4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 329
гр. София, 09.05. 2018г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на трети май, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
Председател: EМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Н. гр. дело № 941 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника Д. М. Д. срещу решение № 692 от 24. 10. 2017г. по в. търг. дело № 796/2017г. на Варненски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1715 от 26. 04. 2017г. по гр. дело № 8773/2016г. на Варненски районен съд, с което е признато за установено на основание чл. 422 ГПК, че касаторът дължи на ищеца Р. М. Р. сумата 12 485 лв., представляваща неизплатена част от главница по сключено между страните нотариално заверено споразумение от 16. 12. 2010г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 27. 05. 2016г., за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 5857/2016г. на Варненски районен съд. С горепосочените първоинстанционно и въззивно решения е реализирана и отговорността на страните за съдебни разноски пред двете съдебни инстанции.
Касаторът – ответник поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли въззивното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде изцяло отхвърлен.
Касаторът – ответник въвежда основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси: 1. „Следва ли в задължението на съда при преценката на събраните доказателства да съобрази логическите и опитните правила, когато писмените доказателства установяват точни периоди при изясняване фактите от обективната действителност?“; 2. „Следва ли въззивният съд да приеме за безспорно установен правнорелевантен факт, без да обсъди доводите на страните в насока на събраните доказателства, предвид обстоятелството, че страните са въвели спор относно този факт?“ и 3. „Имайки предвид, че предметът на предявения по реда на чл. 422 ГПК положителен установителен иск се определя от основанието и размера на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение, то следва ли да е налице съответствие между заявеното от кредитора вземане в заповедното производство и вземането, предявено в исковото производство?“.
Ответникът по касационната жалба /ищец в производството/ – Р. М. Р. подава писмен отговор в законния преклузивен срок, в който поддържа становище за отсъствието на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски в касационното производство.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт – въззивно решение по иск с правно основание чл. 422 ГПК по граждански спор, с цена над 5 000 лв., т.е. тя е допустима. Не са налице обаче основанията на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Въззивният съд е приел, че е сезиран с установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК за установяване на дълг в размер на сумата 12 485 лв., поет по нотариално заверено споразумение от 16. 12. 2010г. между страните за разсрочване на плащането на две задължения по два записа на заповед, предявени за плащане, след проведено заповедно производство, по което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за главница в размер на 15 883. 66 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението – 27. 05. 2016 г. до окончателното плащане. Посочил е, че разсрочването на дълга е договорено на 85 равни седмични вноски, като падежът на последната е настъпил през 2012г., поради което не е налице хипотеза на предсрочна изискуемост на целия дълг, макар в процесното нотариално заверено споразумение да има клауза за предсрочна изискуемост, а и ищецът не се е позовавал на последната. В хода на исковия процес ищецът е намалил размера на иска за главницата от сумата 13 085 лв. на сумата 12 485 лв., като това изменение на иска е счетено за допустимо в производството по чл. 422 ГПК, тъй като заявеното вземане е в предметния обхват на издадената заповед за изпълнение. Доколкото ответникът не е оспорил споразумението за разсрочване на дълга, а единствено че го е погасил изцяло, съобразявайки непредставянето на доказателства за последното от носещия тежестта за доказване ответник, решаващият съд е уважил предявеният установителен иск изцяло, съобразявайки че изискуемостта на цялото задължение е настъпила преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. По възражението за изтекла погасителна давност е намерил, че не е приложима кратката тригодишна давност, а общата петгодишна, тъй като не се касае за периодично задължение, а за разсрочване на дълг.
Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото.
В изложението към касационната жалба на ответника са формулирани въпроси, които не са обуславящи за изхода на спора. Това е така, тъй като в атакуваното въззивно решение са установени правнорелевантните факти въз основа на приетите по делото доказателства, при съобразяване с правилата за разпределение на доказателствената тежест съгласно чл. 154 ГПК, според които ответникът следва да установи твърдяния факт на погасяване чрез плащане на целия процесен дълг, и със забраната на чл. 164, ал. 1, т. 4 ГПК за доказване плащането на парично задължение с гласни доказателства. Отсъства фактически извод за установяване на правнозначим за изхода на спора факт поради липсата на спор между страните. Поради това първите два въпроса на касатора, освен че са прекалено абстрактно формулирани, за да може да бъдат съотнесени към процесното правоотношение, не са от значение за изхода на делото. Третият формулиран въпрос също не е обуславящ за конкретния спор. Въззивният съд е допуснал изменение на иска с правно основание чл. 422 ГПК чрез намаляване на размера му, а не чрез увеличаването му, поради което поставеният трети въпрос не е в предметния обхват на т. 11б ТР № 4 от 18. 06. 2014г. по т.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС. Според последното, в производството по иск, предявен по реда на чл.422, не намират приложение правилата за изменение на иска по чл.214 ГПК – за изменение на основанието чрез заменяне или добавяне на друго основание, от което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение, както и за увеличение на размера на иска. Въвеждането на друго основание, от което произтича вземането, различно от това въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение, може да се заяви чрез предявяване на осъдителен иск при условията на евентуалност. За разликата между размера на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение и пълния размер на вземането, при условията на чл.210, ал.1 ГПК може да се предяви осъдителен иск в това производство. Когато се касае за част от вземането – предмет на издадената заповед за изпълнение, въведено като предмет на установителния иск по чл. 422 ГПК, няма процесуални пречки то да бъде скрепено с последиците на силата на пресъдено нещо на съдебното решение.
Освен, че не са от значение за изхода на конкретния спор, трите въпроса на касатора са по-скоро оплаквания за неправилност на въззивното решение поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които не биха могли да бъдат обсъждани в производството по чл. 288 ГПК по предварителна селекция на касационните жалби. Поради гореизложеното, не е осъществена общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение, което обстоятелство е достатъчно за недопускане на касационно обжалване, без да е необходимо обсъждането на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.
На основание изложеното касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато.
С оглед изхода на спора в настоящото касационно производство, касаторът – ответник следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата 400 лв., съставляваща хонорар за един адвокат пред касационната инстанция, чието плащане е удостоверено с приложения към отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие.
На основание изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 692 от 24. 10. 2017г. по в. търг. дело № 796/2017г. на Варненски окръжен съд.
ОСЪЖДА Д. М. Д., ЕГН: [ЕГН], да заплати на Р. М. Р., ЕГН: [ЕГН], сумата 400 лв. – съдебно – деловодни разноски пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.