ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 546
София, 12.06.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шестнадесети април две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 4473 по описа за 2017г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Т.П. като процесуален представител на И. И. К. от София срещу въззивното решение на СГС от 15.VІ.2017г. по гр.д. № 2447/2017г.
Ответникът по жалбата [фирма] София не е подал отговор по реда на чл.287 ал.1 ГПК.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС на РБ взе предвид:
С атакуваното решение СГС е потвърдил решението на СРС от 07.ХІ.2016г. по гр.д. № 33778/2016г., с което е отхвърлен предявеният от И. К. срещу [фирма] иск с правно основание чл.344 ал.1 т.1 КТ.
Въззивният съд е приел, че дисциплинарното уволнение на ищеца от длъжността „главен редактор“ поради неявяване на работа в периода 25 – 27.04.2016г. е законно. Като неоснователно е оценено твърдението на ищеца във въззивната му жалба, че е налице валидно волеизявление на работодателя за приемане на молбата му за прекратяване на Т. по взаимно съгласие, считано от 22.04.2016г., отправена на същата дата с писмо с прикачен файл – сканирана молба от ищеца – на ползвания от ответника е-мейл: [електронна поща] – не е установено по делото дружеството да е дало съгласие за това. Публикуваната на 25.04.2016г. в интернет на сайта www.pik.bg информация, че ищецът е освободен от длъжност, не представлява писмено уведомление до ищеца за приемане на предложението и не може да замести писменото съгласие на работодателя – публикацията в електронна медия не може да се цени като писмено волеизявление по смисъла на чл.325 ал.1 т.1 КТ. Налице е виновно неизпълнение на трудовите задължения на ищеца – той е знаел, длъжен е бил да знае, че с отправеното предложение за прекратяване трудовият договор не се прекратява от деня на отправянето на предложението, както и че следва да продължи да изпълнява добросъвестно задълженията си по трудовото правоотношение, в т.ч. да се явява на работа до получаване на съгласие от ответника за прекратяване на основанието по чл.325 ал.1 т.1 КТ. Прието е, че са спазени изискванията на чл.193 ал.1 и на чл.194 ал.1 КТ. Като неоснователно е оценено твърдението, че даденото обяснение не е във връзка с наложеното дисциплинарно наказание, основавайки извода на преценка на съдържанието на писменото обяснение на ищеца за причината за неявяването на работа, завършващо, че „не разбирам причините да ми изпращате писмо и да искате писмено становище, единственото обяснение, което мога да си дам е, че желаете да изпълните привидно някоя определена процедура от КТ и да ми наложите дисциплинарно наказание за това, че повече не желая да работя за Вас“. От това изявление може да се направи извод, че служителят е бил наясно, че с поведението си е предизвикал процедура по налагане на дисциплинарно наказание, според него фиктивно, защото не желае повече да работи за работодателя си. Заповедта съдържа и конкретизация на допуснатите нарушения – неявяване на работа в продължение на три последователни работни дни, при което работодателят не е нарушил и чл.195 ал.1 КТ. Неявяването на работа в продължение на два последователни работни дни е основание за дисциплинарно уволнение по силата на чл.190 ал.1 т.2 КТ.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът сочи произнасяне от въззивния съд в хипотезите по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК /в редакцията преди последното му изменение през 2017г./ по четири въпроса.
Първите три въпроса: 1. следва ли съдът да изследва служебно въпроса за виновността на служителя при проверката на законосъобразността на обжалваната заповед за дисциплинарно наказание; 2. следва ли кумулативно да са налице всички обстоятелства – виновност при извършване на нарушението, цялостно поведение на служителя и вид на нарушението, за налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание, и 3. до каква степен работодателят разполага с възможността да налага наказание само заради самото нарушение, без да изследва цялостното фактическо положение, свързано с извършено дисциплинарно нарушение – не са основание за допускане на касационно обжалване. На първо място, тези въпроси са обосновани със съображения за изискването на чл.195 ал.1 КТ, както и на практиката по приложението на разпоредбата, за мотивиране на уволнителния акт, без да се сочи конкретно допуснатото от въззивния съд нарушаване на това изискване. Съдът в случая не се е произнесъл в противоречие, а в съответствие със сочената практика на ВКС /решение по гр.д. № 3731/2013г. 4 ГО и решение по гр.д. № 624/2011г. ІV ГО/, приемайки, че с вписването в заповедта за уволнение на нарушението, изразяващо се в неявяване на работа на ищеца в конкретно определен период от време, изискването на чл.195 ал.1 КТ е спазено. На следващо място, изследван е и въпроса налице ли е виновно неизпълнение на задължението на ищеца да се явява на работа през процесния период, и това не е сторено служебно, а поради основаването на предявения иск на твърдение в тази насока. В съответствие със сочената съдебна практика е взет предвид и видът на нарушението. Не са изложени в атакуваното решение фактически и правни изводи относно съответствието между наложеното наказание и нарушението предвид поведението на служителя, но процесуалноправен въпрос за задължението на съда за извършването на съдебен контрол в тази насока не е поставен като основание за допускане на касационно обжалване, а с оглед диспозитивното начало в гражданския процес и правото на защита на насрещната страна той не може да бъде взет предвид служебно от касационния съд.
Не обосновава допускането на касационно обжалване и последният – четвърти въпрос налице ли е валидно изпратено волеизявление за приемане на молбата по чл.325 т.1 КТ, когато същото е във вид на публикация в електронна медия. Даденото му от въззивния съд разрешение не е в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС по гр.д. № 868/2012г. 4 ГО, според която законът придава значение на подписан документ само на този електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис съобразно чл.13 ал.3 ЗЕДЕП; законът допуска страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис /по чл.13 ал.1 и ал.2/ стойността на саморъчен; когато тези предпоставки са налице, е създаден подписан електронен документ, чиято доказателствена сила е такава, каквато законът признава на подписания писмен документ. Следва да се посочи, че в случая твърдение за подписване от страна на работодателя на електронния документ с електронен подпис не е заявено. Останалите сочени от касатора решения /на В. по гр.д. № 13875/2015г., на Рус.РС № 1899/12.Х.2010г. и на В..АС по гр.д. № 322/2012г./ не представляват практика по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, тъй като няма данни те да са влезли в сила /а относно решението на Рус.РС не е посочен и номера на делото, по което то е постановено/. Не се включва в съдебната практика и определението на ВКС ТК по т.д. № 892/2010г., тъй като то е постановено в производство по чл.288 ГПК и с него не е допуснато касационно обжалване.
При липсата на предвидените в закона предпоставки, касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на СГС, ГО, ІІІ-„б” въззивен състав, № 4327 от 15.06.2017г. по гр.д № 2447/2017г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: