2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 539
гр. София, 11.06.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти юни две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 1736 по описа за 2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. на Р. Б. против решение №77/09.01.2018 г., постановено по гр.д.№ 3173/2017 г. от САС, 4-ти гр.състав.
Подадена е и насрещна касационна жалба от П. М. Бахчаванов.
Касационните жалби са подадени в срок и са процесуално допустими.
С обжалваното решение, състав на въззивния съд е приел за неоснователен предявения иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди, отменил е решението на първоинстанционния съд, с което е уважен този иск и го е отхвърлил. Въззивният съд е приел, че предявения иск със същото правно основание, за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди е основателен за сумата от 10000 лева, като е отменил решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен този иск за сумата от 5 000 лева и е присъдила разликата до 10 000 лева.
Съдът е приел за безспорно по делото, че ищецът е бил привлечен като обвиняем за това, че в периода от 01.11.2011г.до 18.12.2012г. участвал в организирана престъпна група с още 7 лица, създадена с цел да извършва престъпления по чл.243 ал.2 т.3, вр. с ал.1 от НК (подправка на платежни документи), по чл.246 ал.3 от НК (пазене и укриване на предмети, материали, оръдия и компютърни програми, предназначени или послужили за подправка на платежни инструменти), по чл.249 ал.1 пр.2 от НК (неправомерно използване на данни на платежни инструменти без съгласие на техните титуляри) и по чл.249 ал.3 от НК (монтиране и използване на технически средства с цел придобиване на информация за съдържанието на платежни инструменти), като групата е създадена с користна цел – престъпление по чл.321 ал.3 пр.2 и пр.6 т.2 вр. с ал.2 от НК и за това, че на 18.12.2012г. около 6,50 часа пазил и укривал предмети и материали, за които знаел че са предназначени за подправка на платежни инструменти по чл.243 ал.2 т.3 от НК, а именно различни части от устройства, кабели, акумулаторни батерии, конектори, микрофони и материали –фабрично производство, предназначени за изготвяне зареждане или обмен на данни с устройства за негласно и неправомерно придобиване на информация от поставени върху банкомати банкови карти, включително за сглобяване и ремонтиране на такива устройства –престъпление по чл.246 ал.3 от НК.
С протоколно определение от 20.12.2012г. по нчд № 2183/2012г. на СпНС, 8 състав, спрямо ищеца е била взета най-тежката мярка за процесуална принуда -„задържане под стража”.
С протоколно определение от 21.02.2013г. по нчд№ 402/2013г. на СпНС, 2 състав, мярката за неотклонение задържане под стража е изменена в парична гаранция в размер 5000 лева.
С постановление от 21.03.2014г. на С., наказателното производство, водено срещу ищеца е прекратено, като постановлението за прекратяване на наказателното производство е връчено на ищеца на 28.03.2014г.
Съдът е приел, че заради воденото срещу ищеца наказателно производство 1 година и 4 месеца и задържането под стража за срок 3 месеца, ищецът е изпитвал негативни преживявания-чувство на страх от неоснователно осъждане, срам и неудобство пред близки и приятели, засегната чест и достойнство, неизбежни ограничения в личния, обществения и професионалния живот.
Относно размера на обезщетението съдът е съобразил продължителността на наказателното производство – 1 година и 4 месеца, която е в рамките на разумния срок за приключването му предвид фактическата и правна сложност на наказателното дело, съдът съобрази и че същото е приключило в досъдебна фаза, без срещу ищеца да е внасян обвинителен акт в съда. Съдът е съобразил тежестта на повдигнатите обвинения, както и че спрямо ищеца е била взета най-тежката мярка за процесуална принуда-задържане под стража за период 3 месеца, променена на парична гаранция в размер 5000 лева, както и обстоятелството, че с поведението си по време на наказателния процес ищецът не е станал причина за продължилата висящност на наказателното производство. Отчетени са и обстоятелствата, свързани с изживявания, свързани с повдигнатото обвинение, мерките за неотклонение „задържане под стража” и „парична гаранция”, наказателното производство като цяло са се отразили на ищеца изключително негативно, тъй като същият никога преди това не е бил регистриран за извършено престъпление и никога преди това не е бил обект на наказателно преследване.
Преценявайки всички тези обстоятелства, в това число и установения по делото интензитет на негативни преживявания на ищеца, дискомфорта, притеснението, страха и стреса, които е изпитвал, неблагоприятното отражение на престоя в ареста и обвинението върху личността на ищеца, възрастта му към датата на повдигане на обвинението-35 годишен и обществено икономическите условия в страната към същия момент, състава на САС е приел, че на ищеца следва да се присъди обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди в размер 10 000 лева.
В изложението на касационните основания към касационната жалба на П. на Р. Б. се поставят правни въпроси, във връзка с приложението на чл.52 ЗЗД, оценката на неимуществените вреди и съдържанието на понятието справедливост. По тези правни въпроси също е налице съдебна практика, съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи задължителна съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази задължителна практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на задължителна съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват.
Съобразяването на тази практика от въззивния съд води и до липсата на соченото касационно основание относно допустимостта на касационното обжалване. Насрещната касационна жалба не следва да се разглежда, при този изхода на производството по чл.288 ГПК по касационната жалба на ответника.
Водим от горното, състава на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №77/09.01.2018 г., постановено по гр.д.№ 3173/2017 г. от САС, 4-ти гр.състав.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.