ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 519
София, 07.06.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на пети февруари две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 3065 по описа за 2017г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат В.П. като процесуален представител на Ж. А. Н. от С- и Д. Г. Н. от [населено място] срещу въззивното решение на Софийския апелативен съд от 07.VІ.2017г. по в.гр.д. № 353/2017г.
Ответниците по касационната жалба Х. С. С. от С. и третото лице – негов помагач Л. Н. Б. от с.гр. в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат Ст.И. са заели становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски, в т.ч. минимално адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ на ищеца С..
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ съобрази следното:
С решението си от 07.VІ.2017г. САС е отменил решението на СГС от 28.ІХ.2016г. по гр.д. № 6193/2014г. и вместо него е постановил друго, с което е обявил за относително недействителна по отношение на Х. Ст.С. сделката, предмет на нот.акт № 134/2010г., с която Ж. Н. дарил на Д. Н. апартамент, находящ се в София, подробно индивидуализиран, и в тежест на ответниците са присъдени разноски и държавна такса.
Въззивният съд, споделяйки фактическите изводи на първоинстанционния, е приел за установено, че: на 26.V.2009г. С. като заемодател и Н. като ипотекарен длъжник и управител на [фирма] сключили договор за предоставяне на дружеството на 21000 евро заем, като за обезпечаване на вземането Н. се задължил да учреди в полза на С. договорна ипотека върху процесния апартамент в срок от две седмици от подписването на договора; на 01.11.2010г. Н. дарил апартамента на майка си Д. Н.; на 08.05.2014г. С. е завел настоящото дело, както и друго срещу Н. и дружеството, претенцията по което е за сключване на окончателен договор за учредяване на ипотека; на 09.05.2014г. С. цедирал на третото лице-помагач Л.Б. вземането си срещу Н. и дружеството, вкл. правото цесионерът да иска обявяването за окончателен на предварителния договор за учредяване на ипотека и относителната недействителност на договора за дарение; договорът за цесия е съобщен на длъжниците с връчена на Н. на 13.V.2014г. нотариална покана. Не се установява по делото ищецът да е носител на парично вземане относно Н., но са доказани правата му на кредитор по задължението на последния да учреди договорна ипотека, обещанието за което по същество представлява предварителен договор, и на носител на правото да предяви иск по чл.19 ал.3 ЗЗД за сключване на окончателен договор за учредяване на ипотека, за което е необходимо имуществото, предмет на дарението, да е в патримониума на ответника. Прието е, че ищецът материалноправно се легитимира като кредитор на ответника, който извод не се променя от това, че в хода на процеса се е разпоредил в полза на третото лице-помагач с правото да предяви иск по чл.19 ал.3 ЗЗД и с вземането, което ипотеката би обезпечавала; към момента на предявяването на исковата молба ищецът се легитимира с правото за сключване на окончателен договор и прехвърлянето на спорното право в хода на процеса няма последици за страните, като новият носител на това право следва да се счита представляван като от субституент от ищеца и да се счита обвързан от постановеното решение по силата на чл.226 ал.1 и 3 ГПК, с оглед на това ищецът продължава да участва в производството като субституент на третото лице-помагач. Взето е предвид, че разпореждането с атакуваната сделка, извършено след поемането на задължението по договора от 26.V.2009г., е в полза на майката на Н. и е безвъзмездно, поради което знанието на приобретателката за увреждането не се изследва, а знанието за това на Н. не се оспорва и се установява от знанието му за неудовлетвореното задължение към ищеца за обезпечаване на задължението на дружеството към ищеца. При тези обстоятелства е направен извод за наличие на предпоставките по чл.135 ал.1 ЗЗД за уважаване на предявения иск по отношения на ищеца, действащ като процесуален субституент на третото лице-помагач – кредитор на задължението на Н. да учреди договорна ипотека за обезпечаване задължението на дружеството по договора за заем с ищеца.
ВКС на РБ намира, че касационно обжалване на така постановеното решение не следва да бъде допускано по поставените от касаторите въпроси с твърдение за разрешаването им в хипотезите по чл.280 ал.1 и ал.3 ГПК /в редакцията преди последното изменение през 2017г./.
Първият въпрос „намира ли приложение искът по чл.135 ЗЗД по отношение на извършени от неглавния /акцесорен/ длъжник действия поради акцесорния характер на правоотношението, по което се е задължил, т.е. под „длъжник“ разпоредбата има ли предвид единствено титулярът на главното задължение или и лицето, задължило се да обезпечи чужд дълг“ е неотносим към извод на въззивния съд от значение за изхода на спора. Това е така, защото приетото в атакуваното решение е, че ответникът Н. не е длъжник по паричното вземане по договора за заем /от което следва, че не е и акцесорен такъв по това вземане/, а че е длъжник по поетото задължение за сключване на договор за ипотека за обезпечаване на вземането на дружеството по заема, което /задължение/ е самостоятелно. Не следва при това положение да се подлага на преценка наличието/липсата на твърдяните допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по въпроса – противоречие с практиката на ВКС по т.д. № 966/2009г. ІІ ТО, по т.д. № 191/2012г. ІІ ТО, по гр.д. № 1428/2016г. ІІІ ГО и по гр.д. № 955/2011г. ІV ГО /представено с молба от 20.ХІІ.2017г./, както и по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
По втория въпрос „при прехвърляне на спорното право по време на делото следва ли да отпадне възможността и за цедента и за цесионера да проведат успешно иска по чл.135 ал.1 ЗЗД“ с решението по т.д. № 191/2012г. ІІ ТО не се обосновава произнасяне от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, тъй като с това решение въпрос за приложението на чл.226 ГПК в производство по иск по чл.135 ЗЗД не е разрешаван. Не е налице и основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Многобройна, трайна и непротиворечива е практиката на съдилищата /изразена например в решение по гр.д. № 1081/2009г. І ГО и в решение по гр.д. № 130/2012г. І ГО/, че при прехвърляне на спорното право, предмет на висящ процес, производството по делото продължава между първоначалните страни по изричното разпореждане на чл.226 ал.1 ГПК – прехвърлителят продължава да бъде главна страна в процеса, в който от момента на прехвърлянето той придобива качеството на процесуален субституент, като процесуалната му легитимация вече произтича от закона /чл.226 ал.1 ГПК, а не от принадлежността на спорното право; приобретателят не става задължително страна, той може да встъпи или да бъде привлечен като трето лице – помагач или да замести праводателя си при изрично съгласие на двете страни, само в какъвто случай той ще бъде посочен в решението като носител на спорното вземане; ако приобретателят не замести праводателя, спорът се разрешава с оглед правата на страните към предявяването на иска, но приобретателят ще бъде обвързан от силата на пресъдено нещо на решението по изричното разпореждане на чл.226 ал.3 ГПК, което се изключва само в двата предвидени случая – действията на вписването, когато се отнася за недвижим имот /чл.114 ЗС/ и за придобиване на собственост върху движими вещи чрез добросъвестно владение /каквито обстоятелства в разглеждания случай не са налице/. Разпоредбата на чл.226 ГПК е ясна и не се нуждае от тълкуване и в нея не се съдържа изключение по приложението й в производство по иск по чл.135 ЗЗД.
По същите съображения не е основание за допускане на касационно обжалване и третият поставен в изложението въпрос „какви са материалноправните и процесуалноправните последици при прехвърляне на спорното право в производството по иск по чл.135 ЗЗД – продължава ли ищецът в качеството му на процесуален субституент да се легитимира материално като кредитор на ответника по смисъла на чл.135 ЗЗД, отразява ли се това на материалната легитимация на страните или той може единствено да упражнява чуждото материално право на своя приобретател”. Не е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване – определенията на ВКС по гр.д. № 459/2011г. І ГО, по гр.д. № 1384/2013г. ІІІ ГО и по ч.гр.д. № 2826/2013г. І ГО са такива по чл.288 ГПК и не представляват съдебна практика по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК; не представлява съдебна практика и решението на ОС Видин по гр.д. № 393/2012г., тъй като няма данни то да е влязло в сила.
Със сочената практика не се обосновава наличието на твърдяното основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК по четвъртия въпрос „следва ли в производството по чл.135 ЗЗД ищецът да поддържа качеството си на кредитор до приключване на делото във всички инстанции”. Това е така, защото с решението по гр.д. № 5625/2007г. на ВКС V ГО е прието, че е от значение за изхода на спора изясняване на въпроса дали е налице качеството на кредитор на ищеца с оглед възражението на ответниците за извършено от тях плащане на задължението, а с решението по гр.д. № 1483/2009г. ІV ГО е прието, че ищецът няма качеството кредитор поради нищожност на записите на заповед, издадени в негова полза от ответника, по каквито въпроси в атакуваното решение няма формирани изводи.
Не обуславя допускане на касационно обжалване по петия въпрос „при прехвърляне на спорното право по време на производство по иск по чл.135 ЗЗД следва ли съдът да вземе предвид това обстоятелство като новонастъпило на основание чл.235 ал.3 ГПК при преценяване качеството на кредитор към момента на постановяване на решението или искът се разглежда съобразно правата, притежавани от ищеца към датата на предявяването му, респективно не следва да се зачита извършеното прехвърляне на спорното право” соченото от касаторите решение на ВКС ІІ ГО от 03.ІХ.2012г. по гр.д. № 984/2011г. С решението е прието, че при разпореждане със спорното право в хода на делото пред първа инстанция във фазата по допускане на съдебна делба съдът следва да зачете материалноправния ефект на прехвърлителната сделка и да извърши делбата между легитимиращите се като съсобственици към постановяване на решението, а ако приобретателят не е конституиран като страна, искът за делба следва да се отхвърли. Така даденото разрешение противоречи на последвалото го такова по ТР № 3/2013г. на ОСГК, в т.3 на което по задължителен за съдилищата начин е прието, че при извършено разпореждане със спорното право от съсобственик /съделител/ в полза на друго лице в хода на делбено производство във фазата по допускане на делбата се прилагат разпоредбите на чл.226 ГПК; лице, придобило права по силата на разпоредителна сделка по време на първата фаза на делбения процес след предявяване на иска за делба, може да замести своя праводател само със съгласието на всички съделители; след влизане в сила на решението по допускане на делбата във фазата по извършването приобретателят участва чрез своя процесуален субституент /прехвърлителя/, ако не изрази воля да встъпи в процеса като подпомагаща страна; приобретателят може да участва като главна страна, ако встъпи в делбеното производство по реда на чл.225 ГПК /чл.181 ГПК/отм./; приобретателят ще бъде обвързан от решението по извършване на делбата, независимо от това дали е встъпил в производството, заместил е прехвърлителя или е участвал в производството чрез своя процесуален субституент, съсобствеността ще се счита прекратена и по отношение на него, независимо в чий дял ще се падне имотът. Във връзка с този въпрос и твърдението за наличие на основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК съдът също препраща към обосновката на въпроса под номер 2.
Като основание за допускане на касационно обжалване се сочи и последният въпрос „ограничен ли е съдът в рамките на заявеното спорно право от страна на процесуалния субституент при положение, че след прехвърлянето на спорното право ищецът не е променил нито правната квалификация на иска, нито обстоятелствената част на исковата молба, нито петитума, а е продължил да води делото като ищец с пряка материалноправна легитимация” с твърдение за разрешаването му в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение по гр.д. № 7698/2013г. ІІ ГО. Тази практика е неотносима в случая, тъй като даденото в нея разрешение е по приложението на чл.15 ал.3 ГПК /отм./ /чл.26 ал.4 от сега действащия ГПК/ във връзка с произнасянето по предявен от държавата иск, конституирана в производството на основание чл.15 ал.3 ГПК /отм./, при наличие на предявен от процесуалния й субституент такъв за защита на правото на държавна собственост, и по въпроса за процесуалната легитимация на ищеца М. на к. да предяви иска за собственост в качеството му на процесуален субституент на държавата. С оглед изложеното по въпроса под номер 2 не е налице и твърдяното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по последния релевиран в изложението въпрос. Въпросът не би бил и от значение за изхода на спора предвид изричните изявления /включително писмени/ на ищеца в производството по делото, че поради прехвърлянето на вземането му той продължава делото в качеството си на процесуален субституент на цесионера Л.Б..
На основание чл.78 ал.1 ГПК на процесуалния представител на ответника по касационната жалба Хр.С. – адвокат С. И. – следва да бъдат присъдени на основание чл.38 ЗАдв. 2550лв. адвокатско възнаграждение. Доказателства за извършени от ответниците по касационната жалба разходи за касационното производство не са представени.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд, 7-ми състав, № 1288 от 07.VІ.2017г. по гр.д № 353/2017г.
ОСЪЖДА Ж. А. Н. от С. и Д. Г. Н. от [населено място] да заплатят на адвокат С. И. Х. от САК 2550лв. адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: