2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 563
София, 14.06.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на втори април през две хиляди и осемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 4967 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на А. Д. Д.-Г., с адрес в [населено място], представляван от адв. Х. Н., против решение № 1268 от 5 юни 2017 г., постановено по гр.д. № 620/2017 г. по описа на апелативния съд в [населено място], в частта му, с която се потвърждава решение № 4711 от 8 юни 2016 г., постановено по гр.д. № 8600/2012 г. по описа на Софийския градски съд, с което е призната по иск с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. второ ЗЗД, вр. чл. 44 ЗЗД, предявен от В. К. С. срещу П. Н. Д. за нищожна упълномощителната сделка, обективирана в пълномощно с нотариална заверка на подписа от 1 юни 2010 г. на нотариус В. И., както и с което по отношение на А. Д. Д.-Г. е обявена недействителността („нищожността” съобразно дадената неправилна правна квалификация от СГС) на договор за покупко-продажба, удостоверен в нотариален акт № 35/14.12.2010 г., съставен по н.д. № 30/2010 г. на нотариус М. Е. – по иск с правилна правна квалификация по чл. 42, ал. 2 ЗЗД.
В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Поддържа се, че съдът се е произнесъл по непредявен иск, като е квалифицирал претенцията по непредявено основание, не са разгледани оплакванията във въззивната жалба, а е препратено към мотивите на първата инстанция, не са изложени мотиви по поставените от жалбоподателя въпроси. Според касатора, той винаги е поддържал, че оспореният транслативен договор е действителен и е породил целените от страните правни последици, и той, като купувач, е изпълнил точно и добросъвестно поетите правни задължения, включително е заплатил уговорената продажна цена и нотариалните такси по прехвърлянето; той продължава да владее имота необезпокоявано и е трето добросъвестно лице, за което не е възникнало в нито един момент съмнение, че не купува от упълномощено лице, а от мним представител. Касаторът сочи, че имот е бил обявен за продажба в интернет, бил е запуснат и необитаем, с разбита външна врата и в него са живели клошари, а в момента е напълно ремонтиран и пригоден за живеене. По възражението за добросъвестност под искова форма за право на задържане с оглед извършените подобрения, нито една от двете инстанции не се е произнесла. Подчертано е, че ищецът никога не е изявявал претенция по чл. 42, ал. 2 ЗЗД, и така е нарушена трайната съдебна практика, че безусловното искане за прогласяване нищожност на договора фактически представлява отказ от правомощието, допустимо в чл. 42, ал. 2 ЗЗД, поради което въззивният съд е постановил недопустимо решение по непредявен иск. Твърди се, че въззивният съд не може да преквалифицира спорното материално право едва с решението си, без да е извършил това в доклада си и с разпределение на доказателствената тежест съобразно новото правно основание, защото така страната се лишава от триинстанционно производство. Тъй като решението не е обжалвано от другия ответник по иска, положението на касатора като жалбоподател се влошава с новото решение. Следвало е да се прецени, дали третото лице – касаторът, е добросъвестно и така да се приложи правилото на чл. 41 ЗЗД, а добросъвестността му не е опровергана. Посочено е, че първоначалният ищец няма изявление за ратификация или отказ от нея по висящо недействителния договор, и съдът е недопустимо да волеизявява вместо него. Излага се твърдение, че във въззивното решение липсват мотиви по фактите и преценка на доказателствата, обсъждане на доводите и възраженията на страните, съображения по приложението на закона, особено при променена квалификация на спора. Твърди се неправилна преценка на фактите, като съдът от положителните факти на въззивната страна извежда положителни такива за въззиваемата страна. Липсва цялостен и задълбочен анализ на събраните доказателства, мотивите са противоречиви, а по възраженията във въззивната жалба такива липсват. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси, за които се твърди да са разрешени в противоречие с практиката на ВКС.
Ответникът В. К. С., с адрес в [населено място], обл. К., не взема становище по касационната жалба.
Ответникът П. Н. Д., с адрес в [населено място], чрез особения си представител адв. А. И., в отговор на касационната жалба заявява, че я поддържа.
Въззивният съд приема първоинстанционното решение за валидно и допустимо, но е приел, че е дадена неправилна правна квалификация на предявеното спорно материално право – след като ищецът поддържа, че упълномощителната сделка е нищожна, това обстоятелство не обуславя начална недействителност (нищожност) на оспорения договор за покупко-продажба поради липса на съгласие, а неговата висяща недействителност по смисъла на чл. 42, ал. 2 ЗЗД; след позоваване от страна на мнимо представлявания на недействителността, от висяща тя се превръща в окончателна, тъй като окончателно отпада възможността договорът да бъде потвърден и да породи целените с него правни последици. Заключено е, че първоинстанционният съд е разгледал всички фактически твърдения, обуславящи висящата недействителност според чл. 42, ал. 2 ЗЗД на процесната сделка – сключване на договор за покупко-продажба чрез мним представител без представителна власт (въз основа на нищожно пълномощно) и липсата на потвърждаване от мнимо представлявания на извършените от негово име правни действия без надлежно учредена представителна власт, но при неправилна правна квалификация, което не обуславя недопустимост на решението (след като съдът се е произнесъл по всички фактически твърдения на ищеца в исковата молба), а представлява нарушение на материалния закон. Съобразено е заключението на почерковата експертиза, че ръкописно изписаните имена и подписът в пълномощното, чиято вярност е предмет на процесното нотариално удостоверяване, не са изпълнени от ищеца, от чието име е удостоверено, че изхождат. Така едностранната правна сделка е прието да е нищожна поради липса на воля, и пълномощникът е действал без надлежно учредена представителна власт, поради което договорът, сключен с такъв пълномощник, е в състояние на висяща недействителност, и когато мнимо представляваният откаже да потвърди договора съобразно чл. 42, ал. 2 ЗЗД, той отклонява произтичащите от договора правни последици от своята правна сфера. Счетено е, че с предявяването на отрицателния установителен иск по чл. 42, ал. 2 ЗЗД ищецът се е позовал на висящата недействителност, което е равнозначно на отказ за потвърждаване на договора, поради което изначално договорът за покупко-продажба не е породил целените от мнимия представител и от купувача правни последици. Заявените във въззивната жалба доводи за неправилност на съдебния акт са отречени, защото предявеният иск е облигационен, поради което е ирелевантно обстоятелството дали купувачът е добросъвестен или недобросъвестен владелец, и дали в неговия патримониум е възникнало субективно право да иска заплащане на извършените от него подобрения в процесния имот, както и да иска да задържи недвижимата вещ до заплащане на сторените от него подобрения по реда на чл. 72, ал. 3 ЗС. Счетено е, че първоинстанционното решение следва да се потвърди, но с правилната правна квалификация.
Поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.
На първо място се пита следва ли надзорната инстанция при констатирана неправилна правна квалификация на спорното материално право от първостепенния съд да изготви доклад по реда на чл. 146 ГПК с друга правна квалификация, като укаже на страните задълженията и възможностите им по ал. 2-3 и да се произнесе с определение по реда на ал. 4 на чл. 146 ГПК, или следва да прекрати производството и да върне делото на първоинстанционния съд. Касаторът не обосновава кое от общо заявените допълнителни основания за допускане на касационното обжалване поддържа по този въпрос, а и представената съдебна практика не разрешава проблема относно необходимостта съдът да изготвя доклад във въззивното производство при дадена от първата инстанция неправилна правна квалификация на иска. Според разясненията на ВКС в ТР № 1/2013 г., ОСГТК, и при действието на ГПК от 2007 г. е меродавно разбирането, дадено от касационния съд още в ТР № 1/2001 г. от 17.07.2001 г., ОСГК: ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В т. 2 на ТР № 1/2013 г., ОСГТК, подробно се разяснява значението на доклада по чл. 146 ГПК – той е насочен да ориентира страните при упражняването на техните процесуални права, като пропускът на първоинстанционния съд да извърши доклад, или ако е извършил непълен или неточен доклад, се счита за нарушение на съдопроизводствените правила. Отречено е подобно нарушение да обуславя нищожност или недопустимост на първоинстанционното решение, тъй като докладването на делото по реда на чл. 146 ГПК не е насочено към обезпечаване на неговата валидност, нито е свързано с наличието на процесуалните предпоставки относно съществуването или надлежното упражняване на правото на иск. Съдебната практика е последователна в разбирането (сравни например решение № 375 по гр.д. № 931/2009 г., ІV г.о., решение № 230 по гр.д. № 978/2010 г., ІІІ г.о., решение № 71 по гр.д. № 594/2011 г., ІV г.о., решение № 503 по гр.д. № 168/2012 г., ІV г.о., и др.), че въззивният съд извършва самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото като прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора, включително и като определя правната квалификация на иска (в този смисъл е и разрешението, дадено в цитираното от касатора решение № 228 по гр.д. № 1060/2014 г., І г.о., ВКС); ако първоинстанционният съд се е произнесъл по спорното право, но неправилно е квалифицирал същото, то това не означава произнасяне по непредявен иск. Тълкуването, дадено от въззивния съд в процесния случай е в съответствие с посоченото разбиране – предвид разгледаните фактически твърдения, обуславящи висящата недействителност на транслативната сделка, а именно сключване на договор за покупко-продажба с мним представител и липса на потвърждаване от мнимо представлявания на извършените от негово име правни действия, без представителната власт да е надлежно учредена, възприетата от първата инстанция неправилна правна квалификация представлява нарушение на материалния, а не на процесуалния закон. Ето защо поставеният въпрос не обосновава допускането на касационното обжалване, и като неоснователно следва да се счита твърдението на касатора за недопустимост на обжалваното въззивно решение. Същите съображения следва да се имат предвид и с оглед отговора на следващия поставен въпрос: при констатирана неправилна правна квалификация на спорното материално право от първостепенния съд, надзорната инстанция разполага ли с правомощието да измени правното основание на спора едва с постановеното решение, без с това да влоши положението на обжалващия.
Третият въпрос е налице ли е правен интерес у носителя на материалното право от предявяване на отрицателен установителен иск преди да има настъпване на яснота дали ще има или не ратификация при хипотезата на чл. 42 ЗЗД. По този въпрос следва да се има предвид разяснението, дадено от ОСТГК в т. 2 на ТР № 5/2014 г. Приема се, че позоваването на недействителността по чл. 42, ал. 2 ЗЗД може да бъде направено извънсъдебно или пред съда – чрез иск или възражение. Отказът за потвърждаване на договора е равнозначен на позоваване на недействителността от страна на мнимо представлявания и обратно – позоваването (извънсъдебно или пред съда) на недействителността от страна на мнимо представлявания е равнозначно на отказ за потвърждаване на договора. В тези случаи висящата недействителност се трансформира в окончателна. С оглед оплакванията на касатора в касационната жалба е необходимо да се посочи и друга част от съображенията на ВКС в цитираното ТР – когато недействителният договор е бил сключен в хипотезите на липса на учредена представителна власт, извън пределите на учредената такава или след нейното отпадане, при липса на потвърждаване от страна на мнимо представлявания, този договор не поражда насрещни права и задължения за страните по него, както и вещно-транслативен ефект по чл. 24, ал. 1 ЗЗД, поради което насрещната страна – третото лице, договаряло с мнимия представител, нито придобива облигационни и вещни права по силата на договора, нито упражнява добросъвестно владение, тъй като такъв договор не е правно основание, годно да го направи собственик по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС.
Накрая се пита задължен ли е надзорният съд при преквалификация на спорното материално право по чл. 42, ал. 2 ЗЗД да се произнесе и по приложението на фикцията по чл. 41, ал. 2 ЗЗД. Въпросът не е обусловил изхода на спора и произнасяне в сочената хипотеза не е правено, тъй като в случая не е установено да е имало надлежно учредено пълномощие, което да е било прекратено. Искането на касатора е свързано с неговите твърдения за липсата на индиции, че пълномощникът е мним, след като имотът е обявен за продажба в интернет, предвид състоянието на имота при закупуването, и предвид направените от касатора подобрения в имота, но тези обстоятелства не могат да преодолеят липсата на валидно учредена представителна власт у пълномощника, сключил процесната прехвърлителна сделка.
Делото е образувано и по частна жалба на адв. А. С. И., назначен като особен представител на П. Н. Д., против решение № 1268 от 5 юни 2017 г., постановено по гр.д. № 620/2017 г. по описа на апелативния съд в [населено място], в частта му с характер на определение, с която е оставено без уважение искането на особения представител И. за заплащане на сумата от 500 лева, представляваща внесен депозит за осъществено процесуално представителство пред въззивния съд.
Производството в тази му част е по чл. 248, ал. 3 ГПК.
В жалбата се излагат подробни доводи за неправилността на решението в обжалваната му част, като се твърди, че дори в случаите на чл. 78, ал. 5 ГПК съдът няма право изцяло да отхвърля претенцията за присъждане на адвокатско възнаграждение, независимо от „качеството” на предоставената правна помощ и оценката й от съдебния състав, нито пък съдът има право да оценява качеството и количеството на оказаната правна помощ.
Ответниците В. К. С. и А. Д. Д.-Г. не вземат становище по частната жалба.
С решението в обжалваната му част е прието, че искането на особения представител за заплащане на адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в рамките на внесения депозит от 500 лева е неоснователно, защото особеният представител не е извършвал пред въззивния съд процесуални действия, с изключение на искането за присъждане на адвокатско възнаграждение.
Решението в тази му част е неправилно.
Разноските за процесуален представител на другата страна, назначен при условията на чл. 47, ал. 6 ГПК, представляват разноски за осигуряване развитието на производството. Според разясненията, дадени от ВКС в ТР № 6/2012 г., т. 6, представителната власт на особения представител на отсъстващата страна произтича от акта на съда, с който той е назначен за такъв. Изрично е посочено, че представителството, съобразно чл. 36, ал. 1 ЗА е възмездно, тъй като за положения труд на адвоката (особеният представител винаги е адвокат) се дължи възнаграждение, независимо от изхода на делото. ВКС обвързващо заключава, че възнаграждението за особения представител винаги е дължимо, като така го разграничава от неговото възмездяване като разноски за ищеца при определените в закона условия за това – отговорността за разноски, която се реализира с оглед постигнатия правен резултат по спора, при наличие предпоставките на чл. 78 ГПК. Извършването или не на конкретни процесуални действия от страна на особения представител пред съда не е основание да се приеме, че възнаграждение не се дължи, а е основание за търсене на отговорност от страна на заинтересованото лице по реда на Закона за адвокатурата. Ето защо решението в тази му част следва да се отмени, и на особения представител за въззивната инстанция да се изплати внесеното от ищеца възнаграждение.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1268 от 5 юни 2017 г., постановено по гр.д. № 620/2017 г. по описа на апелативния съд в [населено място], в частта му, с която се потвърждава решение № 4711 от 8 юни 2016 г., постановено по гр.д. № 8600/2012 г. по описа на Софийския градски съд.
ОТМЕНЯ на решение № 1268 от 5 юни 2017 г., постановено по гр.д. № 620/2017 г. по описа на апелативния съд в [населено място], в частта му, с която е оставено без уважение искането на особения представител адв. А. И. за заплащане на сумата от 500 лева, представляваща внесен депозит за осъществено процесуално представителство пред въззивния апелативен съд в [населено място], и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
На адв. А. С. И., назначен като особен представител на П. Н. Д., с адрес в [населено място], [улица], да се изплати възнаграждение за особен представител в размер на 500 лева, внесени от В. К. С. по сметката на апелативния съд в [населено място] на 06.03.3017 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: