2
определение по гр.д.№ 3933 от 2017 г. на ВКС на РБ, ГК, първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 205
София, 23.04.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на осемнадесети април две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНО
след като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 3933 по описа за 2017 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК във връзка с чл.280 ГПК /редакция преди изменението на ГПК със ЗИДГПК, публ. в ДВ бр.86 от 2017 г., съобразно пар.74 от ПЗР на ЗИД на ГПК, публ.ДВ бр.86 от 2017 г./.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № VI-50 от 14.08.2017 г. по в.гр.д.№ 384 от 2017 г. на Бургаския окръжен съд, шести въззивен граждански състав, с което е потвърдено решение № 124 от 30.01.2017 г. по гр.д.№ 5365 от 2016 г. на Бургаския районен съд за уважаване на предявения от Д. К. С. срещу [фирма] отрицателен установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК- за признаване за установено, че ответникът [фирма] не притежава правото на строеж на масивна триетажна хотелска сграда /секция 1/ със застроена площ от 152,25 кв.м., предвидена за построяване в южната част на дворно място, находящо се в [населено място], [улица], образуващо УПИ X-46 в кв.9 по ЗРП на [населено място] с площ от 890 кв.м. и представляващо имот с идентификатор 81178.501.80 с площ от 900 кв.м. по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-12 от 24.04.2007 г. на Изпълнителния директор на АК.
В касационната жалба се твърди, че решението на Бургаския окръжен съд е неправилно като постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон и необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.
Като основание за допускане на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК /редакция преди изменението на ГПК със ЗИДГПК, публ. в ДВ бр.86 от 2017 г., съобразно пар.74 от ПЗР на ГПК, публ. в ДВ бр.86 от 2017 г./. Твърди се противоречие на обжалваното решение с посочена от касатора задължителна практика на ВКС /т.2 от Тълкувателно решение № 1 от 04.05.2012 г. по тълк.д.№ 1 от 2011 г. на ОСГК на ВКС/ по следните въпроси:
1. Когато в договора за учредяване на право на строеж или в друг документ учредителят не е упълномощил суперфициаря да го представлява пред съответната общинска администрация за извършване на необходимите фактически и правни действия, свързани със снабдяване с влязло в сила разрешение за строеж за обекта на учреденото право, следва ли да се счита, че няма обективна пречка за започване на строителството съобразно учреденото право на строеж или в този случай е необходимо съдействието на учредителя на правото на строеж ?
2. Липсата на влязло в сила разрешение за строеж за обекта на учреденото право на строеж, вследствие бездействието от страна на собственика на мястото да му бъде надлежно връчен по реда на ЗУТ този акт, представлява ли обективна причина за забавяне на строителството, която не е свързана с поведението на суперфициаря ?
В писмен отговор от 27.09.2017 г. ответницата по жалбата Д. К. С. оспорва касационната жалба. Моли касационното обжалване на решението на Бургаския окръжен съд да не бъде допускано и да й се присъдят направените по делото пред ВКС разноски.
Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, състав на първо отделение по основанията за допускане на касационното обжалване приема следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока за обжалване, посочен в чл.283 ГПК и срещу акт на въззивен съд, който съгласно чл. 280, ал.2 ГПК /редакция преди изменението на ГПК със ЗИДГПК, публ. в ДВ бр.86 от 2017 г., съобразно пар.74 от ПЗР на ГПК, публ. в ДВ бр.86 от 2017 г./ подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд.
За да постанови обжалваното решение за потвърждаване решението на първоинстанционния съд за уважаване на предявения отрицателен установителен иск, въззивният съд е приел, че ищцата Д. К. С. е собственик на дворно място в [населено място], върху което на 16.06.2004 г. надлежно е учредила право на строеж в полза на [фирма]. С нотариален акт № 50 от 15.03.2006 г. последният е прехвърлил на [фирма] това право, а по силата на постановление за възлагане от 21.04.2013 г. по изп.д.№ 20117050400513 правото е възложено на ответника [фирма].
Приел е, че това право на строеж е погасено по давност поради неупражняването му в предвидения в чл.67 ЗС петгодишен срок. Според съда, този срок е започнал да тече от датата, на която договорът за учредяване на правото на строеж е породил действие- в случая от 16.06.2004 г. Прехвърлянето на правото на строеж от едно лице на друго не представлявало основание за определяне на друг начален момент за този срок, нито за неговото спиране. Освен това, към момента на учредяване на правото на строеж не са съществували фактически и юридически пречки за започване на строежа, тъй като при учредяване на суперфицията вече е имало надлежно издадени и одобрени строителни книжа- разрешение за строеж № 160 от 10.06.2004 г. и одобрен инвестиционен проект. Поради това не е било необходимо собственицата на земята да оказва каквото и да било друго съдействие за реализирането на строежа, още повече, че в самия договор тя не е поемала задължение за извършване на някакви фактически или правни действия във връзка с този строеж.
Според съда, правото на строеж е погасено по давност, дори и да се приеме, че срокът по чл.67 ЗС е започнал да тече от влизане в сила на разрешението за строеж от 10.06.2004 г. Тъй като това разрешение е било цитирано в нотариалния акт по учредяване на суперфицията от 16.06.2004 г. и е било представено пред нотариуса при изготвяне на този нотариален акт, съдът е приел, че Д. С. е била уведомена за този административен акт най-късно на 16.06.2004 г. Поради това 14-дневният срок за обжалване на този акт е започнал да тече най-късно от 16.06.2004 г. и е изтекъл на 30.06.2004 г. Тоест, разрешението за строеж е влязло в сила на 01.07.2004 г. и от този момент за суперфициаря не са съществували пречки за реализиране на строителството, поради което е прието, че от този момент договорът за суперфиция е породил действие и е започнал да тече давностният срок по чл.67 ЗС.
За неоснователен е приет доводът на ответното дружество, че разрешението за строеж било влязло в сила едва на 08.02.2011 г., когато е приключило административното производство по неговото обжалване. Действително, по делото е установено, че пред Административен съд- Бургас е било образувано административно дело № 57 от 2010 г. по жалба на Д. С. от 23.04.2007 г., но не срещу разрешението за строеж от 10.06.2004 г., а срещу направени в това разрешение за строеж промени със заповед № 13 от 16.03.2007 г.- а именно поради това, че в него като титуляр/възложител е било вписано [фирма], а Д. С. не е била вписана като възложител. Предвид на горното и поради приетото от съда, че разрешението за строеж от 10.06.2004 г. е влязло в сила най-късно на 01.07.2004 г. съдът е счел, че за периода от 01.07.2004 г. до завеждане на административното дело на 23.04.2007 г. /2 години, 9 месеца и 23 дни/ давностният срок по чл.67 ЗС е текъл.
Не на последно място съдът е приел, че за периода на висящността на административно дело № 57 от 2010 г. на Административен съд-Бургас /от 23.04.2007 г. до 08.02.2011 г./ давностният срок по чл.67 ЗС е бил спрян и не е текъл.
Като краен резултат обаче съдът е приел, че правото на строеж е било погасено по давност още преди 24.06.2013 г. и 07.01.2015 г. /когато главният архитект е издал отказ за вписване на касатора като възложител и отказ за издаване на ново разрешение за строеж/: от 01.07.2004 г. до 23.04.2007 г. са изтекли 2 години, 9 месеца и 23 дни, а остатъкът от срока е изтекъл на 15.04.2013 г. /още 2 години, 2 месеца и 7 дни от момента на приключване на административното производство на 08.02.2011 г./.
Така постановеното решение не противоречи на посоченото от касатора Тълкувателно решение № 1 от 04.05.2012 г. по тълк.д.№ 1 от 2011 г. на ОСГК на ВКС. В т.2 от това Тълкувателно решение, на която се позовава касаторът, е прието, че ако според естеството на учредените права в договора суперфициарят не може да предприеме някое от необходимите действия по реда на ЗУТ без съдействието на собствениците на земята, или ако някой от тях недобросъвестно се противопоставя на предприетите от суперфициаря действия, собствениците на земята не могат да се позовават на забавянето на строежа по тази причина, тъй като никой не може да черпи права от своята недобросъвестност. Ако строителството се забави по други обективни причини, които не са свързани с недобросъвестно поведение на собственика на земята и с неизпълнение на задълженията на суперфициаря, като например съдебни спорове с трети лица по повод на издадените разрешения за строеж, през времетраенето им срокът по чл.67 ЗС също няма да тече.
Обжалваното решение не противоречи на горепосоченото тълкувателно решение. Напълно в съответствие с него и предвид събраните по делото доказателства въззивният съд е приел, че Д. С. не е отказала на суперфициаря необходимото за започването на строежа съдействие и че през периода на висящността на административното дело, образувано по жалба на Д. С. срещу промени в разрешението за строеж от 10.06.2004 г., срокът по чл.67 ЗС не е текъл /бил е спрян/, както и че за период повече от 5 години от влизане в сила на разрешението за строеж на 01.07.2004 г. до 15.04.2013 г. /отчитайки и периода на спиране на срока по чл.67 ЗС по време на висящността на административното дело/ са изтекли повече от 5 години и поради това правото на строеж е било погасено по давност.
Независимо от горното следва да се отбележи, че посочените от касатора правни въпроси, по които, според него, обжалваното решението притоворечи на Тълкувателно решение № 1 от 04.05.2012 г. на ОСГК на ВКС, не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК- тъй като касаят фактическа обстановка, която не е установена по настоящото дело и по която въззивният съд не се е произнасял:
1. Първият въпрос /когато в договора за учредяване на право на строеж или в друг документ учредителят не е упълномощил суперфициаря да го представлява пред съответната общинска администрация за извършване на необходимите фактически и правни действия, свързани със снабдяване с влязло в сила разрешение за строеж за обекта на учреденото право, следва ли да се счита, че няма обективна пречка за започване на строителството съобразно учреденото право на строеж или в този случай е необходимо съдействието на учредителя на правото на строеж/ предполага издаване на разрешение за строеж след учредяване на суперфицията и съответно поето от учредителя на правото на строеж задължение да окаже съдействие на суперфициаря за издаването на разрешение за строеж и за започване на строителството, а по настоящото дело е безспорно установено, че разрешението за строеж е било издадено още преди учредяване на суперфицията от 16.06.2004 г. /на 10.06.2004 г./ и че в договора за суперфиция Д. С. не е поемала задължение да извършва каквито и да било фактически или правни действия, свързани с издаване на разрешението за строеж и реализирането на строителството.
2. Вторият въпрос /липсата на влязло в сила разрешение за строеж за обекта на учреденото право на строеж, вследствие бездействието от страна на собственика на мястото да му бъде надлежно връчен по реда на ЗУТ този акт, представлява ли обективна причина за забавяне на строителството, която не е свързана с поведението на суперфициаря/ предполага невлязло в сила разрешение за строеж поради отказ на учредителя на правото на строеж да му бъде връчено разрешението- обстоятелство, каквото не е било установено по конкретното дело. Напротив, безспорно установено по него е, че разрешението за строеж от 10.06.2004 г. е влязло в сила най-късно на 01.07.2004 г., а обжалването на промените от 2007 г. в това разрешение за строеж е само основание за спиране на давностния срок по чл.67 ЗС през периода на висящността на административното дело.
Предвид на изложеното не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на Бургаския окръжен съд.
С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответницата по жалбата направените от нея разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 2000 лв.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № VI-50 от 14.08.2017 г. по в.гр.д.№ 384 от 2017 г. на Бургаския окръжен съд, шести въззивен граждански състав.
ОСЪЖДА [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.2, Адвокатско дружество „К., С. и ко“, чрез адв.Д. С. да заплати на Д. К. С. със съдебен адрес: [населено място], [улица], партерен етаж, офис 1, чрез адв.И. Т. на основание чл.78 ГПК сумата 2000 лв. /две хиляди лева/, представляваща разноски по делото пред ВКС.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.