О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 310
София, 21.05.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 13.02. 2018 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 2614 /2017 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], [населено място] против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1348 от 13. 06.2017 г., по т.д.№ 2664/2016 г., с което е потвърдено решение на Кюстендилския окръжен съд № 33 от 25.05.2015 г., по т.д.№ 108/2012 г. за отхвърляне на предявения от настоящия касатор, като ищец, срещу [фирма] /н/, [населено място] дол и [фирма], [населено място] иск по чл.646, ал.2, т.2 ТЗ, /редакция преди изм. в ДВ бр. 20/2013 г./ за прогласяване по отношение кредиторите на несъстоятелността на [фирма] /н/ нищожността на договор за залог на търговското предприятие сключен на 04.10.2007 г. между търговските дружества – ответници за обезпечеване срочното изпълнение задължението на [фирма], произтичащо от договор за банков кредит № 00КР-АА-3023/24.07.2007 г. и е прекратено производството по т.д. № 108/12 г. на КОС, в останалата му част –по предявения от касатора иск, основан на чл.646, ал.2, т.3 ТЗ / редакция в ДВ бр. 70/1998 г./, като недопустимо.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основното възражение на касатора е срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че в случая особения залог няма характер на безвъзмездна сделка, без да съобрази и обсъди твърдението на ищеца, че с процесния договор залогодателят е обезпечено чуждо задължение на трето за настоящия правен спор лице и препращайки към мотивите на съдебния акт на първостепенния съд, в нарушение на чл.236, ал.2 ГПК, не е изложил свои собствени правни съждения.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалвано, анализирайки отново въведените с касационната жалба пороци на въззивния съдебен акт, жалбоподателят се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на процесуалното и материално право: 1. „Следва ли въззивният съд да обсъди всички въведени във въззивната жалба от жалбоподателя доводи?” и 2. ”Когато длъжникът, спрямо който е открито производство по несъстоятелност, е сключил договор за особен залог за обезпечаване на чуждо задължение, без това да води до насрещна позитивна престация за него, следва ли този договор да бъде прогласен за нищожен на основаните чл.646, ал.2, т.2 ТЗ?”
Като израз на поддържаното, по отношение на формулирания процесуалноправен въпрос, противоречие с практиката на ВКС са цитирани постановени по реда на чл.290 ГПК решения на касационната инстанция: № 40 от 04.02.2015 г., по гр.д.№ 4297/14 г. на ІV г.о.; № 283 от 14.11.2014 г., по гр.д.№ 1609/2014 г. на ІV г.о.; № 191 от 25.03.2013 г. , по гр.д.№ 63/2013 г. на ІІІ г.о..
Въведеното по отношение на поставения материалноправен въпрос селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е аргументирано със значението на същия за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответникът по касационната жалба [фирма], в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява по основателността на искането за достъп до касация, излагайки подробни писмени съображения за отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК поради бланкетно и неясно формулирани правни въпроси. При условията на евентуалност изразява несъгласие и с твърдението за неправилност на обжалвания съдебен акт.
Ответникът [фирма] /н/ не изразява становище.
Третото лице помагач в процеса, при участието на което е постановено обжалваното решение –„ЕС Д. И К.” Е. също не заявява становище по касационната жалба.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК,намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежно страна в процеса срещу подлежащ на факултативен касационен контрол въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че процесният договор за залог на търговското предприятие е сделка, извършена от длъжника „ВЪГЛЕДОБИВ Б. ДОЛ” /н/, /преди ”О.”Е./ след определената с решение на КОС по т.д.№ 55/ 2011 г. начална датата на неплатежоспособността му – 31.12.2006 г., но доколкото по определение на закона тя няма безвъзмезден характер, не са налице и елементите от фактическия състав на чл.646, ал.2, т.2 ТЗ/ стара редакция/. Препращайки в тази насока към мотивите на съдебния акт на първостепенния съд по реда на чл. 272 ГПК, решаващият състав на Софийски апелативен съд е възприел направените от него изводи, че при договора за залог, вкл. при неговата разновидност – особения залог, е налице гарантиране, обезпечение изпълнението на едно или няколко задължения, породени от друга сделка. Следователно доколкото чрез договора за залог, респ. договора за особен залог, се осигурява възможност при неизпълнение на задължението от страна на длъжника, дължимата от последния сума да се събере чрез продажба именно на заложеното имущество, то е налице еквивалентна размяна на блага от съконтрахентите – характерен признак на възмездните сделки и това изключва основателността на исковата претенция. В допълнение въззивният съд се е позовал и на практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК, част от която цитирана и от КОС. Възприетото разрешение е обосновано и с изрично предвидената в чл.646, ал.2, т.3 ТЗ възможност за атакуване действителността на учредяване залог върху имуществено право от масата на несъстоятелността, което само по себе си също изключва договорът за залог, вкл. договорът за особен залог, да е безвъзмездна сделка и да попада в приложното поле на чл.646, ал.2, т.2 ТЗ.
Приетата недопустимост на обективно съединения иск по чл.646, ал.2,т.3 ТЗ въззивният съд е аргументирал с настъпилата след предявяването му законодателна промяна, изразяваща се както в изменение вида на исковете за попълване масата на несъстоятелността, уредени с чл. 646, ал.2 ТЗ от установителни в конститутивни – § 8 от ПЗР на ЗИДТЗ /ДВ, бр.20/2013 г./, така и в елементите от фактическия им състав, релевантните за който фактически твърдения, отсъстващи в исковата молба на ищеца [фирма], не могат, според процесуалното правило на чл.214, ал.1 ГПК, да бъдат заявени във въззивното производство.
С оглед решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение формулираните от касатора правни въпроси се явяват релевантни за крайния изход на делото и попадат в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК, съобразно задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Неоснователно е поддържаното по отношение на първия от тях селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
В същността си поставеният процесуалноправен въпрос се свежда до правомощията на въззивната инстанция и по него е създадена задължителна съдебна практика,обективирана в ППВС № 7/ 1965 г., ППВС № 1/1985 г. , ТР № 1/ 04. 01. 2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС и в постановени по реда на чл.290 ГПК решения на отделни състави на ВКС, част от които цитирани и от касатора. Същата е в смисъл, че въззивният съд, като съд по съществото на спора е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка относимите и допустими доказателства, съдрани в процеса и обсъди доводите и възраженията на страните, съобразявайки пределите на въззивното производство, очертани с въззивната жалба. Разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК задължават въззивната инстанция да основе решението си върху приетите от нея за установени обстоятелства по делото и върху собствените си фактически и правни изводи, а чл.236, ал.2 ГПК изисква те да намерят писмен израз в мотивите към въззивното решение, вкл. при препращане към мотивите на първата инстанция по правилото на чл.272 ГПК. В случая въззивният съд не се е отклонил от тази задължителна практика, тъй като е подробно обсъдил в тяхната взаимна връзка събраните в процеса доказателства и въведените по предвидения в ГПК процесуален ред факти и обстоятелства, доводите и възраженията на страните, формирайки свои собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, при спазване определените с въззивната жалба предели на въззивното производство. Въпреки извършеното по реда на чл.272 ГПК препращане към мотивите на първостепенния съдебен акт е изложил и свои собствени съждения по съдържащите се във въззивната жалба доводи както относно характера на договора за особен залог, така и за елементите от фактическия състав на чл.646, ал.2, т.2 ТЗ в правноважимата му редакция.
Що се касае до обосноваността на изведените правни изводи и правилността на извършената преценка на доказателствения материал по делото, относими към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, но не и към предпоставките за достъп до касация те не подлежат на обсъждане в производството по чл.288 ГПК.
Неоснователно е и позоваването на критерия за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, въведен по отношение на формулирания въпрос на материалното право.
Аргументирано единствено с бланкетно възпроизвеждане на законовия му текст, без каквито и да било доводи за необходимостта или от корективно тълкуване на конкретната приложима правна норма, или от промяна на формирана при неточно тълкуване на закона съдебна практика, във вр. със същата, респ. липса на такава, соченото селективно основание не подлежи на обсъждане, съгласно задължителните постановки в т.4 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
По изложените съображения искането за достъп до касация следва да бъде отказано.
При този изход на делото в касационната инстанция на ответника, на осн. чл.78, ал.8, във вр. с ал.3 ГПК, следва да бъдат присъдени своевременно претендираните деловодни разноски – юрисконсултско възнаграждение за осъществената от юрисконсулт М.З. защита в размер на сумата 100 лв., определено съгласно чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, във вр. с чл.37 от Закона за правната помощ.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1348 от 13. 06.2017 г., постановено по т.д.№ 2664/2016 г., по описа на с.с.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на [фирма],гр.София сумата 100 лв./ сто лева/ деловодни разноски за настоящето производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: