2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 550
София, 13.06.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на втори април през две хиляди и осемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 5073 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на И. към Б. , представлявана от директора доц. д-р Д. В. Т., приподписана от юрисконсулт Л. Н., против решение № 6078 от 21 август 2017 г., постановено по гр.д. № 16194/2016 г. по описа на Софийския градски съд, с което се потвърждава решение от 29 септември 2016 г., постановено по гр.д. № 40035/15 г. по описа на районния съд в [населено място], в частта му, с която са уважени предявените от С. Р. М., с адрес в [населено място], искове за отмяна на дисциплинарното му уволнение и за възстановяване на М. на работа на заеманата преди уволнението длъжност.
В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Подробно касаторът обяснява хронологията на отношенията между него като работодател и уволнения работник, с цел да се оспори извода на съда, че работодателят не е осъществил процедурата по чл. 193 КТ, тъй като неполучаването на искането за даване на обяснения се дължи на недобросъвестно поведение на служителя М.. Твърди се, че служителят сам се е поставил в невъзможност да даде обяснения във връзка с отсъствието си от работа в института, тъй като не се е явил на работа там и не е намерен на адреса, който е съобщил на работодателя при възникване на трудовото правоотношение, и при постоянен адрес в България. Служителят не е уведомил работодателя, че продължава да работи в Д., въпреки, че на 18.10.2014 г. е изтекъл срокът на разрешението, дадено от Научния съвет на института и от А., поради което той следва да се яви на работа в института, но не се е явил на работа и не е уведомил работодателя за причините за неявяването си. Подчертава се, че писмо, подписано от председателя на синдикалната организация и от пълномощник на служителя, не изхожда от служителя и в него не е посочен адрес за кореспонденция с него. Освен това работодателят се твърди да няма задължение да изплаща искане за обяснения на адрес, посочен в представеното от трето лице копие на договор, сключен между служителя и друг институт. Недобросъвестността на служителя се установявала и от присъствието му в България за пресконференция, организирана от синдикална организация, при което посещение в страната той е могъл да се яви при работодателя и да посочи адреса, на който може да бъде намерен, да посочи причини за отсъствието си от института, да го уреди по предвидения в КТ начин, чрез използване на отпуск. Недобросъвестността на служителя личала и от предприетото едностранно прекратяване на трудовия договор от негова страна след като узнава за действията на работодателя, свързани с търсене на дисциплинарна отговорност. Тази недобросъвестност е констатирана от първоинстанционния съд, който е отказал да уважи иска по чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ, но същевременно ищецът е възстановен на работа. Според касатора, изводът на съда, че от писмото, подписано от трети лица, работодателят е знаел на какъв адрес в момента пребивава ответникът, се основава не на доказателства, а на предположения. Работодателят не бил изпратил искането за даване на обяснения на електронния адрес в личното трудово досие на работника, защото не знаел дали адресът е валиден и актуален. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси, които са в приложното поле на всички основания на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Ответникът С. Р. М., с адрес в [населено място], представляван от адв. А. И., в отговор на касационната жалба оспорва наличието на основание за допускане на касационното обжалване, и излага съображенията си за правилността на въззивното решение.
Въззивният съд взема предвид съществувалото между страните трудово правоотношение от 02.11.2004 г., както и че на следващия ден директорът на института със заповед организира заминаването на ищеца на работа в международната междуправителствена научноизследователска организация Обединен институт за ядрени изследвания в [населено място], при запазване на трудовото му правоотношение с работодателя, многократното продължаване на срока на работа в Д., с последно такова до 18.10.2014 г., след която дата ищецът не се е завърнал на работа в института, в резултат на което с оспорената заповед от 16.03.2015 г. на ищеца е наложено дисциплинарното наказание уволнение за това, че не се е явил на работа на 04.02.2015 г. и 05.02.2015 г. Възприет е изводът на първата инстанция за нарушения в процедурата по чл. 193 КТ – писмото с искането за даване на обяснения за неявяване на работа на съответните дати, е върнато като неполучено от адреса в [населено място], посочен от ищеца в трудовия му договор; на същият адрес е изпратена и нотариална покана с искане за даване на обяснения, връчена при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК. Счетено е, че работодателят е знаел, че към съответния момент ищецът продължава да се намира в Д. и няма как да бъде намерен на посочения адрес, като това заключение се основава на множеството писмени доказателства във връзка с възникналия между страните основен спор по трудовото правоотношение на ищеца; работодателят е разполагал дори с точния адрес на местопребиваване на ищеца и е знаел още от постъпването му на работа електронния му адрес, чрез който са били осъществявани контактите с други служители на института в Д., като именно на този адрес е била изпратена заповедта за уволнение. Въз основа на горното е заключено, че не може да се обоснове извод, че работодателят е бил поставен в невъзможност да уведоми ищеца за исканите от него обяснения или че последният е осуетил възможността изявлението на работодателя с искане за обяснение да достигне до него.
К. съд приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.
Първият от поставените въпроси: длъжен ли е работодателят да полага усилия, за да издирва местопребиваването и да изпрати поканата за даване на обяснения по чл. 193, ал. 1 КТ на адрес, който не е част от задължителното съдържание на трудовия договор, сключен по смисъла на чл. 66, ал. 1 КТ, вр. § 1, т. 10 ДР КТ, между работодателя и неявяващия се на работа служител, не е посочен като адрес за кореспонденция от служителя, но представлява част от съдържанието на друг трудов договор, сключен между отсъстващия служител и друг чуждестранен работодател, приложен от трето лице към писмо до работодателя след предприети от него действия за търсене на дисциплинарна отговорност, самостоятелно не е обусловил изхода на спора във връзка с приетото от съда неизпълнение на процедурата по чл. 193, ал. 1 КТ. Видно от мотивите на съда, за да приеме, че адресът, на който ищецът се намира, е бил известен на работодателя не само от съответното писмо, респективно – представения трудов договор с друга организация, но и от други документи във връзка с дългогодишните отношения между страните по спора. Освен това съдът е приел, че искането за даване на обяснения е могло да бъде отправено до ищеца и по друг ред, а именно по електронен път, както е станало с изпращането на оспорената заповед за дисциплинарно уволнение. Затова не могат да се споделят твърденията на касатора, че не е имал информация дали в конкретния момент ищецът се намира в България, и че са налице предпоставките за злоупотреба с права от страна на служителя. Противно на тезата на касатора, да се приеме, че контактите с работник или служител по повод трудово правоотношение следва да се осъществяват единствено на посочения в трудовия договор адрес, е в противоречие с законово уредената възможност за движение на хора. Освен това съдебната практика е категорична – разпоредбата на чл. 193, ал. 1 КТ изисква осъществяването на конкретни, реални фактически действия от страна на работодателя – изслушване на работника или служителя или приемане на писмените му обяснения; липсата на такива действия – недоказването, задължава съда да отмени дисциплинарното наказание, съгласно чл. 193, ал. 2 КТ; това законово изискване отпада само при доказана вина на работника или служителя за липсата на писмени или устни обяснения от него – чл. 193, ал. 3 КТ. ВКС в решение № 404 по гр.д. № 276/2012 г., ІV г.о., заключава, че предмет на доказване по чл. 193 КТ не е липсата на вина на работодателя, а установяване на вина на работника или служителя за недаване на обяснения. В случая не може да се приеме, че отсъствието на ищеца от адреса, посочен в трудовия договор, следва да се цени като възпрепятстване да бъде изпълнена процедурата по чл. 193, ал. 1 КТ, след като на работодателя е било известно местопребиваването му на друг адрес, а и е съществувал друг начин за отправяне на искането, освен на посочения домашен адрес.
Същите съображения следва да се имат предвид и по отношение на втория въпрос на касатора: длъжен ли е работодателят да полага усилия, за да издирва адреса на работника или служител в друга държава и изпрати поканата за даване на обяснения по чл. 193, ал. 1 КТ на адрес на служителя в друга държава, в която неявяващия се на работа служител пребивава и работи по трудов договор с чужд работодател, единствено по свое усмотрение и без знанието и разрешението на българския работодател, по време, през което би трябвало да престира работната си сила и да изпълнява задълженията си по трудовото правоотношение с българския работодателя. Освен липсата на самостоятелно обуславящо значение на въпроса, както е посочено по-горе, след като работодателят е знаел друг адрес на ищеца, не е било необходимо да го издирва и да полага особени усилия, за да го установи, а и е имал възможност по електронен път да уведоми служителя за възможността да даде обяснения, то вина за недаване на обяснения от страна на ищеца не е установена.
Накрая се поставя проблемът за установяване вината на работника или служителя, когато се установи, че обясненията на работника или служителя не са били изслушани или дадени по негова вина, съгласно разпоредбата на чл. 193, ал. 3 КТ. Според касатора, даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с тълкуването на ВКС, изразено в решение № 137 по гр.д. № 20/2009 г., ІV г.о, решение № 257 по гр.д. № 985/2011 г., ІV г.о., решение № 10 по гр.д. № 3911/2013 г., ІV г.о., определение № 642 по гр.д. № 904/2014 г., ІІІ г.о., определение № 646 по гр.д. № 2471/2015 г., ІV г.о., и е налице противоречиво разрешаване на въпроса според решение по гр.д. № 354/2015 г., по описа на районния съд в [населено място]. (Следва да се отбележи, че преценката за различно тълкуване не може да бъде извършена спрямо цитираните определения на ВКС, тъй като те са постановени в процедура по чл. 288 ГПК, в която не се разрешава спор по същество, и не съставляват съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Соченото решение на първоинстанционен съд не е отразено като влязло в сила – според данните от електронния портал за съдебните актове, делото е изпратено на по-горна инстанция, без да е ясно какъв е резултатът му.) Целта на въпроса е да се опровергае обуславящото тълкуване на въззивния съд за липсата на вина у работника за недаване на обяснения. Вярно е, че в посочената практика на ВКС се приема, че работодателят е поставен в невъзможност да поиска обяснения от работника, в т.ч. случаите, когато работникът не може да бъде намерен на адреса, който е съобщил на работодателя си, или промени или отсъства от съобщения адрес, без да уведоми работодателя си за това, но подобно твърдение не съответства на установените по делото обстоятелства. В случая, ищецът не просто не може да бъде намерен на адреса, който се съдържа в трудовия договор, но работодателят знае за друг негов адрес, на който да изпрати искането по смисъла на чл. 193, ал. 1 КТ. Ето защо поставеният въпрос също не е обусловил изхода на спора, поради което не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС.
При този изход на спора е основателно искането на ответника за присъждане на сторените по договор за правна защита и съдействие разноски от 800 лева.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 6078 от 21 август 2017 г., постановено по гр.д. № 16194/2016 г. по описа на Софийския градски съд.
ОСЪЖДА И. към Б., БУЛСТАТ[ЕИК], да заплати на С. Р. М., с адрес в [населено място],[жк], [жилищен адрес] сумата от 800,00 (осемстотин) лева разноски за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: