6
определение по гр.д.№ 82 от 2018 г. на ВКС на РБ, ГК, първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 341
София, 26.06.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесети юни две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 82 по описа за 2018 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Т. Д. срещу решение № 374 от 09.10.2017 г. на Пазарджишкия окръжен съд, гражданска колегия, постановено по в.гр.д.№ 494 от 2017 г., с което е потвърдено решение № 288 от 04.05.2017 г. по гр.д.№ 604 от 2016г на Районен съд- Пещера за уважаване на предявения от Н. Г. П. срещу Д. Т. Д. иск с правно основание чл.54, ал.2 от Закона за кадастъра и имотния регистър /ЗКИР/ за признаване за установено спрямо ответника, че в кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-43 от 19.10.2012 г. на Изпълнителния директор на АГКК е налице грешка, като част от имота на ищеца с идентификатор 06207.501.239 с площ на частта от 15,95 кв. м., находяща се в южната част на имота, заключена между регулационната граница на имотите по регулационния план на [населено място] от 1965 г. и кадастралната граница по сега действащата кадастрална карта /по скицата към заключението на вещото лице Б. Г. на л.120 от делото, приподписана от съда и представляваща неразделна част от решението/, неправилно е заснета като част от имота на ответника с идентификатор 06207.501.240.
В касационната жалба се твърди, че решението на Пазарджишкия окръжен съд е недопустимо и неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.
Като основания за допускане на касационното обжалване по същество се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК. Твърди се, че обжалваното решение противоречи на посочена от касатора практика на ВКС /т.6 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 3 от 29.06.2017 г. по тълк.д.№ 3 от 2016 г. на ОСГК на ВКС/ по въпроса:
1. Ако в първата инстанция не е бил конституиран необходим другар, чието участие в производството е задължително, въззивният съд следва ли да обезсили като недопустимо първоинстанционното решение и да върне делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане с участието на необходимия другар ?
Освен това се твърди, че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК би било произнасянето на ВКС по следните въпроси:
2. При приложени и неоспорени по реда на чл.193 ГПК официални документи, които се ползват с присъщата им доказателствена сила, представлява ли процесуално нарушение на въззивния съд необсъждането на тези документи в обжалваното решение като доказателство за притежаваното от касатора и съпругата му право на собственост върху процесната реална част ?
3. Дали при решаване на въпроса за собствеността върху процесната реална част от имота предимство имат записванията за площта на имотите в нотариалните актове, оценъчния протокол за придаваеми части и трасировъчния лист към плана или трябва да се установяват точните размери на процесното място и размерите на придаваемите места по регулационния план ? Съответно дали има допустими грешки съгласно чл.18, ал.2-4 от Наредба № 3 от 2005 г. за съдържанието, създаването и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри при заснемане на кадастралната граница между процесните имоти, или не и с колко са тези грешки, ако има такива ?
4. Подлежи ли на вписване искова молба по чл.54, ал.2 от ЗКИР ?
Независимо от горното, се твърди, че касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.2 ГПК, тъй като е налице вероятност решението да е недопустимо или очевидно неправилно.
Ответникът по касационната жалба Н. Г. П. в срока за отговор по чл.287 ГПК не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд на РБ, състав на първо отделение на Гражданска колегия по допустимостта на касационното обжалване счита следното: За да постанови решението си за потвърждаване решението на първоинстанционния съд за уважаване на предявения иск с правно основание чл.54, ал.2 ЗКИР, въззивният съд е приел съобразно заключение на съдебно-техническа експертиза, че отразената в одобрената през 2012 г. кадастрална карта на [населено място] граница между имотите на ищеца Н. Г. П. и на ответника Д. Т. Д. /съответно имот с идентификатор 06207.501.239 и имот с идентификатор 06207.501.240/ не съвпада с имотната граница между двата имота- изместена е в посока на север, като заема площ от 15,95 кв.м. от имота на ищеца. Според съда, тъй като последният приложен дворищно- регулационен план на [населено място], касаещ имотите на ищеца и ответника, е бил регулационният план от 1965 г. и след този регулационен план не са извършвани придаване по регулация или други промени в границите на имотите, имотната граница между двата съседни имота /този на ищеца и този на ответника/ следва да съответства на границите на притежаваните от тях парцели по регулационния план от 1965 г. /парцел X.-263 на ищеца и парцел X.-263 на ответника/.
Относно възражението на ответника Д. Д., че придобил по давност процесната реална част, тъй като тя е била владяна първоначално от неговите праводатели /родителите му/, а след това и от него, въззивният съд е прието, че предвид съществуващата към момента на установяване на фактическата власт върху имота на ответника /след закупуването му с нотариален акт № 254 от 16.10.21971 г./ нормативна забрана в чл.59 З. (отм.) реални части от дворищно-регулационни парцели да се придобиват по давност, от 1973 г. до 2000 г. давност не е текла. Макар и с изменението на чл.59 от З.(отм.) от началото на 2001 г., да е предвидена възможност за придобиване на реални части от урегулирани имоти в определени изчерпателно посочени случаи и при определени предпоставки, в настоящия случай липсвали доказателства да са спазени тези специални предпоставки на закона- чл.59 З.(отм.) и чл.200 ЗУТ.
I. Предвид тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице основния по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението поради следното:
1. Първият от поставените въпроси /ако в първата инстанция не е бил конституиран необходим другар, чието участие в производството е задължително, въззивният съд следва ли да обезсили като недопустимо първоинстанционното решение и да върне делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане с участието на необходимия другар/ е решен в съответствие с посочената от касатора задължителна практика на ВКС. Напълно в съответствие с приетото в т.6 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС и в Тълкувателно решение № 3 от 29.06.2017 г. по тълк.д.№ 3 от 2016 г. на ОСГК на ВКС, въззивният съд е приел, че при необходимото другарство на съпрузите по искове за собственост /какъвто е и искът по чл.54, ал.2 ЗКИР/ законът не предвижда изрично тяхната съвместна процесуална легитимация, поради което съпругата на ответника Д. Д. не е негов задължителен другар по това дело /тя е негов необходим, но не и задължителен другар/. Предвид на това съдът е приел, че постановеното без нейно участие първоинстанционно решение не е недопустимо и съответно въззивният съд не е длъжен да го обезсили и да върне делото за ново разглеждане от първоинстанционния съд. По същите съображения не е недопустимо и постановеното без участието на незадължителен необходим другар въззивно решение.
2. По втория поставен въпрос /при приложени и неоспорени по реда на чл.193 ГПК официални документи, които се ползват с присъщата им доказателствена сила, представлява ли процесуално нарушение на въззивния съд необсъждането на тези документи в обжалваното решение като доказателство за притежаваното от касатора и съпругата му право на собственост върху процесната реална част/ не е налице посоченото от касатора основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Съгласно приетото в т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, това основание е налице в три случая: а/ когато в закона липсва правна норма, която следва да се приложи по конкретното дело, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия; б/ когато е налице неяснота в приложимата към спора правна норма, което налага ВКС да даде тълкуване на тази правна норма или в/ когато поради настъпили промени в законодателството или в обществените отношения се налага да бъде променено едно вече дадено от ВКС тълкуване на правната норма.
В случая, поставеният от касатора правен въпрос е свързан с приложението на нормите на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК, които са пълни и ясни и по които е налице практика на ВКС, включително и задължителна такава /например Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС/, от постановяването на която не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат промени в тази практика.
Напълно в съответствие с практиката на ВКС по този въпрос, съдът е основал решението си /относно това къде се намира точната граница между имотите на ищеца и на ответника/ на приетите по делото заключения на съдебно-техническата експертиза, доколкото за определянето на тази граница са били необходими специални знания. Останалите представени по делото доказателства /нотариални актове, оценъчен протокол, трасировъчен лист към плана/ са били преценени от вещото лице при изготвяне на заключението му.
3. По третата група поставени въпроси /дали при решаване на въпроса за собствеността върху процесната реална част от имота предимство имат записванията за площта на имотите в нотариалните актове, оценъчния протокол за придаваеми части и трасировъчния лист към плана или трябва да се установяват точните размери на процесното място и размерите на придаваемите места по регулационния план ? Съответно дали има допустими грешки съгласно чл.18, ал.2-4 от Наредба № 3 от 2005 г. за съдържанието, създаването и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри при заснемане на кадастралната граница между процесните имоти, или не и с колко са тези грешки, ако има такива/ също не е налице посоченото от касатора основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По първата част от въпросите, която най-общо се свежда до това, дали границите на един имот се определят по посочената в акта за придобиването му площ или съобразно границите, посочени в действащия към момента на придобиването на имота дворищно-регулационен план, също има практика на ВКС, обективирана в множество решения, включително и в Тълкувателно решение № 8 от 23.02.2016 г. по тълк.д.№ 1 от 2014 г. на ОСГК на ВКС. В нея се приема, че площта е част от основните кадастрални данни за поземления имот, но не е индивидуализиращ белег за правото на собственост върху имота, а функция на границите му. Съобразно предвиденото в някои благоустройствени закони /например З./ непосредствено вещно-прехвърлително действие на дворищно-регулационния план, е възможно легитимиращият собственика документ да не отразява точно площта и границите на имота, такъв какъвто той съществува към момента на съставяне на този документ. Затова в производството по чл.54, ал.2 ЗКИР съдът преценява доказателствената сила на легитимиращия собственика документ заедно с всички обстоятелства по делото, включително преценява и правното действие на приложената дворищна регулация, която има непосредствено отчуждително действие.
От постановяването на тази практика на ВКС не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат нейната промяна, а и обжалваното решение напълно съответства на тази практика: Както бе посочено и по-горе, в обжалваното решение въззивният съд е приел, че имотната граница между имотите на ищеца и на ответника се определя не от посочената площ на имотите в нотариалните актове за тяхното придобиване, а според границите на двата имота по действащия към момента на придобиването на имота на ответника дворищно-регулационен план от 1965 г. /тъй като след него не са извършвани придавания по регулация или други прехвърляния на части от имотите/.
Втората част от поставените въпроси е свързана с искане да бъдат тълкувани разпоредбите на Наредбата за съдържанието, създаването и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри относно допустимите грешки при заснемането на имотите в кадастралната карта. Този въпрос не е правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е без значение за разрешаването на спора по конкретното дело по чл.54, ал.2 ЗКИР. За решаването на този спор /дали ищецът е собственик на част от имот, който е заснет в кадастралната карта като част от имота на ответника/ е без значение колко са допустимите съгласно посочената наредба грешки при заснемането на имотите по кадастралната карта, тъй като одобряването на кадастралната карта няма вещно-отчуждително действие /виж в този смисъл Тълкувателно № 8 от 23.02.2016 г. по тълк.д.№ 1 от 2014 г. на ОСГК на ВКС/.
4. Четвъртият поставен въпрос /подлежи ли на вписване искова молба по чл.54, ал.2 от ЗКИР/ не е правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обуславящ за правилното решаване на делото. Дали исковата молба е вписана или не, е от значение за противопоставимостта на постановеното от съда решение спрямо третите лица, но не и за правилността, допустимостта или валидността на решението. Както бе прието в т.2 от Тълкувателно решение № 3 от 19.07.2010 г. по тълк.д.№ 3 от 2009 г. на ОСГК на ВКС, постановеното по невписана искова молба решение не е недопустимо и обвързва страните със сила на пресъдено нещо.
В случая този въпрос е неотносим към конкретното дело и поради това, че исковата молба е била надлежно вписана в Службата по вписванията на 13.07.2016 г.
II. Не са налице и основанията на чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение:
1. Няма вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо. То е постановено от орган, разполагащ с правосъдна власт и в нейните предели. Формирана е воля, която е ясно изразена в писмена форма. Съдът е действал и в законен състав. Произнесъл се е в пределите на своята компетентност, съобразно правилата за родовата и местна подсъдност, в съответствие с принципа на диспозитивното начало. Твърдените от касатора пороци на решението евентуално биха могли да обусловят неговата неправилност, а не нищожност и недопустимост. Както бе посочено и по-горе, съгласно приетото в т.6 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС и в Тълкувателно решение № 3 от 29.06.2017 г. по тълк.д.№ 3 от 2016 г. на ОСГК на ВКС, съпругата на ответника Д. Д. е негов незадължителен другар по делото по предявения иск по чл.54, ал.2 ЗКИР, поради което съдът не е длъжен служебно да я конституира като страна в процеса и съответно неконституирането й не води до недопустимост нито на първоинстанционното, нито на въззивното решение.
2. Решението не е и очевидно неправилно. От мотивите на обжалваното решение, от касационната жалба и изложението към нея настоящият състав на ВКС не констатира очевидно нарушение от страна на въззивния съд на материалния закон или на съществени съдопроизводствени правила, нито очевидна необоснованост на решението. Решението не е постановено в нарушение на императивни материалноправни норми, установени в публичен интерес или на такива, с които е възложено на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в процеса.
Предвид на всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Пазарджишкия окръжен съд не следва да се допуска.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 374 от 09.10.2017 г. на Пазарджишкия окръжен съд, гражданска колегия, постановено по в.гр.д.№ 494 от 2017 г.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.