1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 464
гр.София, 23.05.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
шестнадесети май две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1110/ 2018 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. И. Я. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 2450 от 27.11.2017 г. по гр.д.№ 3663/ 2017 г., с което е потвърдено решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 16968/ 2015 г. и по този начин е отхвърлен предявеният от жалбоподателката против П. иск, квалифициран по чл.49 ЗЗД, за заплащане на сумата 26 530 лв – обезщетение за неимуществени вреди, търпени от незаконни действия на П., състоящи се в повдигане на обвинение и задържане на съпруга й П. Я., продължило извън разумните срокове наказателно производство срещу него, незаконно извършени обиск, претърсване и изземване в семейното им жилище.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателката повдига като основание за допускане на касационното обжалване правните въпроси (уточнени при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г., ОСГТК, ВКС) явява ли се влязлата в сила оправдателна присъда доказателство за противоправно поведение на органите на държавното обвинение; ограничават ли се правата на ищеца в гражданския процес, ако съдът откаже да допусне доказателства за определени факти и след това отхвърли претенцията поради недоказването на същите факти; противоправни ли са действията на разследващите органи, извършени след изтичане на уредените в процесуалния закон срокове за извършването им; ограничават ли се правата на ищеца, ако съдът му възложи доказателствена тежест за факти, установени със сила на пресъдено нещо от наказателния съд; за нарушението, което съдът допуска, ако постанови акта си в противоречие с разпоредбите от Конвенцията за правата на детето. Счита, че въззивният съд е разрешил тези въпроси в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и с тази на Европейския съд по правата на човека.
Ответната по касация страна П. оспорва жалбата и моли касационното обжалване да не бъде допуснато, тъй като не са формулирани правни въпроси, които да са относими към предмета на въззивното дело.
Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване се явява неоснователно.
За да отхвърли предявения иск, въззивният съд приел, че е сезиран с осъдителен иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени от незаконни действия на правозащитни органи срещу съпруга на ищцата – П. Я.. Тези действия се състоят в неоснователно повдигнато обвинение и задържане под стража за срок около 2 години, неразумно продължило наказателно производство. Претендираните вреди са изживян от ищцата срам и позор, негативни изживявания от грубото отношение на полицията при проведения в дома й обиск и от необходимостта да лъже децата си, от поставянето й в положение на самотна майка за 17 години и 6 месеца и лишаването й за срок от 884 дни от право на мъжови ласки и секс. От фактическа страна съдът приел за установено, че срещу съпруга на ищцата било повдигнато обвинение за извършено престъпление, като наказателното производство е приключило с влязла в сила оправдателна присъда. Задържането на съпруга й се отразило негативно на ищцата, зле се отразило на нервите й и продължителното наказателно производство срещу него, изпитвала материални затруднения. Не е доказано обаче във връзка с наказателното производство срещу съпруга й ищцата да е получила неврологично заболяване. Не са доказани и противоправни действия и бездействия на длъжностни лица от състава на разследващите органи и прокуратурата, вън от повдигнатото незаконно обвинение срещу П. Я., което следва от обстоятелството, че същият е оправдан с влязла в сила присъда. По отношение на ищцата обаче доказателства за действия, извършени в нарушение на правни норми, не са налице. Не са налице и доказателства за причинна връзка между действията на разследващите органи и причинените вреди, тъй като последните са резултат от собствената на ищцата морално-етична оценка за рефлексията на упражнената спрямо съпруга й наказателна репресия и от собствения й избор на защитна стратегия по отношение на децата си. От правна страна съдът извел, че за ищцата не е възникнало вземане за обезщетяване на неимуществени вреди, тъй като не са налице два от елементите от фактическия състав по чл.45 ал.1 ЗЗД, само при съвкупното наличие на които може да бъде ангажирана гаранционно-обезпечителната отговорност на възложителя на работата.
С оглед тези мотиви на въззивния съд, от поставените от касатора като основание за допускане на касационното обжалване правни въпроси, само първият обуславя обжалваното решение. Той обаче не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС или на ЕСПЧ, тъй като съдът изрично е посочил в мотивите на акта си, че влязлата в сила оправдателна присъда доказва незаконността на обвинението, което е било повдигнато спрямо оправданото лице. В този смисъл съдът не е отрекъл противоправността в поведението на правозащитните органи, но е приел, че увреден от това противоправно поведение е оправданият П. Я., а не неговата съпруга. Съдът е отрекъл противоправното поведение, състоящо се в повдигане на незаконно обвинение срещу П. Я., да е в причинна връзка с установените вреди, които ищцата е търпяла. Наличието или липсата на причинна връзка е факт от обективната действителност, а не правен извод. Дали въззивният съд правилно е отрекъл съществуването на този факт, в производството по чл.288 ГПК не може да се проверява. В това производство съдът контролира само правните разрешения на инстанцията по същество.
Останалите повдигнати от жалбоподателката правни въпроси не обуславят обжалваното решение. Въпросът за естеството на нарушението, състоящо се в отказ на съда да допусне доказателства за определени факти, не е поставен пред въззивния съд. Пред него не е искано събиране на доказателства и не са сочени процесуални нарушения от първата инстанция в процеса на доказване. Съгласно чл.269 ГПК въззивната инстанция е ограничена в правомощията си (доколкото не се касае за нищожност или недопустимост на първоинстанционния акт) от посоченото във въззивната жалба. В този смисъл е и задължителното тълкуване, дадено в ТР № 1/ 2013 г., ОСГТК, ВКС – във въззивното производство могат да се събират доказателства и да се установяват процесуални нарушения само при довод в жалбата, какъвто в случая не е имало въведен. По идентичен начин стоят нещата и по въпроса за нарушението, което съдът допуска, ако постанови акта си в противоречие с разпоредбите от Конвенцията за правата на детето. Такъв довод във въззивната жалба няма, съответно въззивният съд не е разрешавал въпрос във връзка с приложението на тази Конвенция. Необуславящ е и въпросът ограничават ли се правата на ищеца, ако съдът му възложи доказателствена тежест за факти, установени със сила на пресъдено нещо от наказателния съд. Съдът е възложил в доказателствена тежест на ищцата фактите, съответстващи на твърденията й в исковата молба: противоправно поведение на разследващите органи, в причинна връзка от което да са настъпили вреди. Противоправността в действията на П. по повдигане на обвинение срещу П. Я. е приета за установена, но от тези действия съдът не е намерил да са причинени именно сочените от ищцата вреди. Никой от останалите правопораждащи факти ищцата не е твърдяла като установен с влязла в сила присъда, а зачитането на такава присъда от гражданския съд касае единствено извършването на деянието и вината и противоправността на дееца (чл.300 ГПК). Същото важи за въпроса противоправни ли са действията на разследващите органи, извършени след изтичане на уредените в процесуалния закон срокове за извършването им. Съдът не е посочил, че не подлежат на обезщетяване вреди от продължило свръх разумните срокове наказателно производство от неоснователно обвиненото лице, а е отхвърлил иска, защото твърдяните от ищцата вреди не са в причинна връзка с тези действия на разследващите органи. Правилността на тази фактическа констатация не може да се проверява в производството по чл.288 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ГПК и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 2450 от 27.11.2017 г. по гр.д.№ 3663/ 2017 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: