О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 324
София, 28.05.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 03.04 2018 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 433 /2018 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на „П.-ПРОДУЦЕНТСКА РЕКЛАМНА, И. И М. А.”АД, гр.София против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1963 от 16.08.2017 г., по т.д.№ 5627/2016 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски градски съд № 1416 от 08.08.2016 г., по т.д.№ 6582 /2015 г. за уважаване на предявените от [фирма], гр.София обективно кумулативно съединени искове – по чл.232, ал.2, пр.1 ЗЗД за сумата 50 000 лева, част от общо дължимите 162 560.76 лв. и по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 2 475.78 лв., част от общо дължимото обезщетение за забава от 8 050.45 лв.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение , по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281 т.3 ГПК.
Основното несъгласие на касатора е с извода на въззивния съд, че тълкувана волята на съконтрахентите в сключения помежду им договор от 22.10.1999 г. и последвалите го споразумения сочи на постигнато съгласие за заплащане на месечна наемна вноска за ползване на процесните съоръжения, а не е обвързана с осъществяване на оперативното им управление, с оглед разположението им на точно определена локация и с точно местоположение.
Счита, че поставяйки знак на равенство между „ползване” и „оперативно управление” решаващият състав на Софийски апелативен съд е подменил волята на страните, обективирана в подписаните помежду им споразумения и е изградил неверен правен извод, че възникналото между страните правоотношение е наемно по см. на чл. 228 ЗЗД.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът обосновава касационно обжалване по приложно поле с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на определения за значим за изхода на делото въпрос на материалното право:” Правилно ли е изяснена действителната, а не предполагаема воля на страните по сключения между тях договор от 22.10.1999 г., съобразно критериите на чл.20 ЗЗД?”
Като израз на твърдяното противоречие са посочени решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК: № 67/30.07.2014 г., по т. д. № 1843/2013 г.; № 167/26.01.2012 г., по т.д.№ 666/2010 г. на І т.о.; № 81/ 07.07.2009 г., по т.д.№ 761/2008 г. на І т.о.; № 121 от 20.12.2010 г., по т.д.№ 1039/2009 г. на І т.о.; № 137 от 25.06.2010 г., по т.д.№ 888/2009 г. на ІІ т.о.; № 170/15.10.2013 г., по т.д.№ 595/2012 г. на ІІ т.о.; № 546 от 23.07.2010 г., по гр.д.№ 856/2009 г. на ІV г.о.;№ 157/30.10.2012 г., по т.д.№ 696/2011 г. на ІІ т.о.; № 9 от 17.07.2009 г., по т.д.№ 523/2008 г. на ІІ т.о.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява срещу искането за достъп до касация, излагайки подробни писмени съображения за отсъствие на поддържания селективен критерий по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. При условията не евентуалност изразява несъгласие и с въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложеното и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на факултативен касационен контрол въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване.
Съгласно задължителните за съдилищата разяснения в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС от значение за изхода на делото по см. на чл. 280, ал. 1 ГПК е онзи материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска, е обусловил решаващата правна воля на съда, обективирана в постановения краен правен резултат.
В случая касаторът не е формулирал конкретен въпрос на материалното и/ или процесуално право, доколкото хипотетично зададеният „правилно ли е изяснена действителната, а не предполагаема воля на страните по сключения между тях договор от 22. 10. 1999 г.”, не удовлетворява въведеното с чл.280, ал.1 ГПК изискване за водещото основание по чл. 280, ал.1 ГПК, съгласно горепосочената задължителна практика на ВКС. Липсата на общата главна предпоставка за достъп до касация сама по себе си е достатъчно съображения, за да бъде отречена основателността на искането за допускане на касационното обжалване.
Независимо от изложеното, дори и да се приеме, че с допустимото според задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, уточнение от касационната инстанция, поставеният от касатора материалноправен въпрос се свежда до задължението на съда при преценка изпълнението или неизпълнение на конкретния договор да издири и установи действителната обща воля на съконтрахентите в съответствие със законовото правило на чл.20 ЗЗД, недоказано се явява поддържаното основание за селектиране на касационните жалби, по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд, след самостоятелно обсъждане на доказателствения материал по делото, доводите и възраженията на страните е счел за доказана твърдяната в исковата молба облигационна връзка, породена от сключен помежду им на 22.20.1999 г. договор за съвместно изграждане и експлоатация на система от рекламно-информационни елементи, разположени на територията на Столична община, който съобразно неговата цел и определените в чл.3 и чл.4 конкретни права и задължения за съконтрахентите притежава правната характеристика на договор за наем. Тълкувайки отделните клаузи в процесния договор и в споразуменията за неговото изменение, във вр. със смисъла и целта на същия решаващият състав на Софийски апелативен съд е обосновал правен извод, че правоотношението по изграждане на съоръжението не е основно, поради което постигнатото в тази насока съгласие между „П.”АД и [фирма] в отклонение от общото правило на чл.228 ЗЗД – е несъществено и не се отразява на вида на сделката, съобразно който следва да бъде преценявана и отговорността на ответника за неизпълнение, в качеството му на наемател. Позовавайки се на търговския характер на същата по см. на чл.286, ал.1 ТЗ и на установената с чл. 236, ал.4 ТЗ фикция, с която общото правило на чл.229, ал.3, пр.2 ЗЗД е изключено, решаващият състав на Софийски апелативен съд е счел, че липсата на взето от едноличния собственик на капитала на ищцовото търговско дружество решение за отдаване на процесното съоръжение за възмездно срочно ползване срещу заплащане на парични вноски, не опорочава наемния договор и не води до неговата недействителност, поради което е преценил като неоснователно защитното възражение на ответника, основано на чл.26, ал.2 ЗЗД. В допълнение е посочил, че дори и да е налице твърдяното несъответствие между изразената от ЕАД, чрез неговия изп.директор воля и формирана такава от волеобразуващия му орган, то е непротивопоставимо на трети лица и касае единствено отговорността на последния спрямо акционерите, който въпрос извън предмета на спора.
Съобразени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт дават основание да се приеме, че възприетото от въззивната инстанция разрешение на поставения материалноправен въпрос, с направеното в настоящето производство уточнение, не е в отклонение от практиката на ВКС, по приложението на чл.20 ЗЗД, израз на която са както посочените от касатора съдебни актове по чл.290 ГПК на ВКС, така и служебно известните на настоящия състав: № 504 от 26.07.2010 г. по гр. д. № 420/2009 г. на IV г. о.; № 202 от 13. 07.2012 г. по гр. д. № 680/2011 г. на I г. о.; № 129 от 12.07.2013 г. по т. д. № 558/2012 г. на II т. о. и мн.други. Същата е в см., че при неяснота, съмнение или двусмислие на договорните клаузи, действителната обща воля на съконтрахентите се извежда чрез тълкуване по правилото на чл.20 ЗЗД, изискващо спорните между страните договорни клаузи да не се тълкуват изолирано, а във взаимната им връзка и в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед неговата цел, обичаите в практиката и добросъвестността, както е процедирал и въззивния съд.
Обосноваността на извършеното тълкуване, която всъщност касаторът оспорва, е въпрос, който относим към основанията за касационно обжалване, въведени с чл.281, т.3 ГПК е ирелевантен за предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, поради което не подлежи на обсъждане в настоящето производство.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационната жалба е претендирал деловодни разноски за настоящето производство, които с оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.8, във вр. с ал.3 ГПК му се следват в размер на сумата 100 лева – юрисконсултско възнаграждение, определено по правилото на чл.25а от Наредбата за заплащането на правната помощ /ДВ.бр.98/2015г./ във вр. с чл.37 от Закона за правната помощ.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1963 от 16.08.2017 г., постановено по т.д. № 5627/2016 г., по описа на с.с.
ОСЪЖДА „П.-ПРОДУЦЕНТСКА РЕКЛАМНА, И. И М. А.”АД, гр.София да заплати на [фирма] сумата 100 лева/ сто лева/, деловодни разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: