О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 339
гр. София, 31.05.2018 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на двадесет и втори май, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№763 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №351 от 06.12.2017 г. по в.т.д.№581/2917 г. на АС Пловдив. С обжалваното решение е потвърдено решение №316 от 13.06.2017 г., по т.д.№38/2017 г. на ОС Пловдив, с което [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] сумата от 29 300 лв., обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва за периода 18.01.2014 г. – 18.01.2017 г., на сумата 98 304.85 лв., дължима въз основа на влязло в сила решение №603 от 10.11.2015 г., по т.д.№517/2015 г. на ОС Пловдив.
В жалбата се излагат съображения, че решението е недопустимо, евентуално неправилно, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК се посочва, че са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 от ГПК, тъй като въззивният съд в акта си се е произнесъл в противоречие с Тълкувателно решение и с практиката на ВКС, като решението е и очевидно неправилно, а и вероятно недопустимо.
Ответникът по касация [фирма] заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на направени пред ВКС разноски за адвокатско възнаграждение.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че от представения заверен препис от влязло в сила съдебно решение №603 от 10.11.2015 г. по т.д. №517/2015 г. на ОС Пловдив се установява, че [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] сумата от 98 304.85 лв., дължима по т.V.3 от договор №32061207 от 07.12.2006 г., поради забава в плащане на част от уговореното и дължимо възнаграждение за приетата работа за период на забава от 10.10.2008 г. – 10.10.2011 г. върху възнаграждение от 39 198.12 лв. за периода 10.10.2008 г. – 18.05.2011 г. и от 14 198.12 лв. за периода 19.05.2011 г. – 10.10.2011 г. Посочил е, че разгледаната по това дело претенция е квалифицирана като такава за неустойка с правно основание чл.92 от ЗЗД, поради което какво представлява сумата, предмет на уговорката в т.V.3 от договора е въпрос, разрешен със сила на присъдено нещо и пререшаването му по наведените доводи от [фирма] е абсолютно недопустимо – касае се за неустойка, уговорена за обезпечаване изпълнението на задължението за плащане на стойността на поръчаната и приета работа, като чрез нея е бил установен предварително размера на обезщетението за вредите, които кредиторът би претърпял в случай на забавено изпълнение. В този смисъл и тъй като при неизпълнение /забавено изпълнение/ на това парично вземане за неустойка се дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва, а всяко от тези две вземания – за неустойка и за мораторна лихва, има своето самостоятелно правно основание /чл.86, ал.1 и чл.92 от ЗЗД/, е достигнал до извод за основателност на предявения иск по чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Настоящият състав намира, че решението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
При постановяване на решението въззивният съд се е произнесъл в съответствие с изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения /наличие на забава в изпълнение на задължението на ответника да заплати уговорена между страните неустойка, за заплащането на която, ответникът е осъден с влязло в сила съдебно решение/, формиращи основанията на допустима искова претенция и със заявеното от ищеца искане за защита /осъждане на ответника да заплати обезщетение за забавата/, поради и което не се установява наличие на твърдяната от касатора вероятна недопустимост на решението.
От друга страна в случая в изложението на основанията за допускане на касационнно обжалване не е формулиран материално или процесуалноправен въпрос, обусловил решаващата воля на въззивния съд /съдържащите се в изложението твърдения за противоречие на решението с практиката на ВКС не съставляват конкретен въпрос на материалното и/или процесуалното право/. В този смисъл и тъй като съгласно дадените в т.1 на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да е посочено общото основание за селектиране на касационните жалби – правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, а от друга страна ВКС не е длъжен и не може да извежда този въпрос от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства, настоящият състав намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
С оглед изложеното и тъй като при постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение.
Предвид изхода на спора, касаторът дължи на ответника по касация сумата от 2340 лв., направени разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №351 от 06.12.2017 г. по в.т.д.№581/2917 г. на АС Пловдив.
ОСЪЖДА [фирма][ЕИК] да заплати на [фирма][ЕИК] сумата от 2340 лв., разноски.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.