от Е. Й. Б. в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но не е обосновано приложното поле на някоя от предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускането на касационното обжалване. Изложено е твърдение, че така формулираните въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, но не са развити съображения, от които може да бъде направен извод за достоверността на това твърдение. Липсата на обосновка на някой от предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК критерии за допускане на касационното обжалване на решението на Апелативен съд Бургас е достатъчно за да не се допуска такова. Освен това следва да се има предвид, че разпоредбите на чл. 42, ал. 3 и чл. 43, ал. 2 от ГПК по аналогичен начин уреждат разпореждането на съда за начина на извършване на връчването. По отношение на втората разпоредба съществува съдебна практика, че предвиденото в нея разпореждане на съда единствено връчителя, на когото се указва по кой начин да извърши връчването, а ако последното е вече извършено по реда на някой от предвидените в разпоредбата способи, няма пречка съдът и впоследствие да прецени неговата редовност. Това тълкуване е приложимо и към разпоредбата на чл. 42, ал. 3 от ГПК, поради което не е необходимо изрично предварително разпореждане на съда, за да се пристъпи към връчване по посочения в разпоредбата способ, а това дали са били налице предпоставките за такова връчване може да бъде проверено впоследствие от съда. Освен това разпоредбата на чл. 42, ал. 3 от ГПК е ясна по отношение на това, че връчването на съобщението по този ред е изключение и се прилага когато съобщението не е връчено по друг начин. Същото се прилага, когато страната трябва да бъде уведомена за предстоящо или вече извършено процесуално действие, като насрочено съдебно заседание, указания за отстраняване на нередовности, задължение за внасяне на депозит или държавна такса. Това обаче не означава, че преди да бъде използват този способ за връчване е задължително да бъдат изчерпани всички други способи за това., Изисква се само съобщението да не е връчено, чрез някой от другите способи като въпросът дали да бъде приложен способа по чл. 42, ал. 3 от ГПК или друг способ за връчване е въпрос на преценка с оглед на конкретната ситуация. За предвидения в чл. 42, ал. 3 от ГПК способ за връчване не прилагат общите правила по глава шеста от ГПК, включително и за лицата, на които може да бъде извършено връчването.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 17/14.03.2017 година на Апелативен съд Бургас, постановено по гр. д. № 21/2017 година по подадената срещу него от Е. Й. Б. касационна жалба с вх. № 3947/25.04.2017 година и такова не трябва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 17/14.03.2017 година на Апелативен съд Бургас, постановено по гр. д. № 21/2017 година.
След връщане на делото Апелативен съд Бургас да се произнесе по съдържащото се в подадената от К. [населено място] касационна жалба с вх. № 4523/10.05.2017 година искане по чл. 248 от ГПК за допълване на решение № 17/14.03.2017 година на Апелативен съд Бургас, постановено по гр. д. № 21/2017 година в частта му за разноските.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.