Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 180
София, 04.04.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 21.03.2018 г. в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 3821 /2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК
Образувано е по касационна жалба на Б. С. М. и М. И. М. срещу въззивно решение от 18.04.2017 г. по възз. гр. д. № 58 /2017 г на Търговищкия окръжен съд, с което е отменено първоинстанционно решение на Търговищкия районен съд и вместо него е постановено друго, с което е признато за установено по отношение на Ц. В. Т., че Б. С. М. и М. И. М. не са носители на право на ползване върху собствения на ищеца недвижим имот, представляващ нива с площ 14.998 дка, в землището на [населено място], [община], индивидуализирана в решението, учредено им безвъзмездно и безсрочно с нотариален акт № 116 от 22.01.2014 г., поради погасяването на правото по силата на чл.175,ал.1 ЗЗД.
Жалбоподателите твърдят, че обжалваното решение е неправилно и искат то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излагат основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу.
Насрещната страна Ц. В. Т. оспорва наличието на основания за касационно обжалване.
Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение по установителен иск за ограничено вещно право върху недвижим имот, за което след изменението на чл.280, ал.2 ГПК с ДВ, бр. 50 от 2015 г. не съществува ограничение за касационно обжалване.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено следното:
Ищецът Ц. Т. е придобил процесния имот на публична продан с постановление от 06.10.2014 г., имотът е бил ипотекиран в негова полза с договор, сключен с ответниците Ц. И. М. и (съпругата му) С. Г. М. на 17.05.2011 г., за обезпечаване на сключен договор за паричен заем. След ипотеката длъжниците Ц. М. и С. М. са учредили право на ползване на ответниците М. на 22.01.2014 г.
Съгласно чл.175 ЗЗД с извършването на публична продан на имота се погасяват всички вещни права върху имота, учредени след първата ипотека, за чиято валидност се изисква учредителите да са собственици на ипотекирания имот – чл.167,ал.3 ЗЗД, като спорът е дали Ц. М. и С. М. са носители на правото на собственост към 17.05.2011 г.
Ответниците М. не са придобили собствеността върху нивата с представеното решение за оземляване от 2002 г., което с оглед на посочената в него документация от 2004 и 2005 г. е антидатирано. Ответниците М. не са придобили собствеността върху нивата и с представеното решение от 2003 г., поради липсата на доказателства за заплащане на цената, Ответниците М. са придобили собствеността върху нивата с представеното решение за оземляване от 15.06.2010 г., съдържащо всички необходими реквизити и елементи.
Предвид разпоредбата на чл.23,ал.1, изр.1-2 ЗСПЗЗ, правото на собственост се придобива с влизане в сила на решението на ОСЗ (за оземляване). Решението е стабилен индивидуален административен акт, като с оглед на цитираната нормативна разпоредба следва да се прецени към кой момент е настъпило неговото конститутивно действие.
Съгласно правната теория решенията с оглед на това дали с тях се признава право или се възлага задължение административните актове са оправомощаващи (облагодетелстващи) и утежняващи.
Основен принцип е, че когато административният акт е облагодетелстващ, то той влиза в сила в момента на издаването му. В пълно съответствие с правната наука е съдебната практика, според която, когато административният акт е позитивен за правоимащия, то последният е лишен от правен интерес от обжалването му и подадената срещу него жалба е процесуално недопустима. В случая решението е благоприятно за оземленото лице Ц. М. и е влязло в сила на 15.06.2010 г., независимо от предвидения 14 дневен срок за обжалването му.
При тези обстоятелства следва да се приеме, че при сключване на договора за ипотека на 17.05.2011 г. оземленото лице Ц. М. и съпругата му С. М. са били собственици съгласно изискването на чл.167,ал.3 ЗЗД.
В представеното след дадени на жалбоподателите указания за отстраняване на нередовности изложение на основани за допускане на касационно обжалване по чл.284,ал.3,т.1 ГПК жалбоподателите са извели следния правен въпрос:
Може ли гражданският съд, когато преценява валидността на административен акт – решение за оземляване, в частност влизането му в сила, да ограничава влизането му в сила единствено до заявителя на акта с оглед благоприятния характер и по този начин да дерогира законово предвидения срок и ред за неговото обжалване. При това може ли съдът да направи това без да укаже на страните в доклада си че въпросът за кръга на заинтересованите лица е от значение за разглеждането на делото, респ., че тези обстоятелства се нуждаят от доказване?
Въпросът се свежда до това дали прокурорът е имал право да обжалва облагоприятстващото (за жалбоподателите) решение на ОСЗ за оземляване.
Същевременно жалбоподателите се съгласяват, че е установена съдебната практика, съгласно която заинтересовани лица по решения, които подлежат на обжалване по реда на чл.14 ЗСПЗЗ са единствено заявителите (сочат решение от 22.10.2014 г. по гр.д. № 90009 /2014 г. на РС Монтана и решения на ВАС: № 294 /12.01.2015 г. по адм.д. № 4682 /2014 г., седмо отд., № 6289 /13.05.2010 г. по адм.д. № 2954 /2010 г., 5-чл. с-в.).
И. въпрос е във връзка с довод, че въззивният съд не е изпълнил задължение да укаже на страните, че въпросът има значение за решаване на делото.
Процесуалноправният въпрос: Кога влиза в сила позитивното решение на ОСЗ за оземляване, постановено на основание чл.23,ал.1, изр.1-2 ЗСПЗЗ? е обуславящ, но видно от твърденията на жалбоподателите и от посочените от тях съдебни решения, той е разрешен от въззивния съд в съответствие с установената практика.
Не следва да се приеме и че изведеният въпрос има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, доколкото жалбоподателите са обосновали, че по него има установена съдебна практика и не са обосновали непълнота, неяснота или противоречивост на правни норми, нито изменения в законодателството и обществените условия, които да налагат промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или осъвременяването и.
Процесуалноправният въпрос: Дали въззивният съд е имал задължение да укаже на страните, че въпросът за момента на влизане в сила на решението за оземляване, също е обуславящ.
Но не е разрешен в противоречие с приетото в посочената от жалбоподателите т.2 от ТР № 1 /09.12.2013 г. по т.д. № 1 /2013 г. на ОСГТК на ВКС, с която е прието, че в въззивният съд дава указания само 1) при оплаквания за процесуални нарушения във връзка с доклада и 2) при установяване, че дадената квалификация е неправилна. Посочените две хипотези не са осъществени.
Въпросът не е разрешен в противоречие и с приетото в т.3 от същото тълкувателно решение, тъй като не се отнася до доказателства, за които с тази точка е прието, че се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/
Поради изложеното не е осъществено основание по чл.280,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода от това производство на жалбоподателите не следва да се присъждат разноски. Искането на насрещната страна за присъждане на направените разноски за процесуално представителство в размер на 800 лева е основателно и доказано с представения по делото договор за процесуално представителство, в който е отразено уговарянето и заплащането на сумата.
Воден от изложеното съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение от 18.04.2017 г. по възз. гр. д. № 58 /2017 г на Търговищкия окръжен съд.
Осъжда Б. С. М. и М. И. М. да заплатят на Ц. В. Т. сумата 800 (осемстотин) лева разноски за процесуално представителство.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.