О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
283
гр. София, 09.05.2018 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на десети април, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№3157 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. М. М. срещу решение №1464 от 23.06.2017 г. по в.гр.д.№667/2017 г. на САС. С решението в обжалваната му част е потвърдено решение №3814 от 11.05.2016 г. по гр.д.№17 495/2014 г. на СГС в частта, с която е отхвърлен предявеният от В. М. М. срещу ЗАД „А. България АД иск чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ за разликата над сумата от 120 000 лв. до предявения размер от 180 000 лв., част от претенция от 380 000 лв., обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие от ПТП, настъпило на 23.06.2013 г., ведно със законната лихва от 23.06.2013 г. до окончателното изплащане.
В жалбата се излагат съображения, че решението в обжалваната част е неправилно, поради нарушение на процесуалния и материалния закон и поради необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, приложното поле на касационното обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по материалноправни въпроси, които се свеждат до доуточнения от настоящата инстанция, съобразно т.1 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, въпрос: За критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл.52 от ЗЗД, които съдът следва да обсъди и вземе предвид при постановяване на решението си, за да определи справедлив размер на обезщетение за претърпени неимуществени вреди и следва ли съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „гражданска отговорност на автомобилистите” и конкретната икономическа обстановка, с възрастта на увредения, общественото му положение, с интензитета на претърпените болки и страдания и с общото му състояние, както и с практиката на други съдилища. Касаторът твърди, че са налице основанията по чл.280 ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК, поради решаването на въпроса в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС №4/68 г. и в множество решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК, с практиката на съдилищата, обективирана в цитирани в изложението решения на различни по степен съдилища и поради значението му за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответникът по касация ЗАД [фирма] заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата. Обжалва решение №1464 от 23.06.2017 г. по в.гр.д.№667/2017 г. на САС в частта, с която след частична отмяна на решение №3814 от 11.05.2016 г. по гр.д.№17 495/2014 г. на СГС, ЗАД „А. България АД е осъдено да заплати на В. М. М. сумата от още 75 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, причинени във връзка с ПТП, реализирано на 23.06.2013 г. и сумата от още 3 131.98 лв., обезщетение за имуществени вреди, причинени във връзка със същото ПТП, ведно със законните лихви върху тези суми от 23.06.2013 г. до окончателното изплащане.
В жалбата се поддържа, че решението в обжалваната част е неправилно, поради нарушение на процесуалния и материалния закон и поради необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасянето на въззивния съд по следните въпроси, за които се твърди, че са решени в противоречие с практиката на ВКС: 1. Трябва ли невменяемостта да се установи в процеса, съгласно предписанията на т.7 от ТР №/2014 г. на ОСТК на ВКС, за да се освободи пострадалия от вменената му отговорност за съпричиняване, респективно редуцирането на обезщетението. 2. |За задължението на съда да обсъди доказателствата по делото в тяхната цялост и доводите на страните, като изложи защо кредитира определени доказателства и не възприема конкретни защитни доводи на страните.
Ответникът по касационната жалба В. М. М., заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно установени фактите относно: естеството на ПТП като реализирано застрахователно събитие, настъпило през време на застрахователния договор, виновността на водача, предизвикал ПТП, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответника застраховател и наличието на причинна връзка между ПТП и травматичните увреждания на ищеца. По отношение на спорните по делото въпроси за размера на дължимото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени и имуществени вреди и за наличието и степента на съпричиняване на вредите, въззивният съд, анализирайки събраните по делото доказателства е изложил следните съображения: Терминът „справедливост”, употребен в чл.52 от ЗЗД не е абстрактен, а се преценява според всеки индивидуален /конкретен/ случай и при прилагането на материалноправната норма следва да се съобразят указанията, дадени в Постановление 4/1968 г. на Пленума на ВС относно критериите за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Приел е, че въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства и личността на увредения, е определянето на конкретен паричен еквивалент на обезщетението – унификация и уравниловка са невъзможни, като е възможно при сравнително еднакви по характер увреди да се присъди различно обезщетение при съобразяване с фактори от лично, семейно, професионално естество, трайността и характера на уврежданията и др., а като ориентир за справедливостта се явява и съдебната практика и социално-икономическата обстановка в страната като цяло към момента на ПТП. В конкретния случай въззивният съд е посочил за значими фактори при преценката си по чл. 52 ЗЗД – датата на ПТП /23.06.2013 г./, когато са нанесени уврежданията, социално-икономическата обстановка в страната към този момент и размерите на определяните от други съдилища при сходни случаи обезщетения, периодът на страданията и болките – повече от една година; изключително големите като брой, но и като тежест нанесени травми – дванадесет от уврежданията на пострадалия представляват средни телесни повреди, от които шест счупвания, изкълчвания на две кости, контузия на лъчев нерв, голяма черепно-мозъчна травма, наличие на частичен пневмоторакс и хемоторакс – при хемоторакса белият дроб колабира, притиснат към хилуса /хлътнала част/, контузия на мозъка и други увреди. Изложил е съображения, че освен това са налице и четири операции, както и че болният не е могъл продължително време да се обслужва сам, останали са му и козметични белези от пораженията от катастрофата, като е отчел и възрастта на пострадалия – 25 години, и констатацията на вещите лица, че лявата лакътна става не извършва движения, че лявата ръка е с намален силов захват, а на ищеца му предстоят нови операции за изваждане на металните импланти от двата леви крайника. Предвид изложеното е достигнал до извод, че обезщетение, определено в размер от 150 000 лв. се явява справедливо и обосновано по смисъла на чл. 52 ЗЗД. По отношение възражението за непоставен предпазен колан, въззивният съд е акцентирал, че двете вещи лица по изслушаната КСМАТЕ са дали само предположение, че вероятността част от травматичните увреждания да са получени без поставен предпазен колан е по-голяма, но е приел, че това предположение не се подкрепя както от събраните по делото гласни доказателства, установяващи поставянето на предпазен колан, така и от отговорите на вещото лице по приетата САТЕ, според които при скоростта, при която е настъпило ПТП /134 км/, предпазният колан не би играл никаква роля, тъй като се касае за много стар и изгнил автомобил, на 25 г., произведен през 1989 г., който още при удара се е огънал с 1.85 м навътре. В този смисъл въззивният съд е счел, че дори и теоретично да се приеме, че ищецът е пътувал без предпазен колан, то не е налице пряка причинно-следствена връзка между това поведение и травмите, респективно не е налице съпричиняване. По отношение възражението, че ищецът се е поставил сам в риск, тъй като се е качил доброволно в МПС, управлявано от пиян водач /с 1.94 промила алкохол в кръвта/, знаейки за това, САС е споделил изводите на СГС за наличие на съпричиняване, като с оглед заключението на КСМАТЕ, според което при такава степен на алкохолно опияняване, страничен наблюдател би забелязал нарушена координация и равновесие и с оглед показанията на разпитаните свидетели, установяващи, че и ищецът и шофьорът са употребили алкохол, е достигнал до извод, че ищецът е видял, че шофьорът на автомобила пие алкохол, респективно е знаел за това обстоятелство. Анализирайки показанията на свидетелите, установяващи употребата на алкохол и от страна на ищеца, както и заключението на КСМАТЕ, според което, в случаите, при които и водачът, и пострадалото лице са употребили алкохол, наблюдателността на последния също е нарушена, въззивният съд е установил, че у пострадалия е била налице намалена наблюдателност относно реалните рискове от това да се качи в процесния автомобил, поради което е определил степен на съпричиняване в размер на 20 %, като е присъдил обезщетения за неимуществени и имуществени вреди, съответно от 120 000 лв. и от 5 011.98 лв.
С оглед изложените в решението мотиви, поставеният от касатора В. М. М. въпрос е формирал правната воля на въззивния съд – обусловил е частичното отхвърляне на иска по чл.226, ал.1 от КЗ /отм./, но спрямо този въпрос не се установяват сочените от касатора допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК. По въпроса за критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл.52 от ЗЗД, е формирана дългогодишна, константна, задължителна съдебна практика /обобщена в ППВС №4/68 г., доразвита в цитираните от касатора решения, а и в служебно известните на настоящия състав решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК – решение №151 от 12.11.2013 г. по т.д. №486/2012 г., ТК, ІІ т.о., решение №130 от 09.07.2013 г. по т.д. № 669/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., и мн. др./, според която понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне на размера на обезщетението – такива при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др., като от значение е и възрастта на увредения, общественото му положение, както и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. От друга страна в константната задължителна съдебна практика на ВКС /обективирана в служебно известните на настоящия състав решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК – решение № 83 от 06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №151 от 12.11.2013 г. по т.д. №486/2012 г., ТК, ІІ т.о., решение №130 от 09.07.2013 г. по т.д. № 669/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., и мн.др./ се приема, че при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, следва да се вземат предвид във всеки конкретен случай установените по делото конкретни обстоятелства, свързани с характера и тежестта на увреждането, интензитета и продължителността на претърпените физически и емоционални болки и страдания, а така също и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. Наличието на визираната задължителна практика изключва приложението на бланкетно поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, а така също и на това по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК, а тъй като в случая при определяне на размера на справедливото обезщетение, въззивният съд е взел предвид в решението си, анализирал е подробно и е съобразил всички посочените критерии, не е налице и твърдяното отклонение от практиката на ВКС, поради което касационно обжалване не следва да бъде допуснато.
В обжалваното решение съдът е изложил собствени мотиви, които са ясни и разбираеми, налице е произнасяне в съответствие с изложените от ищеца факти, обстоятелства и искането отправено до съда, като в решението се съдържа обсъждане на всички доводи на страните и е налице произнасяне по всички събрани по делото доказателства. В този смисъл по поставения в изложението на касатора ЗАД [фирма] втори въпрос касационно обжалване не може да бъде допуснато, тъй като въззивният съд е процедирал изцяло в съответствие с константната задължителна практика на ВКС, според която в задължение на съда е да даде собствено разрешение по предмета на делото, като обсъди доводите и възраженията на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и допустимите според ГПК доказателствени средства.
Касационно обжалване не може да се допусне и по първия от поставените от визирания касатор въпроси, тъй като същият не е обусловил решаващата воля на въззивния съд. Никъде в решението си съдът не е достигал до извод, че ищецът е бил в състояние на невменяемост – че поради краткоткрайно разстройство на съзнанието не е могъл да разбира свойството или значението на извършеното или да ръководи постъпките си. Напротив, в мотивите изрично е прието, че ищецът е знаел/съзнавал/разбирал е, че се качва доброволно в МПС, което се управлява от пиян водач, поради което е достигнато и до извода за наличие на съпричиняване, като в съответствие с разясненията, дадени в т.7 от ТР №1/2014 г. на ОСТК на ВКС, е определена и степента на съпричиняване в конкретния случай, с оглед събраните по делото доказателства – заключението на КСМАТЕ и показанията на свидетелите.
Предвид изложеното, решението в обжалваните от касаторите части не може да бъде допуснато до касационно обжалване, поради което и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №1464 от 23.06.2017 г. по в.гр.д.№667/2017 г. на САС в частта му, с която е потвърдено решение №3814 от 11.05.2016 г. по гр.д.№17 495/2014 г. на СГС в частта, с която е отхвърлен предявеният от В. М. М. срещу ЗАД „А. България АД иск чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ за разликата над сумата от 120 000 лв. до предявения размер от 180 000 лв., част от претенция от 380 000 лв., обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие от ПТП, настъпило на 23.06.2013 г., ведно със законната лихва от 23.06.2013 г. до окончателното изплащане и в частта му, с която след частична отмяна на решение №3814 от 11.05.2016 г. по гр.д.№17 495/2014 г. на СГС, ЗАД „А. България АД е осъдено да заплати на В. М. М. сумата от още 75 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, причинени във връзка с ПТП, реализирано на 23.06.2013 г. и сумата от още 3 131.98 лв., обезщетение за имуществени вреди, причинени във връзка със същото ПТП, ведно със законните лихви върху тези суми от 23.06.2013 г. до окончателното изплащане, като е разпределена и отговорността за разноските.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.