7
определение по гр.д.№ 4796 от 2017 г. на ВКС на РБ, ГК, първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 297
София, 04.06. 2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесет и трети май две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
след като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 4796 по описа за 2017 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК във връзка с чл.280 ГПК /редакция преди изменението на ГПК със ЗИДГПК, публ. в ДВ бр.86 от 2017 г., съобразно пар.74 от ПЗР на ЗИД на ГПК, публ.ДВ бр.86 от 2017 г./.
Образувано е по касационна жалба на Ж. И. Ф., К. П. В., И. П. В., Н. П. Ш., М. Б. А., А. А. и М. П. К.- В. срещу решение № 3611 от 23.05.2017 г. по гр.д.№ 6499 от 2015 г. на Софийския градски съд, ГО, IV „Д“ въззивен състав, с което е оставено в сила решение от 22.02.2008 г. по гр.д.№ 6563 от 2002 г. на Софийския районен съд, ГО, 41 състав за отхвърляне на предявените от касаторите срещу [фирма] иск с правно основание чл.108 ЗС за признаване правото на собственост и предаване на владението на следния недвижим имот: 1440 кв.м., представляващи реална част от поземлен имот № 1, кв.12 в „Зона за специални нужди“ по рег.план на [населено място], м.“Панорамен път-Б. път“ от 1962 г. при съседи: от юг и запад- улица, от север- имот на „А.“ и от изток- УПИ I и иск с правно основание чл.59 ЗЗД за присъждане на обезщетение за лишаване от ползването на имота през периода от 12.02.1999 г. до 12.02.2004 г.
В касационната жалба се твърди, че решението на Софийския градски съд е необосновано, неправилно и постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.
Като основания за допускане на касационното обжалване по същество се сочат чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Твърди се противоречие на обжалваното решение с представена от касаторите практика на съдилищата /решение № 163 от 25.05.2010 г. по гр.д.№ 676 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 83 от 26.03.2013 г. по гр.д.№ 799 от 2012 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 431 от 19.06.2009 г. по гр.д.№ 247 от 2008 г. на ВКС, III г.о., решение № 569 от 15.05.1997 г. по гр.д.№ 2841 от 1996 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 387 от 12.05.2010 г. по гр.д.№ 378 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 69 от 24.06.2011 г. по гр.д.№ 584 от 2010 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 1992 от 13.01.2006 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 1064 от 09.12.2008 г. по гр.д.№ 3969 от 2007 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 736 от 17.07.2007 г. по гр.д.№ 1080 от 2006 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 41 от 11.02.2011 г. по гр.д.№ 1401 от 2009 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 69 от 03.07.2014 г. по гр.д.№ 7512 от 2013 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 16 от 10.05.2017 г. по гр.д.№ 4999 от 2015 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 97 от 28.04.2014 г. по гр.д.№ 5931 от 2013 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 195 от 10.11.2016 г. по гр.д.№ 2396 от 2016 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 322 от 24.07.2012 г. по гр.д.№ 238 от 2010 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 461 от 27.04.2012 г. по гр.д.№ 1316 от 2010 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 16 от 18.03.2015 г. по гр.д.№ 5579 от 2014 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 223 от 30.10.2013 г. по гр.д.№ 723 от 2012 г. на ВКС, ГК, I г.о., Тълкувателно решение № 1 от 17.05.1995 г. по гр.д.№ 3 от 1994 г. на ОСГК на ВС, Тълкувателно решение № 6 от 10.05.2006 г. по гр.д.№ 6 от 2005 г. на ОСГК на ВКС, решение № 653 от 17.12.2009 г. по гр.д.№ 660 от 2009 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 32 от 15.02.2011 г. по гр.д.№ 509 от 2010 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 1392 от 27.11.2006 г. по гр.д.№ 2055 от 2005 г. на ВКС, ГК, IV Б г.о., решение № 86 от 15.06.2011 г. по гр.д.№ 722 от 2010 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 395 от 05.06.2009 г. по гр.д.№ 887 от 2008 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 101 от 02.06.2009 г. по гр.д.№ 1585 от 2006 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 957 от 19.11.2008 г. по гр.д.№ 1621 от 2007 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 152 от 26.02.2009 г. по гр.д.№ 5930 от 2007 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 681 от 22.03.2010 г. по гр.д.№ 2424 от 2008 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 900 от 05.01.2011 г. по гр.д.№ 254 от 2010 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 22 от 21.02.2012 г. по гр.д.№ 693 от 2011 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 567 от 21.06.2010 г. по гр.д.№ 1112 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 14 от 04.02.2011 г. по гр.д.№ 1286 от 2009 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 100 от 21.07.2011 г. по гр.д.№ 1000 от 2010 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 151 от 04.05.2012 г. по гр.д.№ 1082 от 2011 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 261 от 23.01.2015 г. по гр.д.№ 502 от 2014 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 169 от 02.02.2017 г. по гр.д.№ 946 от 2016 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 487 от 30.12.2010 г. по гр.д.№ 381 от 2010 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 232 от 23.11.2012 г. по гр.д.№ 154 от 2012 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 587 от 01.11.2010 г. по гр.д.№ 941 от 2009 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 779 от 06.01.2011 г. по гр.д.№ 1723 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 267 от 20.01.2014 г. по гр.д.№ 13 от 2013 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 203 от 19.12.2013 г. по гр.д.№ 1758 от 2013 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 168 от 30.03.2011 г. по гр.д.№ 392 от 2010 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 881 от 22.12.2010 г. по гр.д.№ 1202 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 391 от 21.07.2011 г. по гр.д.№ 881 от 2009 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 22 от 21.02.2012 г. по гр.д.№ 693 от 2011 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 107 от 02.10.2013 г. по гр.д.№ 514 от 2012 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 258 от 31.10.2013 г. по гр.д.№ 787 от 2012 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 403 от 25.05.2010 г. по гр.д.№ 5024 от 2008 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 487 от 30.12.2010 г. по гр.д.№ 381 от 2010 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 262 от 22.12.2014 г. по гр.д.№ 1155 от 2014 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 666 от 27.01.2014 г. по в.гр.д.№ 2856 от 2010 г. на Софийския градски съд, решение № 815 от 15.02.2011 г. по гр.д.№ 1713 от 2009 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 331 от 19.05.2010 г. по гр.д.№ 257 от 2009 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 334 от 23.04.2010 г. по гр.д.№ 427 от 2009 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 298 от 28.04.2010 г. по гр.д.№ 3972 от 2008 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 186 от 14.01.2016 г. по гр.д.№ 5980 от 2014 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 7 от 08.02.2012 г. по гр.д.№ 510 от 2011 г. на ВКС, ГК, II г.о./ по следните правни въпроси:
1. Длъжен ли е съдът при повторно разглеждане на делото от въззивната инстанция да се съобрази с дадените от ВКС в отменителното му решение указания и да обоснове правен извод или е длъжен само да допусне експертиза, която според отменителното решение е необходима за изясняване на делото от фактическа страна ?
2. Какво е правното значение на издаден от ответника документ, установяващ неизгодни за него факти и по-конкретно обвързва ли държавата издадена от самата нея заповед за деактуване на имота поради наличие на предпоставките на ЗВСОНИ за възстановяване на собствеността ?
3. Дали лицето, което черпи права от държавата и твърди, че ги е придобило след отписването на имота от актовите книги за държавни имоти, е обвързано от становището на държавата за възстановяване на собствеността върху имота, намерило израз в заповедта за деактуване, издадена от компетентен орган ?
4. Дали съществуването на мрежи на инженерната инфраструктура в един имот съставлява пречка за настъпването на реституционния ефект по ЗВСОНИ ?
5. Дали ползването на незастроен имот за част от двора на изградена в съседен имот сграда придава на този незастроен имот обслужващо предназначение, което изключва настъпването на реституцията по ЗВСОНИ ?
6. Когато незастроената част от отчужден незастроен недвижим имот е реално обособена като самостоятелна кадастрална единица със собствен идентификатор по кадастралната карта и съществува реално като самостоятелен обект на собственост, дали са налице предпоставките на ТР № 1 от 1995 г. на ОСГК на ВС за възстановяване на собствеността върху този имот или обстоятелството, че така обособеният поземлен имот е част от по-голям УПИ е пречка за настъпване на реституционния ефект ?
7. Дали изграждането на барбекю без строителни книжа е пречка за настъпване на реституционния ефект ?
8. Какво е съдържанието на понятието „благоустройствено мероприятие“ и по-конкретно представлява ли изграждането на барбекю, водопроводна мрежа, алеи и затревяване реализиране на благоустройствено мероприятие, което е пречка за настъпването на реституционния ефект ?
9. Какво е съдържанието на понятието „задоволяване на обществени потребности“ като пречка за възстановяване на собствеността по ЗВСОНИ и в частност задоволява ли обществени потребности част от дворът на вила, собственост на търговско дружество ?
10. Може ли имот, който няма характер на публична държавна или общинска собственост, да се счита за такъв задоволяващ обществени потребности и това да е пречка за настъпване на реституционния ефект, както и може ли да се тълкува разширително забраната за настъпването му в чл.7,ал.4 ЗДС /редакция, ДВ бр.17 от 2009 г./ и относно имоти, които не са публична собственост ?
11. При преценка дали има реализирано комплексно мероприятие съобразно предвижданията на регулационния и застроителен план като пречка за настъпване на реституционния ефект, следва ли съдът да извърши преценка относно съдържанието на мероприятието, за което е отреден теренът и по какъв начин се извършва тази преценка ?
12. Какво е съдържанието на мероприятие за специални нужди ?
13. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе с мотиви по всички въведени в процеса твърдения и възражения на страните ?
Освен това, се твърди, че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1 т.3 ГПК би било произнасянето на ВКС по всички горепосочени въпроси и по въпроса:
14. Дали съществуването на имота като самостоятелен ПИ с отделен идентификатор е достатъчно основание да се приеме, че е възможно настъпването на реституционния ефект, дали е необходимо този имот в същите граници да може да бъде урегулиран като самостоятелно УПИ съгласно изискванията на ЗУТ или реституцията настъпва по отношение на поземления имот с отделен идентификатор, като урегулирането му в отделно УПИ съобразно изискванията на ЗУТ е процес, следващ реституцията ?
В писмен отговор от 18.09.2017 г. ответникът [фирма] оспорва касационната жалба. Моли касационното обжалване на решението на Софийския градски съд да не бъде допускано и да му се присъдят направените по делото пред ВКС разноски.
В писмен отговор от 26.09.2017 г. контролиращата страна МЗГХ също оспорва жалбата.
Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие не взема становище по жалбата.
С определение № 244 от 12.12.2017 г. на настоящият състав на ВКС, ГК за съвместно разглеждане с настоящото дело е съединено ч.гр.д.№ 4795 от 2017 г., образувано по частна жалба на касаторите срещу определение от 10.08.2017 г. по гр.д.№ 6499 от 2015 г. на Софийския градски съд, с което е допълнено решението от 23.05.2017 г. в частта за разноските.
Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, състав на първо отделение приема следното:
I. По основанията за допускане на касационното обжалване на решението: За да постанови решението си за оставяне в сила решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на предявените от ищците искове по чл.108 ЗС и чл.59 ЗЗД, въззивният съд е приел, че ищците не са си реституирали по силата на закона /чл.1 от ЗВСОНИ/ процесния имот, тъй като не е била налице една от предвидените в закона предпоставки затова: имотът да съществува реално до размерите, в които е бил отчужден. От приетите по делото съдебно-технически експертизи било установено, че отчужденият от наследодателя на ищците И. В. и претендиран от тях имот има следното регулационно положение: 650 кв.м. попадат в терен, актуван като публична държавна собственост с А. № 1 от 2004 г., 560 кв.м. от имота попадат под реализирана улица, а спорните 1350 кв.м. са реална част от поземлен имот 1 от кв.12, отреден за нуждите на МВнР. Поземленият имот е застроен със сграда за жилищни нужди- вила ПП-19 и се ползва от Посолството на Д.. Мероприятието „за нуждите на МВнР“ е реализирано. Целият имот е ограден с масивна ограда. В него са изградени автомобилна и пешеходни алеи, дворно осветление, барбекю с навес, чешма и затревяване с ниска и висока растителност. Наличието на чешма в двора предполагало и наличието на подземен водопровод. Според вещото лице и съда, тази част от двора има обслужващо предназначение по отношение останалата част от поземлен имот 1 от кв.12, отреден за нуждите на МВнР, в който е изградена вилата, ползвана от Посолството на Д.. Поради това, макар и да отговаря на изискванията на чл.19 ЗУТ за обособяване като самостоятелен имот, въззивният съд е приел, че тази част не може да бъде реституирана, тъй като с оглед осъщественото мероприятие, предназначението на одържавения имот е дотолкова променено, че е невъзможно отделянето на тази част, без това да доведе до нарушаване на обществените потребности, за които имотът е бил отреден.
Така постановеното решение не противоречи на съдебната практика по посочените от касаторите правни въпроси:
1. По първия поставен въпрос /длъжен ли е съдът при повторно разглеждане на делото от въззивната инстанция да се съобрази с дадените от ВКС в отменителното му решение указания и да обоснове правен извод или е длъжен само да допусне експертиза, която според отменителното решение е необходима за изясняване на делото от фактическа страна/ няма противоречие между обжалваното решение и практиката на ВКС. Напълно в съответствие с нея, а и с разпоредбата на чл.294, ал.1 ГПК, въззивният съд е изпълнил указанията на ВКС в отменителното му решение № 54 от 08.05.2015 г. по гр.д.№ 4484 от 2014 г. на ВКС, ГК, II г.о., които са били да бъде назначена експертиза за установяване на обстоятелства от значение за решаване на въпроса дали процесният имот съществува реално до размерите, в които е бил отчужден: каква част от отчуждения имот попада в съседния имот, съставляващ публична държавна собственост; какво е предназначението на УПИ I за специални нужди на МВР; какви благоустройствени мероприятия са извършени в него; какъв е достъпът до съседните имоти от съществуващите улици; дали от свободната /незастроена и незасегната от благоустройствените мероприятия/ част от бившия имот на ищците може да се обособи самостоятелен парцел. Изпълнил е и указанието на ВКС, в зависимост от заключението на експертизата, да обоснове извода си дали процесният имот съществува реално да размерите, в които е бил отчужден и съответно дали е реституиран на основание чл.1 от ЗВСОНИ или има пречка за неговото реституиране.
2. Вторият и третият поставени въпроси /какво е правното значение на издаден от ответника документ, установяващ неизгодни за него факти и по-конкретно обвързва ли държавата издадена от самата нея заповед за деактуване на имота поради наличие на предпоставките на ЗВСОНИ за възстановяване на собствеността и дали лицето, което черпи права от държавата и твърди, че ги е придобило след отписването на имота от актовите книги за държавни имоти, е обвързано от становището на държавата за възстановяване на собствеността върху имота, намерило израз в заповедта за деактуване, издадена от компетентен орган/ не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са обусловили изводите на съда в обжалваното решение: той въобще не се е произнасял по тези въпроси.
Въззивният съд не е и бил длъжен да се произнася по тези въпроси поради следното: Съгласно съдебната практика /включително и посоченото от касаторите решение № 83 от 26.03.2013 г. по гр.д.№ 799 от 2912 г. на ВКС, ГК, II г.о./ при новото разглеждане на делото, след връщането му от ВКС, споровете относно правното значение на установените по делото факти, обсъдени от касационния съд, се преклудират. Поради това при повторното разглеждане на делото от въззивния съд, той се произнася по спора само в рамките, очертани от касационното решение. Ако въззивният съд се произнесе по въпроси, по които има процесуална преклузия, то решението му би било недопустимо.
Напълно в съответствие с тази практика на ВКС в обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл само в рамките, очертани му от касационното решение- само относно това дали спорният имот съществува реално до размерите, в които е бил отчужден, тоест само по отношение на една от предпоставките за реституция по чл.1 от ЗВСОНИ.
3. По тринадесетия поставен въпрос /длъжен ли е въззивният съд да се произнесе с мотиви по всички въведени в процеса твърдения и възражения на страните/ няма противоречие между обжалваното решение и съдебната практика. Поради това, че делото е разгледано от въззивния съд след връщането му за ново разглеждане с отменително решение на ВКС, съгласно чл.294, ал.1 ГПК и установената съдебна практика, въззивният съд не е бил длъжен да разглежда отново всички въведени в процеса твърдения и възражения на страните, а е бил ограничен в рамките, очертани му от отменителното касационно решение- следвало е да разгледа и се произнесе само по онези твърдения и възражения на страните, които касаят установяване на посочената от ВКС предпоставка на чл.1 ЗВСОНИ за реституция: дали проценият имот е съществувал до размерите, в които е бил отчужден.
4. Останалите поставени въпроси /4, 5, 6, 7, 8,9, 10, 11, 12 и 14/ са въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като са обусловили изводите на въззивния съд в обжалваното решение. Всички тези въпроси касаят по-общия въпрос: кога може да се приеме, че един отчужден имот съществува реално до размерите, в които е бил отчужден като предпоставка за реституция на този имот по чл.1 ЗВСОНИ.
По този въпрос обаче решението не противоречи на практиката на ВКС. Съгласно тази практика /например посочените от самите касатори решение № 567 от 21.06.2010 г. по гр.д.№ 1112 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 169 от 02.02.2017 г. по гр.д.№ 946 от 2016 г. на ВКС, ГК, I г.о. и др./ хипотезите, при които един отчужден имот не съществува реално до размерите, в които е бил отчужден, не могат да бъдат изброени изчерпателно. Дали имотът съществува реално до размерите, в които е бил отчужден, следва да се преценява конкретно по всяко дело. Съгласно приетото в т.2 от Тълкувателно решение № 1 от 17.05.1995 г. по гр.д.№ 3 от 1994 г. на ОСГК на ВС, една от хипотезитге, в които може да се приеме, че имотът не съществува реално до размерите, в които е бил отчужден, е когато имотът е застроен, а незастроената част от него има обслужващо предназначение спрямо построената сграда. В съдебната практика се приема още, че ако след отчуждаването върху имота са били осъществени благоустройствени мероприятия, които дотолкова съществено са променили предназначението му, то може да се приеме, че имотът вече не съществува реално до размерите, в които е бил отчужден.
В съответствие със съдебната практика, въззивният съд е извършил конкретна преценка на осъществените върху спорната част от имота благоустройствени мероприятия и обосновано е приел, че те дотолкова са променили предназначението на имота /като имот, обслужващ сградата, ползвана от Посолството на Д./, че е невъзможно отделянето на тази част, без това да доведе до нарушаване на обществените потребности, за които имотът е бил отреден, тоест че имотът вече не съществува реално до размерите, в които е бил отчужден.
Предвид на гореизложеното касационното обжалване на решението на Софийския градски съд не следва да се допуска.
II. По основателността на частната жалба срещу определение от 10.08.2017 г. по гр.д.№ 6499 от 2015 г. на Софийския градски съд, с което е допълнено решението от 23.05.2017 г. в частта за разноските.
С обжалваното определение въззивният съд е допълнил въззивното решение от 23.05.2017 г. в частта за разноските, като е осъдил ищците /касатори в настоящото производство/ да заплатят на [фирма] на основание чл.78, ал.1 ГПК разноски за юрисконсултско възнаграждение по делото пред ВКС при първото разглеждане на делото в размер на 120 лв. и разноски по въззивното дело в размер на 600 лв. /150 лв. възнаграждение за вещо лице и 450 лв. юрисконсултско възнаграждение/.
Това определение е правилно и като такова следва да бъде потвърдено. С оглед изхода на делото пред въззивната инстанция и на основание чл.78 ГПК и чл.294, ал.2 ГПК, ищците /касатори по настоящото дело/ са били длъжни да заплатят направените от ответника по делото [фирма] разноски по въззивното дело и разноските, направени пред ВКС при първото разглеждане на делото.
С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК касаторите дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по жалбата [фирма] разноски за юрисконсулт по настоящото дело в размер на 120 лв.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 3611 от 23.05.2017 г. по гр.д.№ 6499 от 2015 г. на Софийския градски съд, ГО, IV „Д“ въззивен състав.
ПОТВЪРЖДАВА определение от 10.08.2017 г. по гр.д.№ 6499 от 2015 г. на Софийския градски съд, с което е допълнено решение № 3611 от 23.05.2017 г. по гр.д.№ 6499 от 2015 г. в частта за разноските.
ОСЪЖДА Ж. И. Ф., К. П. В., И. П. В., Н. П. Ш., М. Б. А., А. А. и М. П. К.- В., всички със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.3, чрез адв.К. М., да заплатят на [фирма] със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] на основание чл.78 ГПК сумата 120 лв. /сто и двадесет лева/.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.