9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 437
София, 03.07.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 24.04.2018 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 794/2018 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], с. Р. против въззивно решение на Софийски апелативен съд № 2219 от 31.10.2017 г., по в.т.д.№ 5630/2016 г., в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение на Видинския окръжен съд № 19 от 15.07.2016 г., по т.д.№ 65/2015 г. за уважаване на предявения от [фирма], гр.София срещу касатора, като ответник, положителен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК за следните суми, произтичащи от договор за банков кредит № 02-Р/2006-ДФЗ от 19.05. 2006 г., анекс № 1 от 29.05.2006г., анекс № 2 от 27.06.2006г., анекс № 3 от 26.08.2008 г., анекс № 4 от 31.03.2011 г., анекс № 5 от 28.12.2011 г. и анекс № 6 от 08.07.2013 г.: главница от 276 410.06 лв., законна лихва върху претендираната главница, начиная от 20.05.2015 г. до окончателното и изплащане; 35 904.32 лв. – просрочена възнаградителна лихва върху главницата на задължението за периода 27.07.2013 г. – 05.01.2015 г.; 4 936.68 лв. лихва за забава върху главния дълг за периода 01.12.2014 г. -19.05.2015 г.; 1382.05 лв. – комисион за управление на кредита; 622.14 лв. дължима застрахователна премия; 48 лв.-такса за нотариална покана; 151.05 лв.такса за нотариална покана и 151.05 лв. такса, за които е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 1097/2015 г. Предмет на предприетото обжалване е и частта на горепосочения въззивен съдебен акт за присъдените по компенсация разноски за заповедното производство, възлизащи на сумата 28 072 лв.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила, касационни основания по чл. 281, т.3 ГПК и се иска отмяната му. Основно касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивната инстанция, че сключеният между страните на 08.07.2013 г. Анекс № 6 съставлява установителен договор, който уточнява действителното правно положение между страните, без да съобрази, че с чл.2.2 от предварителния договор за продажба на недвижим имот с цена 1 797 000 лв. страните изрично са уговорили реда за погасяване на задълженията на кредитополучателя да е по чл. 76, ал.2 ЗЗД, който е залегнал и в окончателната покупко продажба на имота, обективирана в нотариален акт № 75, т.ІV, рег.№5005, д.№ 348 от 08.07.2013 г. Следователно с процесния анекс страните не са променили уговорения вече между тях ред за погасяване на задълженията по кредита, което обстоятелство въззивният съд не е взел предвид.
В изложението по чл.284,ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба касаторът обоснова касационно обжалване по приложно поле с предпоставките на чл.280,ал.1, т.1 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на процесуалното и материално право: 1. „Следва ли въззивният съд в решението си да обсъди наведените с въззивната жалба доводи и възражения и съответно да изложи обосновани мотиви, от които да е ясно защо е приел за неоснователни, съответно неотносими направените от въззивника възражения или е достатъчно бланкетно да приеме, че същите са неоснователни, без да ги разгледа по същество ?”; 2.”Нищожна, като противоречаща на чл.152 ЗЗД ли е продажба на недвижим имот, който е ипотекиран в полза на Банката- кредитор, като обезпечение на задължението по договор за кредит, от длъжника на кредитора, когато е извършена след сключване на договора за кредит и договорна ипотека, но преди постъпване на падежите на задълженията и неизпълнението им?”3.”Допустимо ли е при предявен иск по чл.422 ГПК с предмет установяване вземанията на Банката по договор за кредит съдът, приемайки, че с установителен договор сключен под формата на анекс страните са се съгласили какъв е размерът на остатъка по кредита, да се игнорира въпроса какъв е действителният размер на задълженията на длъжника по договора за кредит?”; 4.” Налице ли е новиране на задължението по договор за кредит, когато страните с допълнително сключени анекси към договора за кредит са променили характера на същия от преференциален договор за банков кредит, субсидиран от ДФ ”Земеделие” в обикновен договор за кредит и когато Банката- кредитор е придобила недвижимия имот –лозов масив, за създаването на който е отпуснат кредита и който имот съставлява предмет и цел на договора за кредит?”и 5.”Валидно ли е извършена договорка за даване вместо изпълнение между кредитна институция и земеделски производител, на който е отпусната целева субсидия от ДФ ”Земеделие”, когато по нея се дава /прехвърля/ земеделски имот, придобит /създаден/ със средства по субсидията, а придобиващият е кредитна институция, която няма право на субсидия, но е усвоила като лихви средствата по нея? В този случай налице ли е заобикаляне на закона, въвел императивна забрана длъжен ли е съдът да следи служебно за спазването и?”
Като израз на твърдяното противоречие със задължителната практика на ВКС по см. на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК/ редакцията до изм.в ДВ бр.86/2017г./ по поставените процесуалноправни въпроси са цитирани решения по чл.290 ГПК: № 157 от 08.11.2011г., по т. д. № 823 / 2010 г. на ІІ т.о.; №194 от 18.06.2013 г., по гр.д.№1100/12 г. на ІV г.о.; № 94 от 28.03.20114 г., по гр.д.№ 2623/2013 г. на ІV г.о.. Селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК се поддържа по отношение на формулираните материалноправни въпроси.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява по основателността на искането за достъп до касация, излагайки подробни писмени съображения. Несъгласие изразява и с поддържаните касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството о чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на факултативен касационен контрол въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно от фактическа страна, че на 19.05.2006 г. между страните е сключен валиден договор за банков кредит № 02-Р/2006-ДФЗ съответно допълван и изменян с Анекси № 1/29.05. 06г.; № 2 от 27.06.2006 г., № 3 от 26.08.2008 г.; № 4 от 31. 03.2011 г.; № 5 от 28.12.2011 г. и № 6 от 08.07.2013 г., по силата на който ищцовото АД е предоставило на [фирма] паричен кредит в размер на сумата 1 787 940 лв. Позовавайки се на договорната клауза на чл.25./1/.(а) от процесния договор, според която при забава в плащането на дълга кредитодателят да може да обяви кредита за предсрочно изискуем, въззивният съд е констатирал, че ищцовата Банката успешно е обявила за предсрочно изискуем целия остатък от процесния отпуснат кредит, който е изрично уточнен от съконтрахентите с Анекс № 6 от 08.07.2012 г., поради изпадане на длъжника в забава, като волеизявлението на кредитора съобщено на заемателя, чрез надлежно връчена му по реда на чл.50 ГПК, във вр. с чл.50, ал.2 ЗННД на 02.04. 2015 г. нотариална покана.
С оглед съдържанието на подписания Анекс № 6 от 08.07.20102 г., решаващият състав на Софийски апелативен съд е счел, че документът материализира конкретното общо съгласие на кредитодателя и кредитополучателя за размера на дължимия остатък от предоставения кредит. Въз основа на него е преценил като неоснователно възражението на ответника за пълно погасяване на претендираното от ищеца парично вземане чрез плащане. Изложени са съображения, че по своята правна природа процесният анекс притежава характеристика на установителен договор и с оглед произтичащото от същия декларативно и регулиращо действие вписаната сума е и действително дължимата от заемателя главница към датата на съставянето му. За неоснователно, поради неотносимостта му към предмета на спора, е възприето и защитно възражение на ответника за нищожност на извършената с нотариален акт № 75,т.ІV, рег.№ 5005, н.д. № 348/2013 г. продажба на ипотекирания от длъжника недвижим имот, като нарушаваща императивната разпоредба на чл.152 ЗЗД.Съображения са, че осъществяването и е в един значително по- късен спрямо учреденото обезпечение момент /около 7 години/ и не предхожда, нито съвпада по време както със сключване на договора за заем така и на договора за ипотека, в която хипотеза единствено прехвърлителната сделка би била нищожна, като нарушаваща чл.152 ЗЗД – удовлетворяване на изправния кредитор по начин различен от този, който е предвидил закона, а сочи на извършено в рамките на договорната свобода по чл.9 ЗЗД даване вместо изпълнение по см.чл.65, ал.1 ЗЗД.
С оглед заключението на изслушаната съдебно счетоводна експертиза – основно и допълнително, въззивният съд е приел за недоказан и довода на настоящия касатор за нередовно водено счетоводство от Банката –кредитор и неотразени в цялост както погашенията от длъжника, така и спазване на уговореното погасяване по правилото на чл.76, ал.2 ЗЗД. Обстоятелството, че с анекс № 6 страните по процесния договор за банков кредит окончателно са определили вида и размера на остатъка от задължението, произтичащо от същия, но запазвайки останалите договорни клаузи от същия, вкл. лихви, такси, разноски и пр., според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, изключва основателността на тезата на жалбоподателя за недължимост на претендираната от ищцовата Банка сума от 276 410.06 лева, само като главница. При приетото за безспорно съществуване на същата, Софийски апелативен съд е изградил правен извод за дължимост и на уговорената с договора възнаградителна лихва, конкретният размер на която е съобразен с неоспореното заключение на изслушаната експертиза и периода на длъжниковата забава.
Съобразени решаващите мотиви на въззивния съд позволяват да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
Съгласно задължителните разяснения в т.1 на ТР № 1/19.02.10 г. на ОСГТК на ВКС релевантен по см. на чл.280, ал.1 ГПК материалноправен и/или процесуалноправен въпрос е този, който включващ се в предмета на конкретния правен спор е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд. Значението на поставения от жалбоподателя въпрос се определя не от преценката на приетата по делото фактическа обстановка, а от правните аргументи на съда по същество относно съобразяване с практиката и със закона. Затова и материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, но не и за правилността на обжалването решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В случая формулираният от касатор процесуалноправен въпрос, свеждащ се до задължението на въззивния съд, както съд по съществото на спора, несъмнено е значим за изхода на делото, поради което обосновава общото основание за достъп до касация. Неоснователно е поддържаното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Отговор на същия този въпрос е даден както със задължителните постановки в т.1-т.3 на ТР № 1/09.12. 2103 г. на ОСГТК на ВКС, така и с формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, част от която цитирана от касатора и изразена и в служебно известните на настоящия съдебен състав решения, изцяло споделени като правни изводи: № 14/ 07.02.2014 г., по т. д. № 1130, / 2013 г. на ІІ т.о.; № 196 / 11.04.2012 г., по т.д.№ 994/2010 г. на ІІ т. о.; № 255/11.07.2011 г., по гр. д.№587/ 2010 г. на ІV г.о.; №702/ 05. 01. 2011 г., по гр.д. № 1036 / 2009 г. на ІV г.о. Същата е в смисъл, че с оглед правомощията му на съд по съществото на спора в задължение на въззивния съд е да го разреши, като в съответствие с изградените собствени правни и фактически изводи относно крайния изход, може да потвърди или да отмени решението на първа инстанция. Дейността му, обаче, не е повторение на първоинстанционното производство, а нейно продължение. Затова и въззивната инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първоинстанционния съд процесуални действия, а надгражда върху тях. В разглеждания случай касаторът не обосновава твърдяното противоречие със задължителната съдебна практика. Видно от мотивите на обжалвания въззивен съдебен акт, въззивният съд се е произнесъл по заявените от страните доводи и възражения, обсъдил е фактите по делото, извършил е анализ на преценените за допустими и относими към предмета на спора доказателства, и по свое вътрешно убеждение е формирал свои собствени фактически и правни изводи. Що се касае до обосноваността и процесуалната законосъобразност на извършената от него преценка, която всъщност касаторът оспорва, то това е въпрос, относим към правилността на обжалваното решение, която не подлежи на обсъждане в производството по селектиране на касационните жалби От значение за изхода на делото по см. на чл.280, ал.1 ГПК е и поставеният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК материалноправен въпрос, свързан с приложението на чл.152 ЗЗД. Възприетото от въззивната инстанция негово разрешение е в пълно съгласие с формираната по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС, изразена в решение № 92 от 06.04.2012 г., по гр.