1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 501
гр.София, 31.05.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и трети май две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1141/ 2018 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 373 от 14.02.2018 г. по гр.д.№ 3247/ 2017 г. С него частично е потвърдено и частично е отменено решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 14425/ 2015 г. и като краен резултат П. е осъдена да заплати на А. М. Д. 15 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди, търпени от неоснователно повдигнато обвинение за извършено престъпление, за което е оправдан с присъда по НОХД № 377/ 2010 г. на Софийски апелативен съд, със законната лихва върху тази сума от 10.11.2012 г., като за разликата до пълния предявен размер от 80 000 лв претенцията е отхвърлена.
Ищецът А. Д. не е обжалвал въззивното решение в отхвърлящата иска му част и в тази част то е влязло в сила.
Касаторът П. обжалва решението в осъдителната му част и моли то да бъде допуснато до касационен контрол по процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да извърши преценка на всички конкретно съществуващи обективни обстоятелства, които са от значение за точното прилагане на принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД и да изложи мотиви по въпроса стоят ли вредите в причинна връзка с незаконното обвинение. Счита, че той е разрешен в противоречие с практиката, обективирана в Тълкувателно решение № 1/ 04.01.2001 г. по тълк.д.№ 1/ 2000 г., ОСГК, ВС и Тълкувателно решение № 3/ 22.04.2005 г. по тълк.д.№ 3/2004 г., ОСГК, ВКС. Повдига и материалноправен въпрос за приложението обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД при определяне на размер на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение, който също счита за разрешен в противоречие с практиката на ВКС (решения по гр.д.№ 514/ 2012 г., ІV г.о., гр.д.№ 5257/ 2015 г., ІV г.о. и гр.д.№ 812/ 2015 г., ІІІ г.о.).
Ответната по касация страна А. Д. оспорва жалбата с доводи, че касаторът не е формулирал правен въпрос, който да е от значение за формиране на волята на съда по същество, нито е обосновал защо счита, че е налице противоречие с практиката на ВКС. Останалите доводи в отговора са по правилността на обжалваното решение.
Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване се явява неоснователно.
За да уважи предявения иск, въззивният съд, излагайки собствени фактически и правни съображения, е приел, че ищецът бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл.282 ал.3 НК, а през 2008 г. П. внесла срещу него обвинителен акт, по който било образувано НОХД № 2994/ 2008 г. на Софийски градски съд. С присъда от 18.03.2010 г. по същото дело той бил признат за виновен в извършване на престъплението, за което бил обвинен и бил осъден на четири години лишаване от свобода. По негова жалба срещу този съдебен акт пред Софийски апелативен съд било образувано НОХД № 377/ 2010 г., по което била постановена нова присъда, с която А. Д. бил признат за невиновен и оправдан по повдигнатото обвинение. Оправдателната присъда била потвърдена от ВКС с решение от 18.02.2011 г. по НОХД № 31/ 2011 г., ІІІ н.о., влязло в сила от тази дата. Съдебната фаза от наказателното производство срещу ищеца била отразена широко в медиите, а това се отразило много негативно върху психиката му, още повече че обвинението било свързано със заеманата от него висша длъжност в държавно учреждение (Държавен фонд „Земеделие”). А. Д. понесъл тежко публичното му опозоряване, то станало основна причина да напусне С. и да се установи в село. От правна страна съдът приел, че щом ищецът е признат за невинен, отговорността на държавата да обезщети причинените от наказателното производство срещу него неимуществени вреди е ангажирана. По отношение на размера на дължимото обезщетение посочил, че следва да се вземат предвид продължителността на наказателното производство (повече от три години), възможното наказание по повдигнатото обвинение (лишаване от свобода от три до десет години и лишаване от право да заема държавна длъжност), зрялата възраст и общественото положение на ищеца и обществено икономическите условия в страната. Изрично посочил, че не са събрани доказателства за твърденията на ищеца, че наказателното производство е предизвикало влошаване на здравословното му състояние (включително наложило болнично лечение), че е бил обявен за „осъден” още преди разглеждане на делото в първа инстанция, че са били блокирани банковите му сметки, че наказателното производство е сложило край на кариерното му развитие като преподавател в У.. При съвкупната преценка на тези обективно съществуващи обстоятелства, съдът приел, че обезщетение от 15 000 лв е адекватно на търпените от ищеца неимуществени вреди.
С оглед тези мотиви на въззивния съд, поставеният като основание за допускане на касационното обжалване процесуалноправен въпрос е обуславящ, но той не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. При определяне на размера на обезщетението въззивната инстанция е съобразила указанията, дадени с Постановление на Пленума на Върховния съд № 4 от 1968 г., а решението си е мотивирала съгласно изискванията на Тълкувателно решение № 1 от 2001 г. и Тълкувателно решение № 3 от 2005 г., ОСГК, ВКС. Взети са предвид конкретните установени по делото обстоятелства, които са релевантни за определяне на обезщетението в справедлив размер и същите са подложени на преценка в мотивите към съдебния акт. Съдът не е приел, че следва да се определи обезщетение за вреди, които не са в причинна връзка с незаконното обвинение, напротив, изрично е изключил част от твърдяните вреди от обема на подлежащите на обезщетяване именно поради недоказаност било на факта на настъпването им, било на причинната връзка. Изложил е съображения по доводите във връзка с размера на дължимото обезщетение и е посочил кои обстоятелства са релевантни при определянето му. Дали преценката му е правилна, в производството по чл.288 ГПК не може да се проверява, но даденото разрешение по поставения процесуалноправен въпрос е в съответствие (не в противоречие) с практиката на Върховния касационен съд.
Материалноправният въпрос също е обуславящ, но не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Прокуратурата се позовава на решения на Върховния касационен съд по гр.д.№ 514/ 2012 г., ІV г.о., гр.д.№ 5257/ 2015 г., ІV г.о. и гр.д.№ 812/ 2015 г., ІІІ г.о., но те не разрешават поставения въпрос по противоположен начин в сравнение с обжалваното въззивно решение. И трите съдебни акта изискват от съдилищата по същество да прилагат критерия „справедливост” по чл.52 ЗЗД след отчитане на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които имат значение за размера на дължимото обезщетение за търпени от неоснователно проведено наказателно преследване неимуществени вреди. Обжалваното решение е съобразено с така поставените изисквания и не противоречи на установената от ВКС съдебна практика.
По тези съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ГПК и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 373 от 14.02.2018 г. по гр.д.№ 3247/ 2017 г. в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: