2
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 205
София, 05.04.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 06.02.2018 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА т.дело № 2488 /2017 година за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], гр.Д. против въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 232 от 24.07.2017 г., по в.т.д.№ 117/2017 г., с което след отмяна на решение № 391 от 29.07.2016 г., по т.д.№ 68/2015 г. на Смолянския окръжен съд са уважени предявените от А. В. К. срещу касатора, като ответник, обективно съединени конститутивни искове по чл.74, ал.1 ТЗ за отмяна решенията на проведеното на 20.10. 2015 г. ОС на съдружниците по т.2 и по т.З от дневния ред – за изключване на А. В. М., като съдружник, за поемане на дяловете му в ответното търговско дружество от съдружника Д. В. Г. и за приемане на нов дружествен договор и е потвърден първоинстанционния съдебен акт в останалата му част за отмяна решението на О. от 20.10.2015 г. за изключване на ищеца А. В. К. и поемане, след неговото изключване, на дяловете му от съдружника Д. Г.
С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалваното решение, който порок, касационно основание по чл.281, т.2 ГПК е обоснован с липса на активна процесуална легитимация за ищеца и отсъствие на правен интерес да иска отмяна на решенията на ОС на съдружниците в ответното търговско дружество, поради засягане членствени права и интереси на друг съдружник, без да е изрично упълномощен от последния, който не е страна в процеса.
При условията на евентуалност се поддържа и наличие на касационно основание по чл.281, т.З ГПК, по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на закона.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.З ГПК по отношение на следните определени за значими за изхода на делото въпроси на материалното и процесуално право: 1. „Предявяването на иска по чл.74, ал.1 ТЗ, обусловено ли е от личната преценка на всеки съдружник, дали конкретно решение на О. засяга негови признати от закона и дружествения договор членствени права и легитимиран ли е съдружник да предявява от свое име чужди права пред съд за защита правата на други съдружници, без изрично да е упълномощен за това, в частта, в която решението на О. не засяга неговите собствени членствени права? „; 2. „ Следва ли съдът във всеки момент от висящия спор служебно да следи дали съществува правния интерес за съдружника да иска отмяна на решението на О., с оглед търсената чрез иска по чл. 74, ал. 1 ТЗ, защита? „; 3.“Задължително ли е предупреждението по чл.126, ал.З ТЗ да бъде отправено от О. или с това право разполага всеки съдружник поотделно и управителят? „; 4. „Изисква ли законът ТЗ в предупреждението за изключване по чл. 126, ал.З ТЗ да се даде на съдружника срок. в който да се поправи, след изтичането на който, ако не се поправи-тогава да се разисква въпроса ш неговото изключване?“ и 5.“’Неподписването на поканата за свикване на О. от управителя на дружеството, а от друго лице, но изхождащо от управителя, лишава ли съдружника от право на участие в О. , когато реално е осъществено такова от пълномощник и достатъчно основание ли е това за опорочаване на процедурата по свикване на О., когато поканата е надлежно връчена на поканеното лице? „
Като израз на поддържаното противоречие с практиката на ВКС по първия и втория от формулираните въпроси са цитирани решения на ВКС: № 127 от 10.02.2015 г., по т.д.№ 3197/2013 г. и № 812 от 05.01. 2007 г., по т.д. № 434/2006 г., а по въпроси с № 3, с № 4 и с № 5 съответно – определение № 633 от 05.10.2009 г., по т.д.№ 472/2009г. на II т.о.; решение № 5 от 05.02.2016 г., по т.д.№ 3583/2014 г. на II т.о. и определение № 120 от 04.03.2009 г., по т.д.№ 83/2009 г..
Едновременно въведеното по отношение на тези въпроси селективно основание по т.З на чл.280, ал.1 ГПК е аргументирано от касатора с необходимост от „тълкуване на закона, в резултат на което ще се достигне до отстраняване на непълноти или неясноти на правни норми, като съдът за първи път ще се произнесе по същите“.
Ответникът по касационната жалба, чрез пълномощника си адв. Б. Д., в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява по основателността на въведените касационни основания, излагайки подробни писмени съображения.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на факултативен касационен контрол въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
Позовавайки се на притежаваните от А. В. К. 17 дяла, всеки с номинална стойност от 50 лв. от капитала на [фирма], гр.Д. към датата на процесното ОСС, въззивният съд е счел, че активната материалноправна легитимация на ищеца е доказана, поради което е отрекъл основателността на въведените от ответника твърдения за недопустимост на предявените конститутивни искове по чл.74, ал.1 ТЗ. Изложени са съображения, че доколкото въведените с исковата молба твърдения са за нарушения на императивните правила, установени с чл.138, чл.139 ТЗ касаещи свикването и провеждането на О. от 20. 10.2015 г., както и на чл.126, ал.1, ТЗ, във вр. с чл.16,б.А от дружествения договор и отсъствие на материалноправните предпоставки за изключване на съдружниците К. и М., които са доказани в хода на процеса, то основателно е искането на ищеца за отмяна на всички взети решения от върховния орган на ЮЛ- търговец на горепосочената дата.
Посочено е, че редът за свикване и провеждане на О. е строго формален и се регламентира с повелителни разпоредби на закона, с които се гарантира равна възможност на съдружниците за упражняване на членствените им права, а неспазването им има за своя пряка правна последица опорочаване на взетите решения. С оглед възприетото разрешение и позовавайки се на императивната разпоредба на чл.138, ТЗ, съгласно която свикването на ОС на съдружниците е в правомощие на управителя в търговско дружество, правно и структурно обособено в О., вкл. в хипотезата на ал. 2 на чл. 138 ТЗ въззивната инстанция е счела, че изготвянето и подписването на поканата за процесното ОСС не е само техническа дейност, която възложена на трето лице може само да бъде контролирана от последния, а упражняване на конкретно възложено му от законодателя правомощие, опорочаването на което се отразява на законността на взетите решения. Като допълнителен аргумент въззивният съд е посочил, че дори и да се възприеме тезата на ответното ТД за надлежно делегирана на това правомощие на трето лице, овластяването на последното следва да е извършено във формата, изискуемо за самота действие, т.е. с конкретизиране датата и мястото на провеждане на ОС и на предварително обявения дневен ред, каквито доказателства по делото не само отсъстват, но е безспорна анонимността на лицето, подписало процесната покана от името на управителя на ответника. Отсъствието на покана до ищеца за О., проведено на 20.10.2015 г. в изискуемата се от ТЗ и дружествения договор форма, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, е самостоятелно основание за отмяна на оспорваното решение на О., поради твърдяния с исковата молба порок при свикването му.
Решаващите изводи на въззивния съд за незаконосъобразност на взетите от процесното ОСС решения се основават и на отсъствие на отправено до ищеца валидно писмено предупреждение за неговото изключване и даване на подходящ срок за коригиране на поведението му. Съображенията са, че писменото предупреждение, връчено на ищеца, не е подписано от двама, от посочените в титулната му част за автори на материализираното в документа волеизявление, съдружници.
Същевременно дори и да се приеме тезата на ответника, че за действителността на отправеното писмено предупреждение до съдружника К., по силата на чл.126, ал.1 ТЗ, необходим е единствено подписът на управителя Ю. К., то според въззивния съд, вида на конкретното констатирано нарушение- неучастие на изключвания в работата на три О. и отсъствие на проведено ОС , извън процесното в следващия предупреждението период, недоказани са останалите предпоставки на закона – наличие на реална възможност в определения му 14 дневен срок нарушителят да е в състояние да коригира поведението си.
С оглед съдържанието на мотивите на Пловдивския апелативен съд следва да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. Формулираните от касатора въпроси № 1 и № 3 нямат обуславящо значение за формиране решаващата воля на въззивния съд, поради което не обосновават общото основание по чл. 280, ал.1 ГПК, съобразно задължителните разяснения в т.1 на TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС за критериите на които същото трябва да отговаря. Непосочването на правен въпрос, който да е значим за изхода на спора по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат допълнителните селективни основания за достъп до касация по т. 1 и по т.З на чл.280, ал. 1 ГПК.
Въпрос № 5 е некоректно зададен, доколкото изрично в съобразителната част на обжалваното въззивно решение Пловдивският апелативен съд, възприемайки тезата на касатора, е счел за недоказано твърдението му за надлежно осъществено упълномощаване на трето лице от управителя на [фирма], гр. Д. за свикване на процесното ОСС от 20.10.2015 г. Следователно, изведеният от касатора правен въпрос няма самостоятелно значение за крайния изход на делото по конкретния правен спор. Що се касае до процесуалната законосъобразност на извършената от въззивния съд преценка на ангажираните в тази насока доказателства и обосноваността на изградените въз основа на нея фактически и правни изводи, които всъщност касаторът оспорва, те са относими към правилността на обжалвания съдебен акт и не подлежат на контрол от състава на касационната инстанция в производството по чл.288 ГПК, целящо единствено селектиране на касационните жалби по конкретно установени в процесуалния закон формални критерии.
Останалите формулирани от касатора в изложението му по чл.284, ал.З, т.1 ГПК въпроси покриват критерия за общата предпоставка за достъп до касация, съобразно задължителните постановки в т. 1 на TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, но недоказани по отношение на тях са поддържаните селективни основания по т.1 и по т.З на чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно т.4 на TP № 1/19.02.201 г . на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалвано въззивно решение ще е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му ще допринесе за промяна на създадена, поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й, с оглед настъпили изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато конкретната приложима правна норма е непълна, неясна или вътрешно противоречива и чрез корективното и тълкуване би се създала съдебна практика по прилагането и. Изложението на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не съдържа твърдения за нито една от сочените хипотези.
Не е налице и твърдяното противоречие със задължителната практика на ВКС.
С цитираното във вр. с втория от поставените въпроси решение № 127 от 10.02.2015 г., по т.д.№ 3197/2013 г. на II т.о. на ВКС е даден отговор на процесуалноправния въпрос дали в хипотезата на чл.132 ТЗ отделният съдружник, съпритежател на дружествен дял, разполага със самостоятелна процесуална легитимация да предяви иск по чл.74, ал.1 ТЗ за отмяна на решения на О., или за предявяване на такъв иск се изисква съвместна процесуална легитимация на всички съдружници-съпритежатели на дела.Такъв въпрос не е бил предмет на обсъждане от въззивната инстанция, поради което соченият съдебен акт се явява неотносим.
Следващото посочено от жалбоподателя решение № 812 от 05. 01. 2007 г., по т.д.№ 434 / 2006 г. на I т.о. на ВКС, според задължителните разяснения в т.2 на TP № 1/19.02.2010 г., не попада в задължителната съдебна практика, поради което е неотносимо към въведеното селективно основание. Отделно, че по въпроса за допустимостта на конститутивния иск по чл.74, ал. 1 ТЗ, с оглед правния интерес за ищеца, е налице трайно непротиворечива практика на Върховен касационен съд, с която обжалваното въззивно решение е съобразено. Същата е в см., че при конститутивните и осъдителните искове, за разлика от установителните искове, преценката за наличие па правен интерес за легитимираните да го предявят лица, като една от предпоставките за надлежно упражняване правото на иск, е предварително направена от законодателя. В случая правото на иск по чл.74, ал.1 ТЗ принадлежи на всяко лице, което може да се легитимира като съдружник в търговско дружество или като акционер в акционерно дружество. Следователно правен интерес от предявяване на иск по чл. 74, ал. 1 ТЗ е винаги налице, когато се оспорват конкретни права на съдружник или акционер, или обемът на тези права и това оспорване е от върховния колективен орган на търговското дружество – ОС.
Несъмнено е, че конкретният правен интерес се преценява от съда и с оглед на въведените от ищеца факти и обстоятелства, което е съобразено от въззивния съд, предвид последиците от оспорваните решения на процесното ОСС, вкл. разпределение на останалите след изключване на отделните съдружници, техни дялове. Не е без значение и обстоятелството, че макар и в основата си капиталово, дружеството с ограничена отговорност по своята същност се доближава и до дружествата на личността, т.е. от значение са личното доверие между съдружниците и личното им участие в дружествените работи, обстоятелство, съобразено от въззивния съд. Дали преценката на отделните факти, свързани с конкретния правен интерес на ищеца, извършена от Пловдивския апелативен съд е обоснована е въпрос, касаещ правилността на обжалваното решение – ирелевантна както за допустимостта му, така и за предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. В този см. са и служебно известните на настоящия съдебен състав решения по чл. 290 ГПК на ВКС: № 128/19.11.2009 г., по т.д.№ 269/2009 г. на I т.о.; № 204 от 06.06.2012 г., по т.д.№ 898/2010 г. на II т.о.; № 46/22.04.2010 г., по т.д.№ 500/2009 г. на II т.о. и др., даденото разрешение в които, настоящият съдебен състав изцяло споделя.
В пълно съгласие със задължителната практика на ВКС, обективирана в служебно известните на настоящия съдебен състав решения по чл.290 и сл. ГПК: № 171 от 14.03.2012 г., по т.д.№ 860/2010 г. на II т.о., № 160 от 26.01.2010 г., по т.д.№ 379/2009 г. на I т.о.,№ 221 от 30.12.2013 г., по т.д.№ 529/12 г. на II т.о на ВКС е и разрешението на въззивния съд по приложението на чл.126, ал.З ТЗ, към която законова разпоредба е относим въпрос № 4 от изложението по чл.284, ал.З ТЗ на касатора. Същата е в смисъл, че Търговският закон не регламентира спазването на определен срок между връчването на предупреждение за изключване и провеждане на ОС за изключване на съдружника, но с оглед характера и правното значение на писменото предупреждение по чл. 126, ал.З ТЗ, като поставящо началото на процедурата по изключване и целящо да уведоми съдружника за констатираните нарушения по повод участието или неучастието му в дружествените работи и посочените в предупреждението основания, преценката за предоставянето и продължителността на срока за корекция на поведението на съдружника- нарушител е винаги обусловена от вида на конкретното констатирано нарушение.
Крайният извод на Пловдивския апелативен съд за формален подход, лишен от създаване на реална възможност за ищеца да коригира поведението си, при отправяне на процесното предупреждение е именно в резултат на преценката за вида на конкретното констатирано негово нарушение и продължителността на определения за отстраняването му срок.
Що се касае до посоченото в тази вр. определение по чл.288 ГПК № 120 от 04. 03.2009 г., по т.д.№ 83/2009 г. на II т.о., то не се включва във формираната съдебна практика на касационната инстанция съгласно т.2 на TP №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, поради което обективно не може да бъде източник на противоречие по см. на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът по касационната жалба сне е претендирал деловодни разноски, поради което при този изход на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78,ал.З ГПК, съставът на ВКС,ТК не присъжда такива.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 232 от 24.07.2017 г., постановено по в. т.д.№ 117/2017 г., по описа на с.с.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.