1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 509
гр.София, 04.06.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
тридесети май две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1239/ 2018 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. Г. Ш. и Г. Г. Ш. срещу въззивно решение на Разградски окръжен съд № 68 от 20.07.2017 г. по гр.д.№ 136/ 2017 г., с което е потвърдено решение на Разградски районен съд по гр.д.№ 1398/ 2016 г. и по този начин касаторите са осъдени да заплатят солидарно на А. Н. М. обезщетение за претърпени от нанесени му телесни увреждания на 17.02.2016 г. в [населено място], [община], неимуществени вреди в размер 20 000 лв със законната лихва от 17.02.2016 г. и разноските по делото.
Касаторите претендират допускане на касационен контрол по правните въпроси (уточнени при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. на ОСТГК на ВКС) за задължението на съда при определяне на размер на обезщетение за неимуществени вреди от деликт да съобрази конкретните обективно установени факти и обстоятелства и съпричиняването от страна на пострадалия и за задължението на съда при определяне на паричните обезщетения за неимуществени вреди да съобрази съдебната практика в сходни случаи. Считат, че в обжалваното решение тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, а по втория въпрос е налице и противоречива практика на съдилищата.
Ответната страна А. Н. М. не взема становище.
Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
Въззивният съд е установил, че Г. Г. Ш. и Г. Г. Ш. сключили споразумение с прокуратурата и се признали за виновни в това, че на 17.02.2016 г. в [населено място], в съучастие като съизвършители, причинили на А. Н. М. средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на ребра и травматична кома. Споразумението било одобрено на 05.07.2016 г. с определение по НОХД № 435/ 2016 г. на Разградски районен съд. Инцидентът бил предшестван от влошени отношения между страните във връзка с имотен спор, който породил дрязги между ищците от една страна и ответника (техен вуйчо) от друга. След нанесения му от племенниците му на 17.02.2016 г. побой А. М. бил откаран в болница и останал на лечение за 5 дни. След края на болничния престой продължил да изпитва болки и страдания, повече от два месеца се нуждаел от чужда помощ в ежедневието си, изпитвал главоболие и болки в гърдите. Освен уврежданията, за които ищците са се признали за виновни, при инцидента на 17.02.2016 г. той получил и разкъсно-контузна рана в лявата теменна област на главата, кръвонасядания и охлузвания. Последиците от черепно-мозъчната травма, състоящи се в намалена работоспособност, понижаване на концентрацията, бързо изчерпване на вниманието, сънливост и главоболие, ищецът ще търпи до края на живота си. Няма благоприятна прогноза и за болките, предизвикани от счупването на ребрата, които ищецът ще продължава да чувства при всяка промяна на времето. При така установените факти от правна страна съдът извел, че са налице предпоставките на чл.45 ЗЗД за ангажиране на отговорността на ответниците да обезщетят търпените от ищеца вреди. С действията си те са му причинили болки и страдания, които съставляват неимуществени вреди. Увреждането са причинили като съизвършители, поради което отговорността им е солидарна. Съдът посочил, че ответниците не оспорват основанието на иска, спорен е само размерът на дължимото обезщетение, но той правилно е определен от първата инстанция на 20 000 лв. За да обоснове този си извод съдът посочил, че уврежданията са трайни, здравето на ищеца не може да бъде възстановено и той ще трябва да търпи последиците от деянието на ищците до края на живота си. Съдът отхвърлил възражението за съпричиняване на вредите от пострадалия, защото не са събрани доказателства за негов каузален принос за настъпването им.
С оглед тези мотиви на инстанцията по същество, процесуалноправният въпрос за задълженията на съда при определяне на обезщетение за неимуществени вреди от деликт е обуславящ, но не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. При решаването на спора съдът е съобразил установената още с т.ІІ на ППВС № 4/ 1968 г. и доразвита в актуалните решения на Върховния касационен съд (срв. решение № 95/ 29.04.2015 г. по гр.д.№ 5462/ 2014 г., ІІІ г.о. и цитираните в него) практика. Понятието „справедливост“ не е абстрактно, а е свързано с преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства. За да се реализира справедливо възмездяване на претърпени от деликт болки и страдания, е необходимо да се отчете действителния размер на моралните вреди, с оглед характера и тежестта на уврежданията, интензитета и продължителността на болките и страданията на пострадалия. Наред с тези индивидуални критерии съдът трябва да съобрази и обществените критерии: икономическите условия в страната, жизнения стандарт и възприемането на понятието „справедливост” на съответния етап от развитие на обществото в държавата. Съпричиняването от страна на пострадалия е основание да се намали размера на дължимото обезщетение, но ако такова бъде установено (в случая от фактическа страна е прието, че няма доказателства за принос на пострадалия). При постановяване на обжалвания акт въззивният съд е съобразил тази практика, поради което по първия въпрос няма основание решението му да бъде допуснато до касационен контрол.
Вторият поставен въпрос е необуславящ. Съгласно чл.269 ГПК, въззивният съд е ограничен при произнасянето си по правилността на обжалваното решение от посоченото в жалбата. Ответниците (въззивници в производството пред окръжния съд) не са повдигнали в жалбата си въпрос, свързан с определяне на различен размер на обезщетение за неимуществени вреди в други влезли в сила съдебни решения по сходни случаи, нито са представили доказателства за такива. Съответно ограничената в правомощията си при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивна инстанция не се е занимала с този въпрос и той не е разрешаван от нея.
По изложените съображения съдът намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Разградски окръжен съд № 68 от 20.07.2017 г. по гр.д.№ 136/ 2017 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: