– 5 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 601
гр. София 02.07.2018 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 07.02.2018 (седми февруари две хиляди и осемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 3560 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 20 423/28.06.2017 година, подадена от А. „П. и. П., срещу решение № 667/29.05.2017 година на Окръжен съд Пловдив, постановено по гр. д. № 1024/2017 година.
С обжалваното решение съставът на Окръжен съд Пловдив е потвърдил първоинстанционното решение № 67/28.02.2017 година на Районен съд Пловдив, 2-ри граждански състав, постановено по гр. д. № 1358/2016 година, с което да уважени предявените от Н. Х. Ц. искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ, като е признато за незаконно и като такова е отменено уволнението му от длъжността „изпълнител” в отдел „Инвестиционно-ремонтни дейности” на А. „П. и.”, което е било извършено със заповед № ЧР-ТП-62/03.11.2016 година на Председателя на УС на А. „П. и.”, поради което Ц. е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност.
В подадената от А. „.П. и.” касационна жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от Н. Х. Ц. срещу А. „П. и.” искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ, да бъдат отхвърлени. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Пловдив по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба Н. Х. Ц. е подал отговор на същата с вх. № 25 195/16.08.2017 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 667/29.05.2017 година на Окръжен съд Пловдив, постановено по гр. д. № 1024/2017 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.
А. „П. и.” е била уведомена за обжалваното решение на 01.06.2017 година, като подадената от нея касационна жалба е с вх. № 20 423/28.06.2017 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
При постановяване на обжалваното решение съставът на Окръжен съд Пловдив е приел за установено, че Н. Х. Ц. е бил в трудово правни отношения с А. „П. и.”, където е заемал длъжността „изпълнител” в отдел „Инвестиционно-ремонтни дейности” на А. „П. и.. Тези отношения били прекратени едностранно от работодателя без предизвестие на основание чл. 328, ал. 1, т. 12 от КТ със заповед № ЧР-ТП-62/03.11.2016 година на Председателя на УС на А. „П. и.”, която е била връчена на 04.11.2016 година. От протокол №15066/16 от 02.11.2016 година се установявало, че Управителния съвет на А. „П. и.” е одобрил проект за заповед за определяне на седемнадесет щатни бройки, заети по трудово правоотношение за заемане по служебно правоотношение в специализираните звена на А. „П. и.”-О. п. у., Със заповед № РД-11-999/03.11.2016 година на Председателя на Управителния съвет на А. „П. и.” са били определени за заемане по служебно правоотношение на длъжността „младши експерт” седемнадесет щатни бройки, сред които и тази заемана от Н. Х. Ц..
Въззивният съд е приел, че трудово правоотношение на Н. Х. Ц. е било прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 12 от КТ. Съществуването на това прекратително основание, се обуславяло от това длъжността, която е заемал работника по трудовото правоотношение, да е била определена по съответния за това ред за длъжност, заемана в бъдеще по служебно правоотношение от държавен служител. Следвало да се приеме, че същата длъжност можело да бъде определена за заемане от държавен служител тогава, когато се запазвали основните трудови функции, които са определящи за длъжността. При предназначаване на длъжността за заемане от държавен служител, работодателят бил длъжен да запази основните, характеризиращи длъжността трудови функции, но нямало пречка длъжността да получи и нови функции, както и да загуби част от старите си. Включително работодателят имал право, да прехвърли част от функциите на длъжността, предвидена за заемане от държавен служител, върху друга длъжност в неговото предприятие. Във всички тези случаи уволнителното основание по чл. 325, ал. 1, т. 12 от КТ щяло да бъде налице, когато длъжността, заемана досега по трудово правоотношение и за която е предвидено да бъде заета по служебно такова, запазвала основните си характеризиращи я трудови функции, без оглед дали същевременно получава нови и губи част от старите си функции. Съгласно установените правила за разпределяне на доказателствената тежест, работодателят следвало да установи законосъобразността на извършеното уволнение. С оглед правомощията на въззивния съд да изследва правилността на първоинстанционния акт само относно въпросите посочени в жалбата, то спорът се концентрирал за това дали длъжността е трансформирана в такава за заемане от държавен служител. В тази връзка следвало да се отбележи, че Н. Х. Ц. бил направил оспорване за законосъобразността на извършеното уволнение, поради обстоятелството, че определената длъжност за заемане от държавен служител не е съобразена с длъжностната характеристика на заеманата от него преди уволнението длъжност „изпълнител” в отдел „Инвестиционно-ремонтни дейности” на А. „П. и.”. В тази връзка работодателят не бил установил включване в длъжността „младши експерт” на функциите изпълнявани от заеманата от Ц. преди уволнението длъжност. Не били представени доказателства, от които да можело да се направи преценка дали между старата и новата длъжност имало съвпадение Предвид на това, че законосъобразността на уволнението поради определяне на длъжността за заемане от държавен служител, се обуславяла именно от доказването на идентитет между длъжността „младши експерт” и „изпълнител”, а такова не се установявала по делото, съставът на Окръжен съд Пловдив е приел, че работодателят не е упражнил потестативното си право да прекрати трудовото правоотношение с Н. Х. Ц. съобразно нормативните изисквания на КТ. Това водело до извода, че в разглежданият случай не е било налице основанието по чл. 325, ал. 1, т. 12 от КТ, на което е извършено уволнението на Ц., поради което уволнението се явява незаконосъобразно и като такова следвало да бъде отменено, а Ц. възстановен на заеманата преди уволнението длъжност.
В приложеното към касационната жалба на А. „П. и.”. изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК е посочено, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Това твърдение е мотивирано с това, че в конкретния случай, при трансформацията на длъжността от трудово правоотношение в такава заемана по служебно правоотношение, са поставени допълнителни изисквания за нейното заемане, определени в К.. Съответно насрещната страна не е била ограничена да кандидатства за заемане на трансформираната длъжност, по ред съответстващ за заемане на длъжност по служебно правоотношение. Работодателят не бил допуснал нарушения в процедурата по чл. 325, ал. 1, т. 12 от КТ, като на насрещната страна не се дължало предизвестие, а работодателят бил изплатил обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ за неизползван платен годишен отпуск. Неправилно въззивният съд бил приел, че е налице „съкращаване на щата”, тъй като съответната длъжност била трансформирана в такава за заемане от държавен служител. Затова същата не се съкращавала, независимо от това дали са запазени нейни основни функции, дали част от тях са премахнати или са добавени други. С оглед на това е направен извод, че обжалваното решение на Окръжен съд Пловдив е постановено в противоречие с точното прилагане на закона, което било достатъчно основание за разглеждане на делото от ВКС, с оглед на развитието на правото.
Направените от касатора в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК твърдения, така както са посочени по-горе, се отнасят към решението на Окръжен съд Пловдив по съществото на разглеждания спор. Затова те представляват основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281 от ГПК, а не правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, който да послужи като основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Както е посочено в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК правният въпрос по чл. 280, ал. 1 от ГПК от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. ВКС не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. ВКС не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен, ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. К. съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение (чл. 281, т. 3 от ГПК). Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба (чл. 290, ал. 1 от ГПК). Тази проверка не би могла да се извършва в закрито заседание в отсъствие на страните, защото би противоречела на едни от основните принципи в гражданския процес за непосредственост и устност. Затова не може да се допусне касационно обжалване само по изложени твърдения за наличието на основания за касационно обжалване на въззивното решение по чл. 281 от ГПК. В конкретния случай в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът е изложил само такива твърдения, но не е формулирал общ материалноправен или процесуално правен въпрос по смисъла на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК. Липсата на такъв въпрос е основание за недопускане на касационното обжалване на решението на Окръжен съд Пловдив, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 667/29.05.2017 година на Окръжен съд Пловдив, постановено по гр. д. № 1024/2017 година по подадената срещу него от А. „П. и.”, касационна жалба с вх. № 20 423/28.06.2017 година и такова не трябва да се допуска.
С оглед изхода на спора А. „П. и.” ще трябва да заплати на Н. Х. Ц. сумата от 800.00 лева разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 667/29.05.2017 година на Окръжен съд Пловдив, постановено по гр. д. № 1024/2017 година.
ОСЪЖДА А. „П. и.”, [улица] да заплати на Н. Х. Ц. от [населено място], [улица], с Е. [ЕГН] сумата от 800.00 лева разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.