– 4 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 577
гр. София 21.06.2018 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 24.01.2018 (двадесет и четвърти януари две хиляди и осемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 3260 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 8314/12.05.2017 година, подадена от Д. Л. М., срещу решение № 727/30.03.2017 година на Софийския апелативен съд гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 4827/2016 година.
С обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е отменил първоинстанционното решение № 3782/10.05.2016 година на Софийски градски съд, гражданска колегия, І-во гражданско отделение, 1-ви състав, постановено по гр. д. № 17 142/2013 година и е постановил ново такова по съществото на спора, с което е отхвърлил предявения от Д. Л. М. срещу [фирма] [населено място], П. Я. П. и К. Т. П. иск за обявяване на сключения на 22.07.1996 година, между [фирма] [населено място], в качеството му на продавач и П. Я. П., в качеството му на продавач договор за покупко-продажба на апартамент № 3 със застроена площ от 89.22 м2 и състоящ се от дневна с бокс, две спални, зимна градина, коридор, баня, тоалетна и две тераси, намиращ се в сградата на [улица] [населено място], заедно с мазе № 18, с площ от 7.62 м2 и съответните идеални части от общите части на сградата, оформен с нотариален акт № ***, том *****, дело № 15 772/1,996 година на Нотариус при Нотариалната служба към Софийски районен съд за нищожен на основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 от ЗЗД-поради невъзможен предмет по отношение на 1/2 идеална част от имота предмет на договора.
В подадената от Д. Л. М. срещу въззивното решение касационна жалба са изложени доводи за това, че то е постановено в противоречие с материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Направено е искане същото да бъде отменено и да се постанови друго, с което предявеният от Д. Л. М. срещу [фирма] [населено място], П. Я. П. и К. Т. П. иск с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 от ЗЗД да бъде уважен. В изложенията си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторката поддържа, че на налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, в редакцията преди изменението им със ЗИДГПК, обнародван в ДВ бр. 86/27.10.2017 година.
Ответниците по касационната жалба [фирма] [населено място], П. Я. П. и К. Т. П. не са подали отговор на същата, като не са изразили становище по допустимостта и основателността й.
Третото лице помагач на страната на ответниците, а именно Й. П. Г. не е е подала отговор на касационната жалба, като не е изразило становище по допустимостта и основателността й.
Д. Л. М. е била уведомена за обжалваното решение на 21.04.2017 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 8314/12.05.2017 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване, като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
При постановяване на обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е приел, че от представените по делото доказателства се установява, че Д. Л. М. е собственик на 1/2 идеална част от имота, върху който е построена сградата, в която се намира апартамента. В качеството си на такава на 05.10.1995 година, заедно с другия съсобственик В. С. М., учредила право на строеж върху имота в полза на [фирма] [населено място], като дружеството е трябвало да построи масивна жилищна сграда, съгласно одобрен архитектурен проект. В договора за учредяване на правото на строеж били посочени индивидуалните обекти, които строителят се е задължил да построи, изцяло и със свои средства, в полза на учредителите, които ги придобивали в своя собственост въз основа на запазените идеални части от правото на строеж. Този договор бил развален по реда на чл. 87, ал. 3 от ЗЗД, с влязло в сила на 29.12.2001 година съдебно решение, по предявен от Д. Л. М. и В. С. М. иск, който бил вписан на 10.03.1997 година. С договор за покупко-продажба, оформен с нотариален акт № ***, том *****, дело № 15 772/1,996 година на Нотариус при Нотариалната служба към Софийски районен съд, [фирма] [населено място] продало на П. Я. П. апартамент № 3 със застроена площ от 89.22 м2 и състоящ се от дневна с бокс, две спални, зимна градина, коридор, баня, тоалетна и две тераси, намиращ се в сградата на [улица] [населено място], заедно с мазе № 18, с площ от 7.62 м2 и съответните идеални части от общите части на сградата, като е посочено, че апартаментът е изграден в груб строеж. Впоследствие с договор за покупко-продажба от 21.05.1997 година, оформен с нотариален акт № ***, том **, дело № 11 650/1 997 година на Нотариус при Нотариалната служба към Софийски районен съд, П. Я. П. и неговата съпруга К. Т. П. продали този апартамент на Й. П. Г.. Оспорвания договор бил вписан на 22.07.1996 година, т. е. преди вписването на исковата молба, с която е предявен иска по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД-10.03.1997 година. С уважаването на иска по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД договорът за учредяване на право на строеж на [фирма] [населено място] бил развален с обратна сила, но придобитото от П. Я. П. и К. Т. П. вещно право било противопоставимо на Д. Л. М. по силата на чл. 88, ал. 2 от ЗЗД. Съставът на Софийския апелативен съд е приел, че от заключението на изслушаната по делото съдебно-техническа експертиза се установявало, че на 22.09.1997 година се установявало, че сградата е изпълнена до кота „корниз” 585.58 метра, което следвало от съставения на същата дата констативен протокол на Столична община, район „К. село”. Към тази дата не била завършена цялата конструкция на сградата, тъй като над кота „корниз” следвало да се изградят още две плочи. Прието е, че сградата е била изградена до етап „груб строеж” след 22.09.1997 година, която дата е след датата на сключване на оспорвания договор-22.07.1996 година, поради което към момента на сключването му апартаментът не е съществувал като материално обособен обект.
Въз основа на така установената фактическа обстановка съставът на Софийския апелативен съд е приел, че предвид консенсуалния характер на договора за покупко-продажба и след тълкуване волята ва страните при постигане на съгласие по основните му е елементи, апартаментът предмет на договора представлява годен обект на правото на собственост. Обстоятелството дали към момента на сключване на договора вещта, която е негов предмет, действително съществува било от значение за точното изпълнение на договорна, но не се отразявало на неговата действителност. В момента на възникването на вещта, продавачът щял да изпълни задължението си за прехвърляне на правото на собственост. Не била недействителна поради невъзможен предмет транслативна сделка, която имала да обект бъдеща вещ. В този смисъл били дадените с ТР № 3/28.06.2016 година, постановено по тълк. д. № 3/2014 година на ОСГК на ВКС. Апартаментът, обект на оспорваната покупко-продажба, представлявал обособена част от сграда и макар към момента на сключването на договора да не е представлявал реално обособена вещ, след като сградата е била изградена до етап „груб строеж”, той е възникнал като самостоятелен обект на правото на собственост. От значение в случая било това, че след сключването на договора за покупко-продажба възникването на вещта е било възможно, което водело до неоснователност на предявеният от Д. Л. М. срещу [фирма] [населено място], П. Я. П. и К. Т. П. иск с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 от ЗЗД.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Д. Л. М. е поставила правния въпрос за възможността на въззивния съд да осъществи контрол за правилността на обжалвания пред него съдебен акт по незаявено с въззивната жалба възражение, в отклонение от въведената с разпоредбата на чл. 269, изр. 2 от ГПК забрана. В подадените от П. Я. П., К. Т. П. и Й. П. Г. въззивни жалби срещу първоинстанционното решение № 3782/10.05.2016 година на Софийски градски съд, гражданска колегия, І-во гражданско отделение, 1-ви състав, постановено по гр. д. № 17 142/2013 година били изложени доводи само по отношение на изводите на съда, че към момента на оспорваната сделка сградата не била изградена до етап „груб строеж”, противно на отразеното в нотариален акт № ***, том *****, дело № 15 772/1,996 година на Нотариус при Нотариалната служба към Софийски районен съд. В жалбата не се съдържали твърдения за неправилност на първоинстанционното решение поради това, че предмет на покупко-продажбата е бъдеща вещ, както било прието от въззивния съд с обжалваното решение. С този въпрос касаторката Д. Л. М. цели допускането на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд както поради неговата недопустимост, така и поради противоречието му с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС. В цитираното решение е посочено, че при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Въззивната инстанция не е ограничена от посоченото във въззивната жалба, когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище. В мотивите на решението този извод е обоснован и с това, че ограниченията в обсега на въззивната дейност по чл. 269, изр. 2 от ГПК се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Доколкото основната функция на съда е да осигури прилагането на закона, тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес. С оглед на това въззивната инстанция разполага с възможността да разреши спора между страните като приложи относимите към установените фактически обстоятелства правни норми и в случаите, когато във въззивната жалба не се съдържат оплаквания за неправилно приложение на същите. Съставът на Софийския апелативен съд не се е отклонил от тази практика при установяване на фактическата обстановка по спора между страните, като не е приел нещо различно от приетото от първата инстанция. Въззивният съд е достигнал до различни изводи за действителността на оспорваната сделка от тези на първоинстанционния съд, подвеждайки установените факти под приложимите за тях правни норми, каквото задължение има като инстанция по съществото на спора и при изпълнението, на което не е ограничен от твърденията на страните за приложимото право. Предвид на това не са налице предвидените в закона предпоставки за допускане на обжалваното решение на Софийския апелативен съд до касационен контрол по горепосочения правен въпрос. Такова основание не е налице и по отношение на формулираното като въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК твърдение затова, че с обжалваното решение е нарушен принципът на диспозитивното начало в гражданския процес, според който предметът на делото се определя от ищеца. Предметът на делото се определя от страните с оглед изложените от тях фактически и правни твърдения, от които в случая въззивният съд не се е отклонил. Спорът между страните е бил разгледан въз основа на изложените от тях фактически твърдения, като това дали те обосновават нищожност на договора за покупко-продажба и на какво правно основание е въпрос по съществото на спора, на който съдът трябва да отговори с решението си. В случая спорът е бил за това дали договорът за покупко-продажба е нищожен, затова че към момента на сключването му сградата, в която се е намирал апартамента не е била изградена до етап „груб строеж” и не е налице предмет на договора или не. Въззивният съд е дал отговор именно на този въпрос като е приел, че такава нищожност не е налице предвид възможността да апартамента обект на договора да бъде обособен като самостоятелен обект впоследствие, поради което не е налице отклонение от сочения от Д. Л. М. принцип.
Освен посочените по-горе правни въпроси в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Д. Л. М. е поставила и въпроса за противоречието на обжалваното решение с ТР № 1/04.05.2012 година, постановено по тълк. д. № 1/2011 година на ОСГК на ВКС относно това от кай момент правото на строеж се счита упражнено и се трансформира право на собственост. Това обаче не обуславя допускането на обжалваното решение до касационен контрол, тъй като липсва твърдяното от М. противоречие. Въззивният съд е приел, че към момента на сключването на оспорвания договор сградата не е била изградена до етап „груб строеж”, поради което апартамента обект на договора за покупко-продажба, не е обособен като самостоятелен такъв. Съставът на Софийския апелативен съд обаче е приел, че само по себе си това не води до нищожност на сключения договор, доколкото апартамента може да придобие статута на самостоятелен обект в сградата при последващото й завършване на етап „груб строеж”, в който случай трябва да намерят приложение указанията по ТР № 3/28.06.2016 година, постановено по тълк. д. № 3/2014 година на ОСГК на ВКС. Затова не е налице противоречие между приетото в обжалваното решение и дадените с ТР № 1/04.05.2012 година, постановено по тълк. д. № 1/2011 година на ОСГК на ВКС указания.
Не са налице основанията за допускане на обжалваното решение до касационен контрол и по последния от поставените от Д. Л. М. в изложението и по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси, а именно за задължението на съда да тълкува договорите с оглед на установените в чл. 20 от ЗЗД критерии. В тази връзка касаторката се позовава на противоречието на обжалваното решение с решение № 485/01.10.2009 година, постановено по гр. д. № 4774/2008 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о., решение № 98/16.02.2010 година, постановено по гр. д. № 291/2009 година и решение № 273/14.12.2012 година, постановено по гр. д. № 1771/2010 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. Позоваването обаче е направено с оглед на крайния извод, до който са стигнали съдебните състави по посочените дела по отношение на това дали договорът, който е бил техен предмет, е такъв за прехвърляне на правото на собственост върху определена, реално съществуваща вещ, или се отнася до бъдеща такава. Тази преценка винаги е конкретна за всеки един договор, поради което изводите на едни съдебни състави, направени във висящото пред тях производство, не могат да обосноват допускането на касационно обжалване на друго съдебно решение поради противоречието му с тях. Единствено в първото от цитираните решения изводът на съдебния състав по отношение на предмета на договора е посочен при отговора на правния въпрос, по повод на който е било допуснато касационно обжалване на въззивното решение, но от това не следва, че той става част от отговора. Освен това с оглед на даденото с ТР № 3/28.06.2016 година, постановено по тълк. д. № 3/2014 година на ОСГК на ВКС тълкуване е без значение дали се касае за случай, в който страните са били в грешка относно съществуването на вещта, която още не е била реално обособена като такава, поради което са договаряли все едно същата вече съществува или са били наясно, че макар и да не съществува, към този момент тя може да бъде обособена в бъдеще, като изрично са посочили това в договора. Даденото с ТР № 3/28.06.2016 година, постановено по тълк. д. № 3/2014 година на ОСГК на ВКС разрешение намира приложение и в двата случая като се отнася до правните последици от договора, които настъпват при конкретната фактическа обстановка, като тези последици не зависят от това дали страните са определили реалната част от имота като вече реално съществуваща или като такава, която може да бъде обособена в бъдеще.
Предвид на горното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 727/30.03.2017 година на Софийския апелативен съд гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 4827/2016 година по подадената срещу него от Д. Л. М. касационна жалба с вх. № 8314/12.05.2017 година и такова не трябва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 727/30.03.2017 година на Софийския апелативен съд гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 4827/2016 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице помагач на страната на [фирма] [населено място], [улица], П. Я. П. с Е. [ЕГН] и К. Т. П. с Е. [ЕГН], двамата със съдебен адрес [населено място], [улица], ет. 3, ап. 1, чрез адвокат Е. Д. от САК, а именно Й. П. Г. с Е. [ЕГН] и със съдебен адрес [населено място], [улица], чрез адвокат П. С.-С..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.