О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 362
гр. София, 11.06.2018 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на десети април, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОЖРБАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№90 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. Е. Уоклинг и К. Д. Уоклинг срещу решение №1961 от 15.08.2017 г. по т.д.№1262/2017 г. на САС. С обжалваното решение е потвърдено решение №2049 от 23.11.2016 г. по т.д.№6129/2016 г. на СГС, ТО, с което са отхвърлени искове с правно основание чл.694 от ТЗ за установяване, че ищците имат вземане на основание чл.79, ал.1, пр.2 от ЗЗД срещу [фирма] /н/ в размер на 89 257.42 евро, ведно със законна лихва от 18.02.2012 г., вземане на основание чл.92, ал.1 от ЗЗД в размер на 0,5% върху 63 318.62 евро, за периода 21.05.2010 г. – 17.01.2012 г. – 7 501 евро, мораторна неустойка по чл.2.3, вр. чл.6.2 от предварителен договор в размер на 0,1% на ден за периода 02.05.2010 г. – 17.01.2012 г. – 37 479.52 евро и мораторна неустойка по чл.6.2, вр. чл.5.7 от предварителен договор в размер на 0,1% на ден за периода 02.05.2010 г. – 17.01.2012 г. – 37 479.52 евро и е уважен иск по чл.694 от ТЗ за установяване, че ищците имат вземане на основание чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД срещу [фирма] /н/ в размер на 63 318.62 евро, дадени на отпаднало основание по предварителен договор от 2006 г. и допълнително споразумение от 01.08.2009 г.
В жалбата се излагат съображения, че решението на САС е недопустимо – в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на иска за главница на основание чл.55 от ЗЗД, вместо на заявеното основание по чл.79, ла.1 от ЗЗД и неправилно – в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете по чл.79, ал.1 и по чл.92 от ЗЗД.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК се поддържа, че общото основание за допускане на касационно обжалване на решението е налице, предвид произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, обусловили правната му воля: 1. Какъв е фактическият състав на иска по чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД и как се разпределя тежестта на доказване по този иск. 2. Един или три отделни иска са уредени в чл.55, ал.1 от ЗЗД, какво е съдържанието на фактическия състав/състави и как се разпределя тежестта на доказване в процеса. 3. С какви правни средства може да бъде защитен легитимния интерес на купувача по предварителния договор да получи обещаната му от продавача престация и дали този интерес може да бъде защитен единствено чрез конститутивен иск по чл.19, ал.3 от ЗЗД или за постигането му е приложим и осъдителен иск за компенсаторно обезщетение по чл.79, ал.1 от ЗЗД. 4. Може ли кредиторът по предварителен договор да търси чрез иск по чл.79, ал.1 от ЗЗД паричната равностойност на първоначално дължимото или чрез този иск могат да се претендират единствено вреди в тесен смисъл- претърпяна загуба и пропусната полза по чл.82 от ЗЗД. Спрямо първите два въпроса се твърди, че са решени в противоречие с Постановление №1/79 г. на Пленума на ВС, а спрямо останалите – че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответникът по касация [фирма] /н/ не заявява становище.
Синдикът на [фирма] /н/ не заявява становище.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявени от на К. Е. Уоклинг и К. Д. Уоклинг срещу [фирма] /н/ искове по чл.694, ал.1 от ТЗ за установяване на дължимостта на необезпечено вземане за главница в размер на 89 257.42 евро, на основание чл.79, ал.1 от ЗЗД – компенсаторно обезщетение за неизпълнение на непарично задължение на ответника по сключен между страните предварителен договор, да прехвърли собствеността върху недвижимия имот, предмет на договора, евентуално на основание чл.55, ал.1, пр.1, евентуално пр.3, евентуално пр.2 от ЗЗД, ако се установи, че договорът не е породил правно действие, бил е нищожен, не е влязъл в сила, бил е прекратен, развален и т.н., както и за установяване на дължимостта на уговорени в договора неустойки за забава. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е споделил изложените от първоинстанционния съд мотиви /препращайки към тях на основание чл.272 от ГПК/ за неоснователност на претенцията на главното основание по чл.79, ал.1, пр.2 от ЗЗД, поради обстоятелството, че предварителният договор е организационен, а не престационен, поради което неизпълнението на задълженията на ответника да прехвърли вещта, не може да има за последица вреда в размер на стойността на тази вещ, а защитата на ищците е предявяване на иска по чл.19, ал.3 от ЗЗД. Посочил е, че за допустимостта на иска по чл.55, ал.1 от ЗЗД е достатъчно ищецът да твърди, че е дал нещо на ответника, което последният няма основания да задържа, като е възприел извод за разваляне от страна на ищците на проявилия действие валиден предварителен договор, уважил е иска по чл.694, ал.1 от ТЗ, вр. чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД и е счел, че исковете по чл.694, ал.1, вр. чл.92 от ЗЗД за установяване на вземания за неустойки за забава са неоснователни.
На първо място, с въззивното решение съдът се е произнесъл в зададените от въззивната жалба на ищците предели, в съответствие с изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, формиращи основанията на исковите претенции и със заявеното от ищците искане за защита, в посочената от тях поредност на главната и евентуално съединените претенции, поради и което не се установява наличие на твърдяната евентуална недопустимост на решението на въззивния съд.
От друга страна с оглед изложените в обжалваното решение мотиви, по първите два от посочените в изложението въпроси касационно обжалване не може да се допусне – никъде в решението си съдът не е посочвал, че в разпоредбата на чл.55, ал.1 от ЗЗД е уреден един фактически състав /както се твърди от касаторите/, а изцяло в съответствие с дадените в Постановление №1/79 г. на Пленума на ВС разяснения е счел, че при установеното по делото разваляне на процесния предварителен договор от ищците /обосноваността на който извод не е предмет на преценка в настоящия стадий по селекция на касационните жалби/, е налице фактическия състав на дадено при отпаднало основание – предварителният договор е проявил действие, ищците са изпълнили задълженията си по него, но впоследствие договорът е бил развален поради неизпълнение на задължението на ответника да сключи окончателен договор.
Касационно обжалване не може да бъде допуснато и по останалите формулирани въпроси – по тях въззивният съд се е произнесъл, но доколкото е приел, че предварителният договор е развален и е отпаднала облигационната връзка с обратна сила, трети и четвърти въпрос нямат единствено обуславящо изводите на съда значение за отхвърляне на иска на главното основание – изложените от въззивния съд съображения по тези въпроси се явяват само евентуален довод/допълнителен аргумент в подкрепа на направените изводи за неоснователност на иска по чл.694, ал.1 от ТЗ, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №1961 от 15.08.2017 г. по т.д.№1262/2017 г. на САС.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.