2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 395
София, 26.04.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети март през две хиляди и осемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 4420 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на а. в [населено място], чрез прокурор С. Ц., против решение № 167 от 21 юли 2017 г., постановено по в.гр.д. № 242 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2017 г., с което се потвърждава решение № 167 от 7 април 2017 г., постановено по гр.д. № 100 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2017 г. в частта му за осъждането на П. да заплати на В. Ц. Е., с адрес в [населено място], сумата от 5000 лева обезщетение за неимуществени вреди от незаконно повдигнатото й обвинение за престъпление по чл. 120 НК, за което е била оправдана, ведно със законната лихва от 25.01.2017 г., и сумата от 8000 лева обезщетение за имуществени вреди разноски за адвокат в наказателното производство, ведно със законната лихва от 25.01.2017 г., и в тежест на прокуратурата са присъдени разноски.
В касационната жалба се поддържа наличието на всички основание по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на въззивното решение в обжалваните му части. Твърди се, че е нарушена разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, като съдът не е изложил никакви мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между установените обстоятелства и причинените вреди, и не е посочено значението на всяко едно от тях по отношение на размера на обезщетението. Касаторът счита, че присъденото обезщетение не е съответно на реално претърпените и доказани вреди и на установената съдебна практика по аналогични дела, обезщетението значително надвишава понесените от ищцата болки и страдания според установеното от доказателствата по делото. Недостатъчно оценени са продължителността на наказателното производство в двете му фази от две години, липсата на мярка за неотклонение, личността на ищцата според комплексната психиатрична и психологична експертизи от досъдебното производство, производството не е за тежко умишлено престъпление, искането на прокуратурата да се наложи условно осъждане, а не ефективна присъда. Касаторът приема, че не бива да носи отговорност за преживените стрес и притеснения от настаняване в болнично заведение, защото определеното с акт на съда настаняване за изследване в психиатрично заведение за срок от 30 дни не е било приведено в изпълнение поради претърпяно от ищцата раждане и ниската възраст на новороденото. Освен това се поддържа липса на причинно-следствена връзка между воденото наказателно производство и влошените семейни отношения на ищцата, прекъснатите социални контакти и невъзможността да кърми новороденото дете. За неправилно се сочи и решението в частта му, с която е присъдено обезщетение от 8000 лева за имуществени вреди за заплатено адвокатско възнаграждение в досъдебното и съдебното производство, ведно със законна лихва върху сумата, като прекомерно, защото на репариране по реда на ЗОДОВ подлежат само вредите, които са необходима последица от обвинението, поради което, ако претенцията е основателна, следва да се уважи само до минималния размер на адвокатското възнаграждение според Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В случая заплатеното възнаграждение е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото. Неправилно още съдът е присъдил разноски в тежест на прокуратурата, тъй като няма уважена жалба срещу касатора. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси, които според касатора са разрешени в противоречие с практиката на ВКС.
Ответницата В. Ц. Е., с адрес в [населено място], представлявана от адв. Д. Р., в отговор на касационната жалба оспорва както наличието на основания за допускане на касационното обжалване, така и на поддържаните касационни основания.
Въззивният съд взема предвид установените по делото обстоятелства: привличането на ищцата като обвиняема за престъпление по чл. 120 НК, настаняването й с определение на съда за изследване в психиатрично заведение за срок от 30 дни (което определение не е приведено в изпълнение поради раждането на дете и ниската възраст на новороденото), признаването на ищцата за виновна от първата инстанция и налагането на наказание от две години и шест месеца лишаване от свобода, признаването й за невинна от въззивния съд и окончателното решение на ВКС година и единадесет месеца след привличането й като обвиняема. Преценени са свидетелските показания за промяна в поведението на ищцата в семейството и към приятелите, притесненията за грижата за детето и спирането на кърмата, и за престоя в болничното заведение заради силната й алергия към медикаменти и химикали. Съдът приема, че присъдата е оказала силно травмиращо влияние върху нестабилната по начало психика на ищцата, че тя е изпитала страх от настаняване в болнично заведение за освидетелстване, както и че са влошени семейните отношения, прекъснати са социални контакти, и новороденото дете не е било възможно да се кърми. Съпоставката на горното с продължилото близо две години в двете му фази наказателно производство и липсата на мярка за неотклонение, е довела съда до заключението, че справедливо за понесените неимуществени вреди е обезщетението от 5000 лева, дължимо с лихва от датата на влизане в сила на оправдателната присъда. По иска за заплащане на имуществени вреди – заплатено адвокатско възнаграждение за оказана защита в досъдебното и съдебното производство, съдът приема, че по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК съдът не може да определи по-нисък размер на разноските за заплатеното възнаграждение поради прекомерност, а и липсват твърдения за намаляване на обезщетението по реда на чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ. За оказана пред въззивната инстанция безплатна адвокатска защита съдът е присъдил възнаграждение предвид осъществената правна защита на ищцата за 3000 лева неимуществени вреди и 1000 лева имуществени вреди.
К. съд приема, че поставените от касатора правни въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.
На първо място се пита как следва да се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, и преценката на съда за всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното приложение на принципа на справедливостта, установен в чл. 52 ЗЗД. Твърди се, че въззивният съд е разрешил въпроса в противоречие с т. ІІ от ППВС № 4/1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2004 г., ОСГК, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г., ОСГК. Макар в изложението на основанията за допускане на касационното обжалване въпросът да е поставен общо, без връзка с неговия казуален контекст, и ако се приеме, че обосновката на питането се съдържа в касационната жалба, в която се поддържа, че въззивният съд не е оценил правилно и в достатъчна степен продължителността на наказателното производство, липсата на мярка за неотклонение, личността на ищцата (видно от заключението на комплексната експертиза), характера на воденото досъдебно производство, исканото от страна на прокуратурата условно осъждане, а не ефективно такова, както и непривеждането в изпълнение на съдебен акт за настаняване на ищцата за изследване в психиатрично заведение, то даденото от съда разрешение не е в противоречие със сочената от касатора практика на ВКС. В цитираното ППВС основополагащо се приема, че при определяне размера на имуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, а в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г., ОСГК, неизгубило действието си и при ГПК от 2007 г., се разяснява, че във въззивното производство съдът прави самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал, като дава своите фактически и правни изводи по съществото на спора. В разглежданият случай въззивният съд е процедирал именно по посочения начин – разгледал е събраните доказателства и е направил своите изводи върху тях, като е взел предвид и посочените от касатора обстоятелства, и така е спазено и разяснението, дадено от ВКС в т. 11 на ТР № 3/2004 г., ОСГК, относно обстоятелствата, които се вземат предвид с оглед спазването на критерия на справедливостта по чл. 52 ЗЗД.
Поставя се въпросът следва ли съдът да изложи мотиви за наличието на причинно следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди и да определи кои конкретни по вид неимуществени вреди са доказани по делото – т. 11 от ТР № 3/2004 г., ОСГК, и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г., ОСГК. Според мотивите на обжалваното въззивно решение, въззивният съд е изложил конкретно кои неимуществени вреди приема за доказани по делото. Освен това е прието за установено, че в пряка връзка с повдигнатото обвинение са преживените от ищцата стрес и притеснения от воденото наказателно производство в двете му фази, страхът от настаняване в болнично заведение за освидетелстване, тревогите за ефективното осъждане, влошените семейни отношения, прекъснатите социални контакти, както и невъзможността ищцата да кърми роденото в хода на наказателното производство дете. Основателно, макар и без изрични подробни мотиви, въззивният съд възприема заключението, че без провеждането на процесното незаконосъобразно наказателно преследване, сочените вреди не биха възникнали за ищцата. Ето защо не може да се сподели твърдението на касатора, че е допуснато противоречие с практиката на ВКС, посочена по-горе.
Третият въпрос е когато предметът на спора за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е очертан в рамките на обичайното за подобни случаи, може ли съдът да приеме за установени увреждания над обичайните като интензитет и вид и дължи ли мотивирането на тези свои изводи. Касаторът сочи противоречие на даденото от въззивния съд разрешение с разясненията на ВКС в т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2004 г., ОСГК, постановките на ППВС № 7/1959 г., и решение № 945 по гр.д. № 3026/2008 г., ІV г.о. Поставеният въпрос не е обуславящ, тъй като в разглеждания спор съдът не е приел наличието на вреди, надхвърлящи обичайните такива за подобни случаи, а съобразяването на конкретните факти за претърпените от ищцата вреди предвид правилото, че обезщетението за вреди се определя с оглед особеностите на всеки конкретен случай, е в изпълнение на задължението на съда да извърши самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, за да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора.
Накрая се пита следва ли да се присъжда адвокатско възнаграждение на пълномощника на ищеца след като не е уважен искът на ищеца по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ; следва ли да се присъждат разноски, когато няма уважена жалба срещу П.. Според касатора, даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с разбирането на ВКС, изразено в определение № 11 по гр.д. № 2805/2015 г., ІІ г.о., определение № 9 по ч.т.д. № 3590/2015 г., ІІ т.о., определение № 431 по ч.гр.д. № 2850/2016 г., ІІІ г.о. К. съд приема, че не дължи отговор на поставения въпрос. В съответната й част с касационната жалба се обжалва частта на въззивното решение, с което съдът се е произнесъл по претенцията на процесуалния представител на ищцата за заплащане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 от Закона за адвокатурата за оказаната пред въззивната инстанция безплатна правна защита, и е приел, че се дължи възнаграждение съразмерно на защитения материален интерес във въззивното производство. В деня на подаване на касационната жалба, с последващ входящ номер, прокуратурата е отправила до въззивния съд искане по реда на чл. 248 ГПК за изменение на постановеното решение в частта му за разноските. С определение № 383 от 16 октомври 2017 г., въззивният съд е оставил молбата без уважение. Против това определение частна жалба не е подавана, спорът между страните е разрешен, и касационният съд не може да престъпи диспозитивното начало в процеса.
Ответницата претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение съгласно приложен договор за правна помощ към пълномощното за процесуално представителство пред ВКС, но към отговора на касационната жалба договор за процесуално представителство не е прикрепен, не се съдържа в кориците на делото, а и не е описан като приложение в отговора. Ето защо касационният съд не присъжда разноски.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 167 от 21 юли 2017 г., постановено по в.гр.д. № 242 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2017 г. в обжалваната му част.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: