1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 500
гр.София, 31.05.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и трети май две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1191/ 2018 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. К. С. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Врачански окръжен съд № 338 от 20.11.2017 г. по гр.д.№ 460/ 2017 г., поправено с решение № 38/ 08.02.2018 г. по същото дело, с което е потвърдено решение на Козлодуйски районен съд по гр.д.№ 365/ 2017 г. и по този начин са отхвърлени предявените от жалбоподателя против МБАЛ [фирма], [населено място], искове, квалифицирани по чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3 КТ, за признаване за незаконно и за отмяна на уволнението, извършено със заповед № 10 от 16.03.2017 г., за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „главен счетоводител” и за заплащане на обезщетение за оставане без работа в размер 6 048 лв.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът повдига като основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол въпроси, които касационната инстанция уточнява при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, в следния смисъл: процесуалноправен въпрос за задължението на първоинстанционния съд да даде указания на страните относно разпределението на доказателствената тежест при предявен иск по чл.344 ал.1 т.1 КТ и какви задължения има въззивния съд, когато първата инстанция е допуснала нарушения при докладването на делото и дадените указания във връзка с разпределение на доказателствената тежест, когато за това е направен довод във въззивната жалба; и материалноправни въпроси за съдържанието на понятието „предприятие” по смисъла на пар.1 т.2 ДР КТ и приложимо ли е уволнителното основание по чл.328 ал.2 КТ в зависимост от особеностите на предприятието; явява ли винаги се длъжността „главен счетоводител” такава от ръководството на предприятието и какво е значението на обстоятелството, че тази длъжност не е в пряко йерархическо подчинение на управителя. Счита, че тези въпроси са разрешени в обжалваното решение в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, а вторият от тях – и че е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответната страна оспорва жалбата като поддържа, че не са налице основания за допускане на касационния контрол. По поставения процесуалноправен въпрос поддържа, че въззивният съд е процедирал изцяло в съответствие с установената съдебна практика, като е допуснал доказателствата, несъбрани от първата инстанция и е отговорил на доводите във въззивната жалба за извършени нарушения при докладването на делото. Първият материалноправен въпрос според ответника се поставя за първи път в касационната жалба на ищеца и поради това с него въззивният съд не се е занимал, а на вторият въпрос не е даден отговора, който се претендира от касатора. Излага съображения и по правилността на обжалваното решение.
Съдът намира жалбата за допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване.
Въззивният съд приел за установено, че ищецът е работил по трудов договор от 02.01.2014 г. в ответното дружество, заемал е длъжността „главен счетоводител”. На 22.06.2016 г. О. с. – К., като упражняващ правата на едноличен собственик на капитала на МБАЛ [фирма], взел решение за избор на д-р О. Н. за управител на дружеството. Решението било вписано в търговския регистър на 12.07.2016 г., от когато започнало изпълнението на сключеният въз основа на избора договор за възлагане на управлението. На 13.02.2017 г. д-р О. Н. изпратила на ищеца предизвестие за прекратяване на трудовия му договор, а на 16.03.2017 г. била издадена заповед за прекратяване на трудовите правоотношения между страните на основание чл.328 ал.2 КТ – поради сключване на договор за възлагане на управлението на дружеството – работодател. Въззивният съд отхвърлил доводите на ищеца, че първата инстанция е извършила нарушения при докладването на делото, като посочил, че в доклада е направено вярно разпределение на доказателствената тежест относно подлежащите на установяване факти и страните не са имали възражения по него. Приел обаче, че са допуснати нарушения по чл.312 ал.2 ГПК, затова уважил направените от ищеца доказателствени искания и събрал пред себе си доказателства за естеството на задълженията на ищеца и за подчинеността на заеманата от него длъжност в структурата на дружеството – ответник. Посочил, че при съвкупната преценка на доказателства намира за установено, че ищецът е осъществявал трудовите си функции под непосредственото ръководство на управителя на лечебното заведение и е имал подчинени служители. При тези фактически установявания от правна страна съдът извел, че уволнението е законно, тъй като за ответника – работодател е бил сключен нов договор за възлагане на управлението с поставени конкретни бизнес – задачи; новоизбраният управител е извършил уволнителното волеизявление преди да изтекат 9 месеца от началото на изпълнението на договора; и правото на уволнение е упражнено спрямо лице, което изпълнявало ръководна длъжност в предприятието. Отхвърлил доводите на ищеца, че длъжността е изпълнителска, а не ръководна, като посочил, че всички доказателства по делото сочат, че на заеманата от ищеца длъжност били възложени функции, свързани с ръководство и контрол на работния процес.
С оглед тези мотиви на въззивния съд, поставените от жалбоподателя материалноправни въпроси не са обуславящи. Въззивният съд не разрешавал въпроса какво е съдържанието на понятието „предприятие” по смисъла на пар.1 т.2 ДР КТ и приложимостта му към уволнителното основание по чл.328 ал.2 КТ, когато то е лечебно заведение, защото не е бил надлежно сезиран. Съгласно чл.269 ГПК, ако не се касае за нищожност или недопустимост на обжалваното пред него първоинстанционно решение, въззивният съд е ограничен при произнасянето си от посоченото в жалбата. Ищецът не е повдигнал във въззивната си жалба въпрос съставлява ли предприятие ответното дружество и приложимо ли е по отношение на него основанието по чл.328 ал.2 КТ, поради което въззивният съд не е имал право да се произнася по такъв въпрос. Затова той не е разрешен в обжалваното решение. Не е разрешен и въпросът явява ли се винаги длъжността „главен счетоводител” такава от ръководството на предприятието и за значението на обстоятелството, че тази длъжност не е в пряко йерархическо подчинение на управителя. От фактическа страна съдът е установил, че заеманата от ищеца длъжност е на пряко (не на опосредено подчинение) на волеобразуващия в дружеството орган, а фактическите констатации на въззивния съд не подлежат на проверка в производството по чл.288 ГПК. Правен извод, че длъжността „главен счетоводител” винаги се явява ръководна, въззивният съд не е правил. Обратно, той е извел, че главният счетоводител не винаги е лице от ръководството на предприятието. Дали се явява такова лице, зависи от възложените на длъжността му трудови функции и от мястото й в йерархическата структура на предприятието. Когато длъжността е на пряко подчинение на волеобразуващия орган и са й възложени функции по ръководство и контрол на работния процес, то главният счетоводител се явява лице от ръководството на предприятието. Даденото разрешение напълно съответства на установената от ВКС съдебна практика (срв. решение № 272 от 14.10.2016 г. по гр.д.№ 1691/ 2016 г., IV г.о.).
Процесуалноправният въпрос е обуславящ, но не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Въззивният съд е констатирал, че първата инстанция не е събрала посочени от касатора (тогава ищец) доказателства в нарушение на правилата на ГПК, допуснал е тези доказателства и ги е събрал пред себе си. Обсъдил е доводите за неправилно разпределена доказателствена тежест в доклада на първоинстанционния съд и ги е намерил за неоснователни. Резултатът от тази дейност не може да се проверява в производството по чл.288 ГПК, но при упражняване на правомощията си въззивният съд е съобразил установената практика относно задълженията, които има, при обоснован довод във въззивната жалба относно допуснати в първоинстанционното производство процесуални нарушения (Тълкувателно решение № 1/ 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/ 2013 г., ОСГТК, ВКС).
По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Врачански окръжен съд № 338 от 20.11.2017 г. по гр.д.№ 460/ 2017 г., поправено с решение № 38/ 08.02.2018 г.
ОСЪЖДА В. К. С., Е. [ЕГН], [населено място], [улица], да заплати на МБАЛ [фирма], [населено място], [улица], Е.[ЕИК], 400 лв (четиристотин лева) разноски по касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: