ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 488
София, 29.05.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и шести март две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.С. гр. д. № 4069 по описа за 2017г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат П.М. като процесуален представител на С. А. К.-А. и на К. К. А., и двамата от София, срещу въззивното решение на САС от 04.VІІ.2017г. по в.гр.д. № 619/2017г.
Ответникът по касационната жалба С. В. К. от София в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат М.С. е заел становище за недопускане на касационно обжалване /следва да се посочи, че отговорът е подаден и от името на Г. М. К., по отношение на която, обаче, производството е прекратено с първоинстанционното решение, което в тази му част не е обжалвано, и с което, а и с въззивното решение, произнасянето касае само предявения от Св.К. иск/. Претендира разноски.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страни, имащи право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ съобрази следното:
С решението си от 04.VІІ.2017г. САС е потвърдил решенията на СГС от 17.V.2016г. и от 18.Х.2016г. по гр.д. № 3478/2015г., с първото от които е развален договора по нот.акт № 118/26.ІІІ.2007г., с който С. К. е прехвърлил придобития от него преди брака му с Г. К. недвижим имот – апартамент в София, надлежно индивидуализиран, на С. А. срещу поето от последната задължение за издръжка и гледане на прехвърлителя и съпругата му Г. К., докато са живи, осигурявайки им спокоен и нормален живот, като задължението може да бъде изпълнявано лично или чрез трето лице, а с второто е оставена без уважение молбата на К.А. за допълване на решението с произнасяне и по претенцията му по чл.59 ЗЗД за връщане на даденото по договора, чието разваляне се иска.
За да постанови решението от 17.V.2016г., въззивният съд е приел въз основа на преценка на представените по делото доказателства /събрани чрез: разписка от 01.ХІ.2012г. за получени от свид.Т., заплатени от ищеца К., 6530лв. за пълно обслужване на болната Г.К. /пране, пазаруване, готвене, сервиране, миене на чинии/ през периода м.ІV. – м.Х.2012г., разписки от св.Т. за получени от К. 3500лв. за обслужване на Г.К. през периода март – септември 2013г. и за поддръжка на домакинството и на 2200лв. за периода октомври 2013г. март 2014г.; документи за плащане от К. на разходи по социално обслужване от [фирма] след предявяването на иска; заключение на СМЕ за заболявания на К. и съпругата му, според което първият се нуждае от чужда помощ ежедневно, а К. няма възможност да се самообслужва и й е необходима чужда помощ за елементарни и ежедневни битови потребности; показания на свидетели/, че по делото е установено само частично изпълнение от С. А. на престацията за гледане и издръжка, което не може да се приеме за валидно, тъй като кредиторът не може да бъде задължен да приеме изпълнение на части с оглед чл.66 ЗЗД. Ищецът и съпругата му са получавали относително съответна на нуждите им издръжка и грижа, но когато след промяна на състоянието им нуждата от такива се е повишила и е останала неудовлетворена, е налице неизпълнение, пораждащо право за разваляне на целия договор. Не са представени доказателства за обективна невъзможност за изпълнение на задължението от ответната страна – такива не са данните за влошено здравословно състояние на К.А. и финансови проблеми на дъщерята на ответницата. Не е установено с категоричност фактическите контакти между страните да са преустановени поради препятствие, създадено от ищеца и съпругата му. Липсата на съдействие от кредитора не освобождава длъжника от отговорност, в какъвто случай приобретателите са длъжни да изпълняват в пари, а данни за искане за трансформация на задължението липсват, нито те са започнали плащане на равностойността на издръжката.
При тези обстоятелства е направен извод за основателност на предявения иск за разваляне на алеаторния договор.
По оплакването, че при разваляне на договора съдът не се бил произнесъл по въпроса за връщането на разменените престации, въззивният съд е приел, че не може служебно да се произнесе в тази насока, тъй като липсва валидно сезиране на първоинстанционния съд за това.
Като неоснователни са оценени и оплакванията за нарушения при връчването на съдебните книжа и призовки в първата инстанция. Прието е за установено редовно връчване на книжата и съобщенията съобразно чл.37 – чл.58 ГПК.
Прието е във връзка с решението от 18.Х.2016г., че не е налице непълнота на първоинстанционното решение – то не е подлежало на допълване по реда на чл.250 ГПК поради произнасянето от съда по всички искания на страните. СГС не е приел /с определение от 19.ІV.2016г./ за разглеждане насрещния иск на К.А. /за присъждане паричната равностойност на положените грижи, направените подобрения и разходите до развалянето на договора/ и не е дължал произнасяне по такава претенция. Ако ответниците имат имуществени претенции към К. във връзка с процесния договор, те могат да ги предявят в отделно исково производство.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторите сочат произнасяне от въззивния съд по три въпроса в хипотезите по чл.288 ал.1 т.1 и т.3 ГПК /в редакцията преди последното изменение през 2017г./.
Първият въпрос „допустимо ли е съдът да се произнесе с определение, неподлежащо на обжалване, по разглеждането на насрещен иск, предявен с писмения отговор на исковата молба за разваляне на алеаторния договор”, поставен в хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, е неотносим към изхода на спора по делото, тъй като съдът не е формирал изводи за това, допустимо или не е определение по разглеждането на предявен с отговора на ответника насрещен иск, нито дали такова определение подлежи или не подлежи на обжалване. За пълнота, обаче, следва да се посочи и че според задължителната за съдилищата практика, обективирана в т.7в от ТР № 1/2013г. на ОСГТК, подлежи на обжалване само определение, с което е върната поради неотстраняване на нередовностите приета за съвместно разглеждане насрещна искова молба, но не и определение, с което насрещна искова молба не е приета за съвместно разглеждане, какъвто е разглеждания случай – с определението от 19.ІV.2016г. по гр.д. № 3478/2015г. първоинстанционният съд, като е счел, че съвместното разглеждане на предявения от К. А. насрещен иск ще доведе до значителни затруднения по делото, не го е приел за съвместно разглеждане, но не го е и върнал, нито е постановил отделянето му. При това положение и тъй като по силата на чл.2 ГПК съдът е длъжен да разгледа и разреши всяка подадена до него молба за защита и съдействие на лични и имуществени права, следва делото да бъде изпратено на СГС за извършването на следващите се процесуални действия по разглеждането на насрещния иск на К. А., обективиран в отговора му на исковата молба вх. № 43813/31.ІІІ.2016г.
Вторият и третият въпроси „необходимо ли е съдът да освободи служебно назначения защитник, когато лицето, на което е назначен, се явява в съдебните заседания и адресът му е установен”, и правно валидни ли са действия на служебния защитник” и „длъжен ли е съдът съгласно чл.7 ГПК да разясни на страните правото да ползват правна помощ от лице, което сами са избрали, а не от служебно назначеният им представител” също са неотносими към произнасяне от въззивния съд от значение за спора. Във въззивната си жалба С. А. /само на която с определение от 20.VІІІ.2014г. на СРС е назначен особен представител при условията на чл.47 ГПК/ не е заявила оплаквания във връзка с осъщественото от особения й представител процесуално представителство пред първоинстанционния съд и след като е узнала за делото и при личното й явяване в съдебно заседание на 05.V.2016г. /заявено с въззивната жалба е оплакване, че „въпреки известните й адреси, на които не са получавани призовки, тя не е призована редовно, а назначеният служебен защитник не разполагал с необходимата информация за защита на интересите й, преклудирайки по този начин възможността да предяви насрещен иск за заплащаните от нея суми в изпълнение на договора”, по което въззивният съд се е произнесъл с атакуваното решение/. Оплакване в тази насока е релевирано несвоевременно – за първи път с писменото становище пред въззивния съд вх. № 5194/23.ІІІ.2017г., което е близо 10 месеца след изтичането на преклузивния срок за въззивно обжалване. С оглед на това и по силата на чл.269 ГПК въззивният съд не е имал право и задължение да се произнася по него, тъй като то няма отношение към валидността и допустимостта на първоинстанционното решение.
По изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
На основание чл.78 ал.1 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени 600лв. направени за настоящата инстанция разноски /заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 10.Х.2017г./.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на СГС, ГО, VІІ състав, № 1543 от 04.VІІ.2017г. по в.гр.д № 619/2017г.
ОСЪЖДА С. А. К. – А. и К. К. А., и двамата от София, да заплатят на С. В. К. от София 600лв. разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ДЕЛОТО ДА СЕ ИЗПРАТИ на СГС за извършване на следващите се процесуални действия по разглеждането на предявения от К. К. А. насрещен иск, обективиран в отговора му на исковата молба по гр.д. № 3478/2015г. вх. № 43813/31.ІІІ.2016г., л.211.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: