Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 326
София, 18.06.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 4590 /2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е с правно основание чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. А. А., М. А. А. и А. А. А. срещу въззивно решение № 227 от 22.06.2017 г. по възз. гр. д. № 298 /2017 г. на Хасковския окръжен съд, г.о., с което е потвърдено първоинстанционното решение, с което са отхвърлени исковете на жалбоподателите срещу различни ответници за делба на различни обекти – апартаменти, гараж и обекти за търговска дейност, находящи се в постройка, която се намира в дворно място с площ от 309 кв.м., индивидуализирани в решението: 1) срещу М. Д. Ж. за делба на апартамент, 2) срещу П. Р. В. и Л. А. В. за делба на апартамент, 3) срещу Д. Д. Г. и Г. С. Г. за делба на апартамент; 4) срещу Д. Д. В. за делба на апартамент; 5) срещу Ф. М. К. и Д. Р. В. за делба на гараж и обект за търговска дейност; 6) срещу Ц. М. П. и Н. И. П. за делба на обект за търговска дейност; 7) срещу П. В. Б., действащ като ЕТ с фирма [фирма] за делба на обект за търговска дейност.
Жалбоподателите твърдят, че обжалваното решение е неправилно и искат то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излагат основания за това.
Насрещните страни М. Д. Ж., П. Р. В. и Л. А. В., Ф. М. К. и Д. Р. В., Д. Д. Г. и Г. С. Г., ЕТ П. В. Бесарабски с фирма [фирма], в писмени отговори оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Претендират разноски за касационното производство.
Касационната жалба е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение, постановено по искове за съдебна делба във фазата по допускане на делбата, за което не са предвидени ограничения за допускане до касационно обжалване.
Въззивният съд е потвърдил решението, с което исковете за делба са отхвърлени поради уважено възражение за изтекла в полза на ответниците десетгодишна придобивна давност. За да постанови решението си въззивният съд е приел следното:
Праводателят на ищците А. М. А. е провел срещу съсобствениците си М. Ж., Д. Г. и П. В. установителен иск за собственост на 128 /309 ид.ч. от процесното дворно място, но не и срещу съсобственика Д. В.. Д. В. не е обвързан от силата на пресъдено нещо на това решение. Ищците, като наследници на А. М. А. също нямат установени права на собственост спрямо Д. В..
В полза на Д. В. е учредено право на строеж за процесните обекти на 04.04.2005 г. От момента, в който титулярът на правото на строеж Д. В. е направил искане за издаване на разрешение за строеж (06.04.2005 г.), за него е започнала да тече придобивна давност. Едновременно с искането и по същото време титулярът на правото на строеж интензивно е осъществявал и фактически действия по изграждане на процесната сграда.
Въззивният съд е определил началния момент на владението, като се е позовал на посочени от него две решения на ВКС, постановени в производства по чл.290 ГПК : решение № 523 от 25.11.2010 г. по гр.д. № 548 /2009 г., на ВКС, II г.о., с което е прието, че срокът за придобиване на едно вещно право, вкл. и на правото на строеж, започва да тече от момента, в който се предприемат действия /фактически и правни/ по неговото упражняване. И решение № 194 от 14.10.2015 г. по гр.д. № 2767 /2015 г., на ВКС, I г.о., с което е прието същото разрешение. Така е приел извода, че от 06.04.2005 г. носителят на правото на строеж е започнал да осъществява владение.
Въззивният съд е приел, че иск срещу владелеца на правото на строеж или на осъществената по него сграда не е воден, а срещу съсобствениците е проведен установителен иск за собственост на идеални части от дворното място, не от построената върху него сграда. А искът по чл.109 ЗС за премахване на вече изградения обект по правото на строеж е отхвърлен. Приел е, че обжалването на разрешението за строеж е ирелевантно за вещното право на строеж, защото то не касае петиторна защита и всички тези действия не засягат прекъсването на давността. Самата административна процедура е насочена към законността на индивидуалния административен акт по разрешаването на строежа и в същината си изключва собственически претенции относно правото на строеж. Поради това обжалването и самия процес по същото са правно ирелевантни за собствеността върху ограниченото вещно право или процеса на формирането и.
Въззивният съд е приел, че няма и никакви правни действия срещу учредителния акт за ограниченото вещно право по чл.63 ЗС– договора от 04.04.2005 г., който продължава да действа и понастоящем, нито има заявени претенции спрямо правото на строеж или вече построената сграда от страна на праводателя на ищците или неговите наследници (ищците).
Въззивният съд е приел, че упражняваната фактическа власт с явно демонстрирано намерение за своене върху правото на строеж и осъществената въз основа на него сграда и самостоятелни обекти не е било смутено по никакъв релевантен начин, който да осуети настъпилите правни последици. То е продължило повече от десет години и на 06.04.2015 г. е завършило фактическия състав на придобивната давност в полза на ответниците. При това към владението на суперфициаря всеки от приобретателите на правото на собственост на самостоятелни обекти от построената вече сграда, чрез установените договори и нотариални актове, добавя (присъединява) и свое собствено владение (съгл. чл.82 ЗС), които съвместно осъществяват хипотезата на чл.79,ал.1 ЗС (като към момента на разрешаване на ползването на сградата правото на строеж се е трансформирало в право на собственост в построената вече сграда и на самостоятелните обекти в нея. На 29.09.2015 г., когато е предявен искът за делба, придобивната давност е била изтекла (за периода от 06.04.2005 г. до 06.04.2015 г.)
В изложението си за допускане на касационно обжалване жалбоподателите извеждат следните правни въпроси, за които твърдят, че осъществяват основания за допускане на касационно обжалване:
· Подаването до съответната община на искане за одобряване на инвестиционен проект за строителство и за издаване на разрешение за строеж представлява ли фактическо или правно действие по упражняване на учредено в полза на молителя вещно право на строеж, т.е. действие по реализиране на правото на строеж и от датата на подаване на искането тече ли срок за придобиване по давност на вещното право на строеж?
Жалбоподателите твърдят, че въпросът има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото и представлява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280,ал.1,т.3 ГПК.
Видно от изложеното за мотивите на въззивния съд въпросът е обуславящ.
Въззивният съд е приел, че началният момент, от който е започнала да тече придобивна давност за носителя на правото на строеж, е искането за издаване на разрешение за строеж (06.04.2005 г.), едновременно с което титулярът на правото на строеж интензивно е осъществявал и фактически действия по изграждане на процесната сграда.
Въззивният съд е разрешил въпроса в съответствие с цитираните от него две решения на ВКС, постановени в производства по чл.290 ГПК : решение № 523 от 25.11.2010 г. по гр.д. № 548 /2009 г., на ВКС, II г.о., с което е прието, че срокът за придобиване на едно вещно право, вкл. и на правото на строеж, започва да тече от момента, в който се предприемат действия /фактически и правни/ по неговото упражняване. И решение № 194 от 14.10.2015 г. по гр.д. № 2767 /2015 г., на ВКС, I г.о., с което е прието същото разрешение.
Поради това не е осъществено основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК.
· Тече ли (срок на) давностно владение на вещното право на строеж през периода на обжалване на издадено в полза на носителя му разрешение за строеж и от значение ли е за давността спиране на административната процедура по одобряване на проекта и издаването на разрешението за строеж по повод обжалването им по административен и съдебен ред? Жалбоподателите твърдят, че въпросът осъществява основание по чл. 280,ал.1,т.3 ГПК.
Въпросът е обуславящ. Видно от изложеното по-горе за мотивите му, въззивният съд го е разрешил в съответствие с правната теория и установената практика, според която давността спира, не тече докато трае петиторния процес срещу владелеца относно спорното вещно право, в случая такъв иск срещу владелците не е предявен.
Приетото от въззивния съд е в съответствие с приетото в ТР № 8 /27.11.2013 г. по т.д. № 8 /2012 г. на ОСГК на ВКС, че предявяването на установителен иск срещу лице, което владее чужд имот би довело до спиране, а уважаването на иска – до прекъсване на течащата в полза на същото лице придобивна давност /чл.116, б. “б“ ЗЗД /.
· Задължен ли е въззивният съд да преценява всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението си доказателствата въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се?
Въпросът е обуславящ, но въззивният съд не го е разрешил както твърди жалбоподателят, а в съответствие с установената практика е обсъдил доводите на страните и е извършил преценка на доказателствата за релевантните за спора обстоятелства.
· Давностното владение на вещното право на строеж, което тече в полза на носителя му, ползва ли и учредителите на това право, ако не участват в реализирането му или за начало на давностно владение за тях следва да се приеме датата, от която започват да упражняват фактическа власт върху възникналия в резултат на строителството обект? Спорът за собственост върху поземления имот, върху който е учредено право на строеж, прекъсва ли давността по отношение на учредителите на вещното право? Жалбоподателите твърдят, че въпросът осъществява основание по чл. 280,ал.1,т.3 ГПК.
Въпросът не е обуславящ, тъй като въззивният съд не го е обсъждал и не е следвало да го обсъжда, поради това, че не е разглеждал възражение за придобиване по давност на дворното място, нито за текла в полза на учредителите на правото на строеж (собственици на дворното място) придобивна давност.
Той е следвало да обсъжда и е обсъждал дали лицето, в чиято полза е учредено вещно право на строеж, е владяло процесните имоти, дали приобретателите на правото на собственост на самостоятелни обекти от построената вече сграда, чрез установените договори и нотариални актове, добавят (присъединяват) и свое собствено владение (съгл. чл.82 ЗС), които съвместно осъществяват хипотезата на чл.79,ал.1 ЗС (като към момента на разрешаване на ползването на сградата правото на строеж се е трансформирало в право на собственост в построената вече сграда и на самостоятелните обекти в нея.
· Налице ли е хипотезата на непрекъснато и несмущавано давностно владение на право на строеж съгласно чл.79,ал.1 ЗС, ако е обжалвано разрешението за строеж по административен и съдебен ред, спирана е процедурата по одобряване на проект и издаване на разрешение за строеж, бил е заведен и съдебен спор относно правото на собственост върху поземления имот, в който се реализира строителството, както и иск по чл.109 ЗС?
Жалбоподателите твърдят, че въпросът осъществява основание по чл. 280,ал.1,т.3 ГПК.
Този въпрос е производен на предишен разгледан по-горе въпрос, по който е прието, че владението се смущава с предявяване срещу владелеца на петиторен иск за неговата защита, а не на жалба срещу индивидуален административен акт.
Поради изложеното не са осъществени основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК.
С оглед изхода от това производство жалбоподателите нямат право на разноски. Исканията на ответниците в това производство за осъждане на жалбоподателите да им заплатят сумите: 1) на М. Д. Ж. – 600 лева (договорът е на стр. 94), 2) на П. Р. В. и Л. А. В. – 800 лева (договорът е на стр. 173), 3) на Ф. М. К. и Д. Р. В. – 500 лева (договорът е на стр. 189), 4) на Д. Д. Г. и Г. С. Г. – 600 лева (договорът е на стр. 264), съгласно списъци за разноски, са основателни и доказани с представените договори за процесуално представителство, в които е отразено уговарянето и заплащането на сумите. Искането на ЕТ П. В. Бесарабски с фирма [фирма] за присъждане на разноски не е придружено със списък за разноски, нито с доказателства за направени разноски, поради което е неоснователно.
Воден от изложеното съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 227 от 22.06.2017 г. по възз. гр. д. № 298 /2017 г. на Хасковския окръжен съд.
Осъжда А. А. А., М. А. А. и А. А. А. да заплатят на М. Д. Ж. сумата 600 (шестстотин) лева разноски за процесуално представителство в касационното производство.
Осъжда А. А. А., М. А. А. и А. А. А. да заплатят на П. Р. В. и Л. А. В. сумата 800 (осемстотин) лева разноски за процесуално представителство в касационното производство.
Осъжда А. А. А., М. А. А. и А. А. А. да заплатят на Ф. М. К. и Д. Р. В. сумата 500 (петстотин) лева разноски за процесуално представителство в касационното производство.
Осъжда А. А. А., М. А. А. и А. А. А. да заплатят на Д. Д. Г. и Г. С. Г. сумата 600 (шестстотин) лева разноски за процесуално представителство в касационното производство.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2