О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.313
гр. София,21.05.2018 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на петнадесети май, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№648 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЗК [фирма] срещу решение №273 от 23.10.2017 г. по в.гр.д.№411/2017 г. на АС Пловдив. С обжалваното решение е потвърдено решение №135 от 24.04.2017 г. по гр.д.№170/2016 г. на ОС Стара Загора, с което ЗК [фирма] е осъдено да заплати на И. Т. И. сумата от 150 000 лв., обезщетение за претърпени неимуществени вреди, резултат от смъртта на сина му Т. И. И., настъпила на 07.03.2015 г. вследствие ПТП, ведно със законната лихва от 07.03.2015 г. до окончателното изплащане.
В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно, поради нарушение на процесуалния и материалния закон и поради необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, приложното поле на касационното обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. Относно правилното приложение на критериите, определящи съдържанието на чл.52 от ГПК. 2. Наличието на изрично ограничаване на ползването на МПС чрез упълномощителни разпореждания и свързването на това право изключително с личността на едно лице от собственика на МПС, означава ли, че други преупълномощени лица, не ползват МПС на законно основание и в този случай застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите покрива ли отговорността им за причинените на третите лица вреди. Наведени са доводи, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС, като евентуално се твърди, че вторият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, като по отношение на размера на присъденото от въззивния съд обезщетение се поддържа, че решението е и очевидно неправилно.
Ответникът по касация И. Т. И. заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на разноски.
Г. Т. Н. – трето лице помагач на страната на ЗК [фирма], не заявява становище.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че в срока по чл.367 от ГПК ответникът е направил единствено възражението за липса на сключен договор за застраховка по отношение на лекия автомобил, с който е реализирано ПТП, довело до смъртта на сина на ищеца, като възражение, че извършителят на деликта не е от кръга лица, посочен в чл. 257, ал.2 от КЗ /отм./, не е направено в срок, поради и което е преклудирано. Независимо от това съдът е посочил, че в чл.257, ал.2 от КЗ /отм./ се говори за ползване на законно основание, като границите на този тип ползване са очертани в чл.267, ал.2, т.1 от КЗ /отм./, според който, процесният тип застраховка покрива и отговорността за вреди, причинени във връзка с притежаването или използването на МПС от лице, което не е изрично или мълчаливо упълномощено за това, при условие, че не е придобило владението върху МПС чрез кражба, грабеж или престъпление по чл.346 от НК, а в случая такива данни липсват, респективно водачът делинквент, попада в кръга на застрахованите лица. По отношение отговорността на застрахователя въззивният съд е приел за безспорно установени и фактите относно: естеството на ПТП като реализирано застрахователно събитие, настъпило през време на застрахователния договор, виновността на водача, предизвикал ПТП и наличието на причинна връзка между ПТП и травматичните увреждания на ищеца. Относно размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд е изложил съображения, че смъртта на близък човек обичайно води до промяна в душевното състояние на неговите близки, като при преценка на близостта следва да се има предвид не само наличието й от правна гледна точка, но и реалните отношения между починалия и родственика, претендиращ увреждане. В този смисъл е посочил, че починалият е единствено дете на ищеца, живеели са в едно домакинство, имали са силна и дълбока връзка помежду си, изградена още от ранното детство на починалия, като ищецът е свързвал всички свои бъдещи мечти и планове с интересите и нуждите на детето си и с неговите бъдещи успехи, а самият живот на ищеца е бил посветен изцяло на щастието на единствения му син. Тази силна привързаност е довела до изживяване на силен шок /свързан със загуба на сън, влошаване на физическото състояние, промяна в отношението към живота и в загубата на възприятието, че има смисъл от същия/ от смъртта на единствената рожба и то на възраст, когато житейския й път е в самото начало. В този смисъл съдът е достигнал до извод, че обезщетение, определено в размер от 150 000 лв. се явява справедливо и обосновано по смисъла на чл. 52 ЗЗД.
С оглед изложените в решението мотиви, поставеният от касатора втори въпрос не е формирал правната воля на въззивния съд. Както бе посочено, съдът изрично е приел, че възражението на ответника, че извършителят на деликта не е от кръга лица, посочен в чл. 257, ал.2 от КЗ /отм./, е преклудирано, като съображенията относно основателността на това възражение, представляват единствено евентуален довод/допълнителен аргумент в подкрепа на формирания извод за наличие на предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника застраховател. В този смисъл отговорът на втория от въпросите не може да се приеме за обуславящ изхода на делото и по него касационно обжалване не може да бъде допуснато.
Касационно обжалване не може да се допусне и по първия от поставените от визирания касатор въпроси. Същият, макар и обусловил изводите на въззивния съд при определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди, е решен изцяло в съответствие с формираната дългогодишна, константна, задължителна съдебна практика /обобщена в ППВС №4/68 г., доразвита в цитираните от касатора решения, а и в служебно известните на настоящия състав решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК – решение №151 от 12.11.2013 г. по т.д. №486/2012 г., ТК, ІІ т.о., решение №130 от 09.07.2013 г. по т.д. № 669/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., и мн. др./, според която понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне на размера на обезщетението – такива при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. При причиняване на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение, като от значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. Тъй като при постановяване на обжалваното решение съдът е взел предвид, анализирал е подробно и е съобразил всички посочени критерии, като не е допуснал нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение.
Предвид изложеното, решението не може да бъде допуснато до касационно обжалване, като с оглед изхода на спора касаторът дължи на ответника по касация сумата от 6 500 лв., направени разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №273 от 23.10.2017 г. по в.гр.д.№411/2017 г. на АС Пловдив.
ОСЪЖДА ЗК [фирма][ЕИК] да заплати на И. Т. И. [ЕГН] сумата от 6 500 лв., разноски пред ВКС.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.