ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 412
София, 08.05. 2018г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети февруари две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. д. № 3541 по описа за 2017г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационните жалби на Апелативна прокуратура П. и на адвокат Ж.З. като процесуален представител на П. С. С. от [населено място] срещу въззивното решение на Апелативен съд П. от 30.V.2017г. по в.гр.д. № 197/2017г.
В отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат З. П. С. е заел становище за недопускане на касационно обжалване по касационната жалба на АП.
П. не е подала отговор по касационната жалба на С..
Касационните жалби са допустими като подадени в преклузивния срок, от страни, имащи право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ съобрази следното:
С решението си от 30.V.2017г. П. по въззивни жалби и на двете страни е отменил решението на ОС Ст.З. от 16.І.2017г. по гр.д. № 73/2016г. в уважителната му част за разликата над 12000лв. до 40000лв. и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявения от П. С. срещу П. иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение за извършени престъпления за посочената разлика и е потвърдил първоинстанционното решение в отхвърлителната му част за разликата над 40000лв. до пълния предявен размер 100000лв.
Въззивният съд е взел предвид, препращайки относно основанието на иска и към мотивите на първоинстанционния, че: ищецът е бил привлечен като обвиняем с постановление от 02.ХІІ.2011г. за две престъпления – по чл.214 ал.2 т.1 и 2 и по чл.253 ал.3 и ал.4 НК, за които се предвиждат наказания „лишаване от свобода” от 5 до 15 години и глоба от 5000 до 10000лв., както и конфискация до 1/2 от имуществото /за първото/ и „лишаване от свобода” от 3 до 12 години и глоба от 20000 до 200000лв. /за второто/; ищецът не е бил осъждан, задържан е за 72 часа, взета му е била мярка за неотклонение „домашен арест”, продължила 15 дни, заменена с „парична гаранция” 7000лв.; на 30.І.2012г. е наложена и мярка „забрана за напускане пределите на РБ”; задържането и делото са получили широк отзвук в национални, местни и електронни медии, като във всички статии се обръщало внимание на факта, че ищецът е секретар на [община]; наказателното производство е прекратено с влязло в сила на 15.ІІІ.2016г. постановление на ОП Ст.З.. Прието за установено е въз основа на показанията на двама свидетели, че ищецът преживял шок поради задържането му, не говорел, не се хранел, което наложило прегледи от лекар в психодиспансер, бил притеснен и нервен след случилото се, принципно бил весел човек, авторитетен, арестът тежко се отразил на професионалния му авторитет, изпитвал срам, унижение, чувство за безпомощност, тъй като бил заплашен от присъда за тежки престъпления, които не е извършил. При тези обстоятелства е направен извод за доказаност на исковата претенция по основание.
Имайки предвид тези обстоятелства, както и личността и социалния статус на ищеца, икономическата обстановка в страната и най-вече, че той е бил принуден да живее около 4 години в състояние на емоционален стрес и дискомфорт при съзнание за невинност и обвинение за тежко престъпление, съдът е направил извод, че обезщетение в размер на 12000лв. е в съответствие с принципа за справедливост, предвиден в чл.52 ЗЗД. Прието е в тази връзка и че ищецът не е ангажирал доказателства да е преживял психически и емоционални страдания, надвишаващи по интензитет обичайните при обвинение за престъпление, както и наказателното производство да го е принудило да търпи съответни ограничения. Взетите по отношение на него мерки за неотклонение не налагат извод за наличие на висок интензитет на засягане на правото му на свободно придвижване, личната му сфера, честта и достойнството му. Не е доказано по безспорен начин наказателната репресия да се е отразила на трудовата му дейност и не е установено от ангажираните доказателства отдръпване на близки и познати, изолация, отчуждение и пренебрежение.
В изложението на А. по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се сочи произнасяне от въззивния съд в хипотезата по чл.280 ал.1 т.1 ГПК /в редакцията преди последното изменение през 2017г./ по въпроса „при определяне размера на обезщетение за неимуществени вреди трябва ли да се държи сметка и за обществените критерии за справедливост – обща икономическа среда, жизнен стандарт и общоприетото разбиране за справедливост на обезвредата”. Въпросът е обоснован с твърдения за неизлагане на мотиви за икономическата база, въз основа на която е определен размерът на обезщетението, непосочване на създадения от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи и отразяващ обществената оценка на нематериалните вреди.
Така поставеният въпрос не е основание за допускане на касационно обжалване. При определяне размера на обезщетението въззивният съд е взел предвид приетите за установени по делото относими в тази връзка обстоятелства, включително икономическата обстановка в страната, определяща средностатистическите показатели за стандарта на живот, имаща отношение към обществения критерий за справедливост, и това е в съответствие със сочената от касатора съдебна практика /по гр.д. № 3483/2016г. ІV ГО, по гр.д. № 254/2014г. ІІІ ГО, по гр.д. № 2026/2014г. ІV ГО и по гр.д. № 85/2012гг. ІV ГО/. Трайна и непротиворечива е практиката, че обезщетение за неимуществени вреди се определя въз основа на обстоятелства, които са различни по вид и тежест във всеки конкретен случай, което обуславя различие в увреждането и в размерите на обезщетенията, респективно невъзможността да се предвидят единни количествени критерии. С представените от касатора съдебни решения не се обосновава значение за изхода на спора на непосочването в атакуваното решение на създаден от практиката ориентир, защото съпоставката между тях сочи на липса на сходство във фактическите обстоятелства, въз основа на които е преценена тежестта на увреждането и са определени размерите на обезщетенията.
Касаторът П. С. в изложението си сочи произнасяне от въззивния съд в хипотезата по чл.280 ал.1 т.1 ГПК /преди последното изменение през 2017г./ по въпроса „как се определя справедливият размер на обезщетението по смисъла на чл.52 ЗЗД и кои обстоятелства следва да се имат предвид наред с примерно изброените в т.ІІ от ППВС № 4/1968г. при предявен иск от обвинено за извършване на тежки умишлени престъпления лице при прекратено досъдебно производство, като негативните последици от обвинението са свързани и с упражняваната от лицето професия”. Съдът не бил обсъдил всички релевантни за размера на обезщетението обстоятелства, без да ги конкретизира, с което допуснал съществено процесуално нарушение и необоснованост на фактическите и правните изводи. Сочи се, че според практиката на ВКС по приложението на принципа за справедливост при определяне на обезщетение за неимуществени вреди следва да се вземат предвид обстоятелства: тежест на обвинението, дали то е за едно или за няколко престъпления, дали оправдаването е за всички или за някои, продължителност на наказателното производство, вида на мярката за неотклонение, другите наложени ограничения, поведението на страните и на представителите им, отражение върху живота на ищеца – семейство, приятели, професия, обществен отзвук, че по отношение на някои професии /юристи, магистрати, адвокати, военни, митнически служители и др./, към които обществото дължало респект и уважение и поради това имало завишени изисквания за спазване на законите, почтеност и професионализъм, е естествено и логично незаконното обвинение да засяга негативно в по-голяма степен личния и професионалния живот на упражняващите ги лица.
ВКС намира, че касационно обжалване не следва да бъде допускано и по така поставения от ищеца въпрос. Въззивният съд се е произнесъл по въпроса не в противоречие, а в съответствие със сочената практика на ВКС /решения на ІV ГО по: гр.д. № 2244/2015г., гр.д. № 3246/13г., гр.д. № 5386/2013г., гр.д. № 1179/2012г., гр.д. № 4907/2013г., гр.д. № 2946/2014г., гр.д. № 1416/2012г., гр.д. № 820/2012г., гр.д. № 2378/2014г., гр.д. № 2829/2015г./. Това е така, защото са взети предвид и преценени по вътрешно убеждение от съда всички /не се сочи кои не са/ приети за установени по делото обстоятелства от значение за приложението на принципа за справедливост при определянето на обезщетение за неимуществени вреди, а именно: характера на увреждането – шок при задържането, ищецът не говорел, не се хранел, наложило прегледи от лекар, бил нервен и притеснен, а принципно бил весел човек, авторитетен, заеманата длъжност „секретар на община” и тежкото отражение на ареста върху професионалния му авторитет, широк медиен отзвук, чувства на срам, на безпомощност от заплахата от присъда за неизвършени тежки престъпления, несигурност; степен/интензитет на увреждането – не надвишаващи обичайните при наличие на обвинение в престъпление; начин и обстоятелства, при които увреждането е причинено; продължителността на наказателното производство; тежестта на обвиненията; вида на наложените мерки за неотклонение, а също и приетите за недоказани по безспорен начин отражение върху трудовата дейност на ищеца, отдръпване от него на близки и познати, изолация, отчуждение и пренебрежение. Релевираните в изложението на С. съображения обективират личната му преценка за справедливия размер на дължимото му се обезщетение и за несъответствие на изводите в тази насока в атакуваното решение с установените по делото обстоятелства и със закона /чл.52 ЗЗД/, които представляват основания за касационно обжалване по смисъла на чл.281 ГПК и подлежат на проверка, ако касационно обжалване бъде допуснато, но не и в настоящото производство по допускане.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд, първи състав, № 100 от 30.V.2017г. по в.гр.д № 197/2017г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: