Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 306
София, 08.06.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело № 4090 /2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ю. Н. Х. и Н. С. Х. срещу въззивно решение № 233 от 29.06.2017 г. по възз. гр.д. № 291 /2017 г. на Хасковския окръжен съд, с което е отменено първоинстанционно решение на Хасковския районен съд по гр.д. № 1614 /2016 г. и вместо него е постановено друго, с което на основание чл.124,ал.1 ГПК е признато за установено по отношение на Ю. Н. Х. и Н. С. Х. (жалбоподатели в настоящото производство), че Н. Н. Ю. е собственик въз основа на давностно владение, за което се е снабдила с нотариален акт през 1992 г., на поземлен имот – дворно място с площ 383 кв.м., ведно с построената в него двуетажна еднофамилна жилищна сграда и гараж, индивидуализирани в решението и на основание чл.537,ал.2 ГПК е отменен констативен нотариален акт на ответниците.
Жалбоподателите твърдят, че решението е неправилно и искат то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излагат основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу.
Насрещната страна Н. Н. Ю. в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване.
Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение по иск за собственост, за което след изменението на чл.280,ал.2 ГПК с ДВ, бр. 50 от 2015 г. (настояща чл.280,ал.3 ГПК) не съществува ограничение за касационно обжалване.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното:
След разпит на още един свидетел на ищцата съдът е приел, че ищцата е започнала да упражнява факт власт върху изцяло чуждия поземлен имот през 1982 г. и е построила в него сграда, че владението и е било явно, необезпокоявано и не е прекъснато, че през 1990 г. ищцата е предала на сина си и снаха си (първата ответница, втората е нейна дъщеря и внучка на ищцата) единствено държането на имота. Синът и снахата на ищцата са се установили в имота с нейно съгласие поради жилищните им нужди, ищцата им е разрешила да пристроят втори етаж, Очакването на сина и снахата на ищцата собствеността да им бъде прехвърлена един ден изключва намерението да считат вещта като своя. От това, че ищцата се снабдила с констативен нотариален акт през 1992 г. следва извод, че е манифестирала, че е собственик.
Изводът на съда е, че ищцата не е проявила отказ от намерението за своене, а го е предоставила единствено за ползване. Че не се установява предаване на владението, каквото е приел районният съд.
В съответствие с установената практика съдът е изследвал дали синът на ищцата и ответниците са преобърнали държането във владение и е приел, че са извършили такива действия за пръв път през 2013 г., когато не са я допуснали до къщата и по-късно, когато са сменили бравите и оттогава за тях е започнал да тече десетгодишният давностен срок, който не е изтекъл до момента на предявяване на исковата молба. Съдът е приел и че съгласно чл.92 ЗС собственикът на земята е собственик и на постройките. Съдът е добавил и че установените обстоятелства за отношенията между страните определят действията на ответниците – снаха и внучка като търпими – по съгласие на ищцата и с оглед роднински отношения.
Жалбоподателите извеждат следния въпрос (предаден дословно), за който твърдят, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 3 от 19.01.2016 г. по гр.д. № 3973 /2015 г., на ВКС, I г.о.: Дали ответниците по делото са държатели или владелци в имота?
Въпросът не е правен по смисъла на т.1 от ТР № 1 /2010 г. по т.д. № 1 /2009 г. ОСГТК на ВКС, а фактически. И. фактически въпрос е свързан с довод за неправилност на извода на въззивния съд, че ответниците са държатели. Такъв въпрос и такъв довод подлежат на разглеждане при разглеждането на съществото на спора в производство по чл.290 ГПК при условие, че делото бъде допуснато до касационно обжалване, а не в производство по чл.288 ГПК, каквото е настоящото, в което се изследват единствено предпоставките за допускане на касационно обжалване.
Първата от тях е да бъде изведен правен въпрос, който да е обусловил правните изводи на въззивния съд. Такъв правен въпрос включва очертаване на абстрактна хипотеза, на която се основава правен извод. След това се сравняват изводите на съда по делото и на други съдебни състави в решения по други дела и се обосновава противоречиво разрешаване.
В случая такъв въпрос не изведен. А смисълът на изведения конкретен фактически въпрос е дали е правилен изводът на въззивния съд, че ответниците са държатели на процесния имот, който пък се свежда до твърденията в касационната жалба, че изводът е неправилен и че ответниците са владелци.
Към това може да се добави и че ведно от изложеното за мотивите му, въззивният съд не е разгледал различна хипотеза от тази, която е разгледана в посоченото решение № 3 от 19.01.2016 г. по гр.д. № 3973 /2015 г., на ВКС, I г.о.. По това решение са разгледани правните въпроси дали съдебният акт трябва да е мотивиран и обоснован (процесуалноправен) и приложението на института на придобивната давност в отношенията между сънаследници и при предаване на владението приживе от бъдещите наследодатели, кога е приложима презумпцията на чл.69 ЗС и в кой момент се придобива правото на собственост (материалноправни). Въззивният съд не е разглеждал отношения между съсобственици и е приел, че ищцата не е предала владението на сина си и на снаха си, а ги е допуснала да ползват имота като държатели и че установените обстоятелства за отношенията между страните определят действията на ответниците – снаха и внучка като търпими – по съгласие на ищцата и с оглед роднински отношения.
Следователно, дори и ответниците да бяха извели правен въпрос и той да беше обуславящ, при различието на разглежданите хипотези не би могло да бъде обосновано противоречие с посочените правни разрешения като основание за допускане на касационно обжалване.
Поради изложеното не е осъществено основание по чл. 280,ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
С оглед изхода от това производство жалбоподателите нямат право на разноски. А искането на насрещната страна жалбоподателите да бъдат осъдени да и заплатят направените разноски е основателно и доказано за сумата 800 лева с представените договори за процесуално представителство, в които е отразено уговарянето и заплащането на сумата.
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 233 от 29.06.2017 г. по възз. гр.д. № 291 /2017 г. на Хасковския окръжен съд
Осъжда Ю. Н. Х. и Н. С. Х. да заплатят на Н. Н. Ю. сумата 800 (осемстотин) лева, представляващи разноски за процесуално представителство в касационното производство.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.