1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 381
гр.София, 24.04.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
осемнадесети април две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 175/ 2018 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по жалби на И. Ж. М. и на П. (П.) срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд № 2188 от 24.10.2017 г. по гр.д.№ 2682/ 2017 г., с което е потвърдено решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 12888/ 2015 г. и по този начин П. е осъдена да заплати на И. М. 10 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди, търпени от неоснователно обвинение за извършено престъпление, за което наказателното производство е прекратено с определение по НЧД № 280/ 2013 г. на Старозагорски окръжен съд, със законната лихва върху същата сума от 19.07.2013 г. до окончателното й изплащане, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 150 000 лв.
Ищецът И. М. обжалва въззивното решение в частта, отхвърляща предявения иск. Претендира допускане на касационен контрол поради очевидната му неправилност в тази част, тъй като противоречи на практиката на Европейския съд по правата на човека, обективирана в решение по дело № 60873/ 2009 г. („В. срещу България”). Противоречието се поддържа досежно определения размер на обезщетението. Освен това счита, че в обжалваното решение са разрешени следните правни въпроси (прецизирани при условията на ТР № 1/ 19.02.2010 г., ОСГТК, ВКС), които имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото: при предявен иск за обезщетяване на неимуществени вреди от незаконно обвинение какво е значението на фактите, че срещу ищеца има други висящи наказателни производства, включително наказателно производство, завършило с осъждането му, при което срока на задържането по незаконното обвинение е приспаднат при изтърпяване на наложено в друго наказателно производство наказание „лишаване от свобода”; противоречи ли на разпоредбите на чл.5 и 6 ЕКЗПЧОС тези обстоятелства да се преценяват като обуславящи присъждане на по-малък размер на обезщетението за неимуществени вреди от обвинението, което е незаконно; какво е значението при определяне на размера на обезщетението на конкретната икономическа обстановка в страната и има ли тя приоритет пред останалите обективно съществуващи обстоятелства, имащи значение за този размер.
Ответникът П., без да взема становище по касационната жалба на ищеца, обжалва въззивното решение в частта, в която искът е уважен. Моли решението в тази част да бъде допуснато до касационен контрол по процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да извърши преценка на всички конкретно съществуващи обективни обстоятелства, които са от значение за точното прилагане на принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД и да изложи мотиви по въпроса стоят ли вредите в причинна връзка с незаконното обвинение, които счита, че са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд (Тълкувателно решение № 1/ 04.01.2001 г. на по тълк.д.№1/ 2000 г., ОСГК, ВС и Тълкувателно решение № 3/ 22.04.2005 г. по тълк.д.№ 3/2004 г., ОСГК, ВКС). В противоречие с практиката на ВКС (решения по гр.д.№ 78/ 2011 г., ІІІ г.о., гр.д.№ 2156/ 2014 г., ІV г.о. и гр.д.№ 85/ 2012 г., ІV г.о.) според касатора – ответник е разрешен от въззивния съд и материалноправният въпрос за приложението обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД при определяне на размер на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване.
Ищецът не взема становище по касационната жалба на ответника.
Съдът намира жалбите за допустими, но исканията и на двете страни за допускане на касационно обжалване са неоснователни.
За да уважи отчасти предявения иск за обезщетяване на неимуществени вреди, въззивният съд е приел, че през месец декември 2009 г. ищецът бил задържан и впоследствие привлечен като обвиняем за извършено в съучастие престъпление по чл.195 ал.2 НК. Била му взета мярка за неотклонение „задържане под стража”, чието изпълнение продължило около две години и шест месеца. Наказателното производство срещу ищеца продължило около четири години и шест месеца, след което било прекратено поради недоказаност на обвинението. По същото време срещу ищеца било водено и друго наказателно производство, приключило с влязла в сила присъда, с която му е наложено наказание „лишаване от свобода”. При изпълнението на това наказание било приспаднато отчасти времето на задържането на ищеца по наказателното производство, което е прекратено (за времето от 03.09.2013 г. до 08.02.2014 г.). Съдът не приел съществуването на пряка причинна връзка между влошеното здраве на ищеца и наказателното производство срещу него. Приел обаче, че предприетата срещу ищеца наказателна репресия довела до ограничаване на социалните му контакти и до душевен дискомфорт, информацията за нея станала достояние широката общественост в малкия град, където живеел. Съдът приел, че това са неимуществени вреди, настъпили в пряка причинна връзка от неоснователно предприетото наказателно преследване срещу ищеца, поради което за държавата е възникнало задължение да ги обезщети. По отношение на размера на дължимото обезщетение посочил, че следва да се има предвид от една страна неразумната продължителност на наказателното производство, тежестта на повдигнатото обвинение, взетата най-тежка мярка за неотклонение и периодът на изпълнението й. От друга страна съдът посочил, че срещу ищеца по същото време било водено друго наказателно производство (приключило с влязла в сила присъда, с която му е наложено наказание лишаване от свобода) и част от вредите са причинени от него, но не подлежат на обезщетяване. Отчел и обстоятелството, че времето на задържането на ищеца под стража по неоснователното обвинение е приспаднато частично при изпълнение на наложеното му по другото обвинение наказание лишаване от свобода. Посочил, че повдигнатото срещу ищеца обвинение не е инцидентно събитие (срещу него са водени и приключени с осъдителна присъда други наказателни производства), поради което разгласата му пред обществеността не е довела до сериозни последици. При съвкупната преценка на тези обективно съществуващи обстоятелства, съдът приел, че обезщетение от 10 000 лв е адекватно на търпените от ищеца неимуществени вреди.
С оглед тези мотиви на въззивния съд, поставените от касатора – ищец правни въпроси са обуславящи, но нямат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, защото по тях има установена практика, която не се нуждае от осъвременяване или промяна. Щом по едно и също време е имало наказателно производство, по което страната е била привлечена като обвиняем по няколко обвинения, причинените й от това неимуществени вреди са във връзка с всички обвинения. Когато се преценява кои вреди са причинени и какво обезщетение се дължи за незаконното обвинение, задължително трябва да се извърши съпоставка с последиците от обвиненията, приключили с осъждане на лицето. Подлежат на обезщетяване само тези вреди, които са търпени във връзка с неоснователните обвинения, не и тези, по които ищецът е осъден (решение № 554/ 06.03.2013 г. по гр.д.№ 266/ 2012 г., ІV г.о.). Наличието на други приключили с осъдителна присъда наказателни производства срещу същото лице, включително ако е постановено лишаване от свобода, е от значение за естеството и размера на претендираните вреди (решение № 251/ 21.12.2015 г. по гр.д.№ 812/ 2015 г., ІІІ г.о.). Във всички случаи на приложение на чл. 52 ЗЗД, база при определяне на паричното обезщетение за причинени неимуществени вреди са стандартът на живот в страната и средностатистическите показатели за доходи по време на възникване на увреждането, като не бива да се допуска размерът на обезщетението да бъде източник на обогатяване за пострадалия (решение № 163/ 01.07.2016 г. по гр.д.№ 411/ 2016 г., ІV г.о., решение № 163/ 01.07.2016 г. по гр.д.№ 411/ 2016 г., ІV г.о., решение № 95/ 29.04.2015 г. по гр.д.№ 5462/ 2014 г., ІІІ г.о.).
Неоснователно касаторът – ищец се позовава на очевидна неправилност на въззивното решение поради противоречието му с практиката на Европейския съд по правата на човека, обективирана в решение по дело № 60873/ 2009 г. По това дело обстоятелствата са различни, тъй като жалбоподателят по него е доказал в хода на производството пред националния съд, че е страдал от безпокойство, личността му е била “трайно изменена”, имал е трудности при общуването с останалите, а семейните му връзки са били “непоправимо нарушени”. Такива обстоятелства по настоящето дело не се установяват, нито има данни жалбоподателят В. да е имал повдигнати и други обвинения, приключили с осъдителна присъда и част от задържането му да е приспаднато от наложени наказания по други дела. Освен това самият ЕСПЧ е посочил в решението си, че обезщетението, присъдено на национално равнище, може да се смята за достатъчно, дори ако е по-ниско от това, което Съдът би присъдил, при условие че съответните решения, които трябва да съответстват на националните традиции и стандарти на живот във въпросната държава, са постановени в кратък срок, справедливи са и са изпълнени своевременно. Поради това не може да се формулира правен въпрос, свързан с очевидна неправилност на обжалвания акт при определяне на размера на обезщетението.
Повдигнатите от касатора – ответник правни въпроси също са обуславящи, но не са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, нито се разрешават противоречиво от съдилищата. По процесуалноправните въпроси решението е съобразено със задължителната практика на Върховния касационен съд. Инстанцията по същество е спазила указанията, дадени с ППВС № 4/ 1968 г., Тълкувателно решение № 1/ 04.01.2001 г., ОСГК, ВКС и Тълкувателно решение № 3/ 22.04.2005 г., ОСГК, ВКС и е посочила в акта си кои установени по делото обстоятелства имат значение за размера на обезщетението и кои от тях обуславят определянето му в по-голям или в по-малък размер. Съдът не е приел, че следва да се определи обезщетение за вреди, които не са в причинна връзка с незаконното обвинение – напротив, посочил е, че изключва от обхвата на подлежащите на обезщетяване вреди тези, които са причинени от приключилото с осъждане на ищеца обвинение и свързаните с влошеното му здраве. Дали преценката му е правилна, в производството по чл.288 ГПК не може да се проверява, но дадените разрешения по поставените процесуалноправни въпроси съответстват на практиката на Върховния касационен съд.
Материалноправният въпрос също не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Ответникът обосновава такова противоречие с позоваване на решения по гр.д.№ 78/ 2011 г., ІІІ г.о., гр.д.№ 2156/ 2014 г., ІV г.о. и гр.д.№ 85/ 2012 г., ІV г.о, които обаче не постановяват нещо различно от приетото от въззивния съд. Според тълкуването, дадено в посочените актовете на Върховния касационен съд, справедливостта включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Тя не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретните установени по делото обстоятелства, които носят обективни характеристики. При постановяване на обжалваното решение тази практика е съобразена, поради което и по поставения материалноправен въпрос не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК.
Доколкото съдът приема, че исканията и на двете страни за допускане на въззивното решение до касационен контрол са неоснователни, разноските за това производство следва да останат в тяхна тежест така, както са направени.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 2188 от 24.10.2017 г. по гр.д.№ 2682/ 2017 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: