О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 379
гр. София,15.06.2018 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на трети април, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОЖРБАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№3068 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №1729 от 14.07.2017 г. по т.д.№5513/2016 г. на САС. С обжалваното решение е потвърдено решение №1028 от 13.06.2016 г. по т.д.№2465/2014 г. на СГС, ТО, с което по иск по чл.422 от ГПК е признато за установено, че [фирма] има вземане срещу [фирма] в размер на 37 000 евро – част от дължимо в размер на 40 000 евро, както и вземане в размер на 94 000 евро – част от дължимо в размер на 100 000 евро, по договор за наем с дата 20.04.2011 г., ведно със законната лихва от 18.09.2013 г. до окончателно изплащане на сумите, както и вземане в размер на 3 700 евро – част от дължима неустойка в размер на 4 000 евро за периода 30.09.2012 г. – 18.09.2013 г. и 9 400 евро – част от дължима неустойка в размер на 10 000 евро за периода 30.10.2012 г. – 18.09.2013 г.
В жалбата се излагат съображения, че решението на САС е неправилно, поради нарушение на материалния закон, като в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК се поддържа, че общото основание за допускане на касационно обжалване на решението е налице, предвид произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. Активната солидарност може ли да се прилага по аналогия и/или по подразбиране/без да е изрично уговорена/ по договор за наем с повече от един наемодател и множество вещи за предмет, ако получаването на наемната цена е уговорена за погасяване задължение на един от наемодателите към трето лице. 2. В случай, че вещите, предмет на договора за наем са повече от една и наемодателите са повече от един, развалянето/прекратяването на договора за наем от един от тях, счита ли се валидно за всички наемодатели, без да е уговорена изрично активна солидарност и прекратен/развален ли е договорът за всички. 3. При договор за наем с повече от един наемодател, без изрична уговорка за активна солидарност, при предмет на договора – повече от една вещ, активно легитимиран ли е наемодателят, в чиято полза е уговорено плащането на наемната цена, да предяви иск за цялата наемна цена за целия срок на договора, при прекратен, развален договор само от негово име. 4. Квалифицира ли се като договор за периодично или продължително изпълнение договор за наем, при който не е уговорено дневно/месечно/тримесечно или друг вид периодично плащане. Развалянето на такъв договор има или няма обратно действие. По какъв начин се определя наемната цена за периода до разваляне на договора и дължи ли се наем след разваляне/прекратяване на договора.
Поддържа се, че първи, втори и четвърти въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС, евентуално, че спрямо тях, както и по отношение на трети въпрос, е налице селективното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, тъй като въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответникът по касация [фирма] заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че страните са обвързани от договор за наем от 24.04.2011 г., по силата на който, на ответника е предоставено до 2016 г. ползването на фабрика за преработка на розов цвят – сгради – дестилерия за етерични масла – ментоварна и склад за ЛЗТ с инсталация за екстракция, като плащането на наемната цена е уговорено да става на вноски с различен размер и на точно определени дати – процесните вноски са тези с падеж 30.09.2012 г. в размер на 40 000 евро и с падеж 30.10.2012 г. в размер на 100 000 евро, както и че имотът, предмет на процесния договор, е предаден на ответника и същият го е ползвал през времето, през което са настъпили падежите на процесните две наемни вноски. Посочил е, че в договора е уговорено при забава в плащанията, заплащането на неустойка в размер 0,2 % на ден, но не повече от 10% от сумата, която е дължима. Изложил е съображения, че в договора е посочено, че наемодател са трима съсобственици на отдавания под наем имот – [фирма], [фирма] и [фирма] и наемателят следва да заплаща наемните вноски по сметка на [фирма], или по сметка на [фирма], или по сметка на [фирма], открити в [фирма], които да отиват за погасяване на кредит, отпуснат от [фирма] в полза на [фирма]. Отделно от това, в чл.8, ал.4 от договора е уговорено, че наемодателят [фирма] се задължава да предостави и преведе по сметка на наемателя всички суми за субсидии, които са получени от него след датата на подписване на договора по действащите програми за развитие и експлоатация на взетите под аренда розови насаждения. Предвид установените по делото факти и при липса на доказателства, ангажирани от ответника в хода на производството, че е платил търсените от ищеца суми, въззивният съд е достигнал до извод, че предявеният иск с правно основание чл.422 от ГПК се явява допустим и основателен, като не е споделил възраженията на ответника. По отношение възражението за прихващане е счел, че същото е недопустимо, тъй като за същото вземане е предявена искова претенция по т.д.№948/2013 г. на ОС Пловдив, която дава по – силна като интензитет защита на заявеното притезание в сравнение с тази, която възражението за прихващане дава, а от друга страна, разрешеният спор за наличието на притезание, въведен както с искова молба така и с възражение за прихващане, се ползва със сила на пресъдено нещо – чл.298, ал.4 от ГПК, поради което и с оглед чл.126 от ГПК повторно заявяване на същото притезание е недопустимо. По отношение активната материално – правно легитимация на ищеца по предявения иск, въззивният съд е изложил съображения, че макар и в договора за наем да няма уговорена активна солидарност в полза на тримата съсобственици наемодатели, то е постигната взаимна договорка наемните вноски да отиват за погасяване кредит на [фирма], поради което ищецът се явява овластен от останалите съсобственици да получи от наемателя цялата наемна цена за ползване на имота. Посочил е, че разпоредбата на чл.228 от ЗЗД предвижда, че с договора за наем наемодателят се задължава да предостави на наемателя една вещ за временно ползване, а наемателят – да му плати определена цена. Цитираното правило не обвързва страните по договор за наем да уговорят дневно, месечно, тримесечно или друг вид периодично плащане, а са свободни да определят цена за ползването на отдаден под наем имот по начин, който взаимно да ги удовлетворява. Ето защо, при липса на императивна разпоредба и съобразно предвидената в чл.9 от ЗЗД свобода на договаряне, не е недействителна клаузата на процесния договор за наем, разписана в чл.7 и следва да се счете, че тя валидно обвързва страните. В този смисъл напълно ирелевантна за въведения от ищеца предмет на делото е изслушаната и приета в хода на първоинстанционото производство съдебно – счетоводна експертиза. По отношение възражението на ответника, касаещо извършеното от него плащане, съобразно установения по делото период на ползване, въззивният съд е приел, че същото се явява възражение за нищожност на клаузата, разписана в чл.7 от договора, без обаче същата да е ясно заявена. Счел е, че не намират опора нито в текста на договорите от 17.08.2012 г., нито в закона твърденията на ответника, че със сочените договори страните по делото са преуредили по окончателен начин взаимоотношенията си по договора за наем, напротив – в текста на чл.16 от договора за наем е посочено, че наемателят има право да закупи отдавания под наем имот, ведно с находящите се в него машини, съоръжения и инсталации в сроковете и при условията, уточнени в предварителен договор за покупко – продажба на недвижим имот, сключен между страните. Независимо от сключването на такъв договор, както и прехвърляне на собствеността в нотариална форма, наемателят не се освобождава от задълженията за заплащане на наемната цена в размера и сроковете, записани в чл. 7 от договора. Съдът е взел предвид и характеристиката на предварителния договор като такъв, който подготвя сключването на окончателен договор – предварителният договор не създава правата и задълженията, които се предвижда да бъдат уговорени в окончателния договор.
С оглед изложените мотиви, първи, втори и четвърти въпроси от изложението, не са обусловили решаващата воля на съда, доколкото по тях липсва произнасяне в обжалваното решение /съдът изрично е приел, че активна солидарност не е уговаряна, като не се е произнасял по прекратяване/разваляне на договора, последиците от това, както и дали договорът се квалифицира като такъв с периодично или продължително изпълнение/, респективно по тези въпроси не следва да бъде допуснато касационно обжалване.
Третият от формулираните от касатора въпрос е обусловил направения от въззивния съд извод за основателност на иска по чл.422 от ГПК, тъй като съдът е счел, че макар и в договора за наем да няма уговорена активна солидарност в полза на тримата съсобственици наемодатели, то е постигната взаимна договорка наемните вноски да отиват за погасяване кредит на [фирма], поради което ищецът се явява овластен от останалите съсобственици да получи от наемателя цялата наемна цена за ползване на имота. Спрямо този въпрос обаче не се установява наличието на поддържаното от касатора селективно основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Освен, че основанието е въведено бланкетно /липсата на съдебна практика по даден въпрос само по себе си не може да обоснове наличие на поддържаното селективно основание/, то не се установяват и предпоставките, с които съгласно разясненията, дадени в т.4 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, се свързва наличие на визираното основание – когато се прилага неясна, непълна или противоречива законова разпоредба и тълкуването й е наложително, тъй като липсва съдебна практика в тази насока или когато, макар и непротиворечива, създадената по прилагането й съдебна практика се преценява впоследствие като неправилна и следва да бъде изоставена.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №1961 от 15.08.2017 г. по т.д.№1262/2017 г. на САС.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.