2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 318
гр. София, 04.04.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на втори април две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 275 по описа за 2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. К. Б. против решение от 09.11.2017 г., постановено по гр.д.№ 8678/2017 г. от ІІІ”б” състав на Софийски градски съд.
Ответникът по касационната жалба не е представил писмен отговор.
С обжалваното решение, съдът е приел за частично основателни обективно съединените искове с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ и чл.86 ЗЗД.
Съдът е приел, че е налице завършен фактически състав на отговорността по чл.2, ал.1, т.1 и т.3 ЗОДОВ, като по делото е било установено наличието на вреди и причинно-следствената им връзка с незаконосъобразните действия в наказателното производство. Прието за установено, че следствие на воденото срещу ищеца наказателно производство той е претърпяла неимуществени вреди, изразяващи се в негативни преживявания, стрес, сътресения в семейството, като между съпрузите се появили съмнения и недоверие, загубил авторитета в това семейство, спрямо детето, а и сред познати и по широк обществен кръг, станал и обект на подигравки, както и че ищецът станал нервен и раздразнителен, затворил се в себе си, нарушен бил сънят му. Относно характера на претърпените неимуществени вреди, изразяващи се в отрицателни психически изживявания съдът е приел, че доказването им може да се извърши с косвени доказателства, вида на тези косвени доказателства не е ограничен от закона и е допустимо това да са свидетелски показания, което е било сторено.
По отношение на размера на дължимото обезщетение, съдът е приел, че наказателното производство срещу ищеца е продължило в разумен срок-за период от около девет месеца, характера на престъплението по повдигнатото обвинение и свързания с него размер на наказанието, като е взел предвид, че срещу него е било повдигнато и поддържано обвинение за две престъпления, едно от които тежко по смисъла на чл.93, ал.1, т.7 от НК, тъй като за него се предвижда лишаване от свобода от 1 до 10 години. Прието е, че основателния страх у ищеца от налагането на наказанието, самооценката на индивида за собствената му социална значимост, накърняването на моралните и нравствените ценности у личността, обстоятелстото, че му е излязъл прякор, което било обидно и унизително за него, че е било нарушено социалното му общуване, че случая е бил медийно огласен, че същият е преустановил търговската си дейност, както и всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като на това основание и предвид продължителността и интензитета на претърпените негативни преживявания, като тази продължителност е в съвсем кратка, обстоятелството, че по отношение на ищеца е била взета в последствие най-леката мярка за неотклонение “подписка”, съдът е приел, че в настоящия казус не може да се приеме, че става въпрос за причиняване на болки и страдания над обичайните. Съдът е отчел обстоятелството, че през процесния период срещу ищеца е било водено и друго наказателно производство, което е завършило с влязло в сила споразумение за налагане на наказание лишаване от свобода и поради съвпадането на времевия период на двете наказателни производства не може да се приеме, че всички претърпени от ищеца вреди са били причинени именно от воденото срещу него производство, което е било прекратено. От друга страна, предвид трайната практика на ВКС,че определянето размера на обезщетението следва да бъде с оглед конкретната личност, то и предвид наличието и на други осъждания на ищеца, съдът е приел, че прекратеното наказателно производство не би дало такова отражение в съзнанието на ищеца, каквото би се осъществило по отношение на лице, което никога не е било осъждано.
В изложението на касационните основания се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване.
По правния въпрос, следва ли при определяне на размера на обезщетението да се взимат предвид други осъждания и висящи производство на ищеца се твърди, че съдът се е произнесъл в противоречие с приетото от ВКС с решение №3/2014 г. по гр.д.№ 2477/2013 г. на ІV гр.отд. на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК. С това решение е прието, че фактът на предходни осъждания на ищеца не може да бъде довод за липса на вреди за ищеца при конкретно незаконно обвинение. Съдът не е приел, че за ищеца не са настъпили вреди, въз основа на фактическия извод, че са налице други осъждания и висящи производство на ищеца, напротив, прието е, че са настъпили вреди, поради което и липсва соченото противоречие с възприетото от състава на ВКС с цитираното решение, което касае хипотеза, в която е отхвърлен изцяло предявения от ищеца иск, като е прието, че изобщо липсват вреди за същия, предвид предходни осъждания и наличието на висящи наказателни производства.
Твърди се, че по същия правен въпрос е налице и предпоставката на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, предвид приетото с решение № 16/2011 г. на ВКС, по гр.д.№ 396/2010 г. на ІІІ гр.отд. С това решение съдът е отграничил вредите за ищеца /в конкретната хипотеза/ от незаконно обвинение, от други вреди, настъпили за ищеца в това производство, настъпили за него в резултат от други наказателни производства и предходни осъждания. В настоящия случай съдът е приел, че предвид съвпадането на времевите периода на наказателните производства не може да се направи конкретното разграничение на вредите, като и с оглед тежестта от доказването на вредите е направил извода за размера на дължимото обезщетение, поради което липсва соченото противоречие с цитираното решение на ВКС.
Останалите правни въпроси касаят определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД, като се сочат конкретни обстоятелства, които според касатора са довели до по-големи вреди, респ. се твърди, че се дължи обезщетение в по-висок размер. Посочените в правния въпрос „страдания над обичайните” и „значителни вреди” обстоятелства са фактически и не следва да се преценяват от настоящия съд, при проверката на основанията по допустимост на касационното обжалване, доколкото касаят обосноваността на решението, като необосноваността не е сред касационните основания по чл.280 ГПК. На това основание не следва да се допуска касационното обжалване.
За пълнота следва да се отбележи, че в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи практика на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. С оглед спецификата на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ., от който произтича отговорността на държавата за вреди като критерий за преценка е въведен и дългия несъобразен с разумния срок период, през който е продължило наказателното преследване, характера на престъплението по повдигнатото обвинение, публичното му разгласяване и свързаните с това последици. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват.
Твърди се, че решението е очевидно неправилно, предвид занижения размер /според касатора/ на присъденото обезщетение. Съдът е мотивирал подробно защо присъжда именно този размер на обезщетението, като е мотивирал и приложението на чл.52 ЗЗД, като в случая доводите за очевидна неправилност се свеждат до оплаквания за неправилност и необоснованост, които обаче не могат да доведат до извод за очевидна неправилност, по смисъла на чл.280 ГПК.
Предвид изложеното, не са налице сочените касационни основания относно допустимост на касационното обжалване.
Водим от горното, ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 09.11.2017 г., постановено по гр.д.№ 8678/2017 г. от ІІІ”б” състав на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател: Членове: 1. 2.