д.№ 761/2011 г. на ІІІ г.о. и в решение № 873 от 18.11.2009 г., по гр.д.№ 4469/2008 г. на ІІ г.о.. Според същата, ако прехвърлянето на недвижим имот, ипотекиран в полза на заемателя, като обезпечение на задължението на получателя по договор за заем от длъжника на кредитора е извършено след сключване на заема и на договора за ипотека, както и след настъпване на падежа на задължението и неизпълнението му, то прехвърлителната сделка е валидна и не прикрива съглашение по чл.152 ЗЗД. Тази прехвърлителна сделка по своята правна същност представлява уговорка за даване вместо изпълнение, която уговорка е валидна, предвид създадената от законодателя възможност страните в рамките на договорната свобода по чл.9 ЗЗД, да уговорят изпълнение на нещо различно от първоначално договореното помежду им. В случая, видно от съдържанието на предварителния договор, вкл. на преамбюла му, съгласието за продажба на имота не само не предхожда, нито съвпада по време със сключване на договора за заем и договора за ипотеката, но изрично е отразено, че задълженията на кредитополучателя към Банката – кредитор по процесния банков кредит, значително надхвърлящи учреденото обезпечение, не се обслужват редовно т.е. изрично е констатирано и неизпълнението на длъжника. Отделно е, че по взаимно съгласие на страните в съдържанието на процесния Анекс № 6 е изрично възпроизведена и законовата разпоредба на чл.65, ал.2 ЗЗД.
Въпроси № 3 и № 4 са фактически обусловени, т.е. отговорът на същите е не въз основа на тълкуване на конкретна правна норма, а въз основа на конкретните доказателства и приети, съобразно преценката им за установени факти по делото и не попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК. Отделно е, че в едната си част последният въпрос и хипотетичен, доколкото в хода на процеса не са установени да са налице законови забрани, които във вр. с вида на предоставения на заемателя банков кредит – инвестиционен по програма „Растениевъдство” на ДФ „Земеделие”, да препятстват удовлетворяване на кредитодателя по установения в закона ред до пълно погасяване на дължимите главници, лихви, такси, комисионни и др.свързани задължения. По вече изложените съображения изцяло хипотетичен се явява и въпрос № 5, който, така както е формулиран в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не е бил предмет на обсъждане от въззивния съд, поради което няма и обуславящо значение за постановения краен правен резултат.
Според задължителните постановки в т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, отсъствието на общата главна предпоставка по чл. 280, ал.1 ГПК само по себе си е достатъчно съображение за недопускане на касационното обжалване, без да се обсъждат поддържаните допълнителни селективни основания. Единствено за пълнота на изложеното следва да се посочи, още, че когато решаването на поставените от жалбоподателя въпроси е резултат от конкретната преценка на фактите по спора, а не от начина, по който се тълкува или прилага конкретна правна норма, нито от празнота в закона относно регулирането на дадени отношения и отсъствие на съдебна практика за попълване на тази празнота, като е и в разглеждания случай, селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е въобще неприложимо.
Неоснователно се явява и позоваването на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК в редакцията и в ДВ бр.86/2017 г. Като предпоставка за допускане на касационно обжалване „очевидната неправилност” би била налице само ако порокът, съдържащ се в обжалвания съдебен акт е толкова съществен, че може да бъде констатиран от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност „очевидната неправилност” по см. на чл.280, ал.2 ГПК е обусловена от наличие на такова видимо тежко нарушение на закона, или необоснованост, които са довели до постановяване на явно неправилен въззивен съдебен акт. Поради това и очевидно неправилен ще е съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или когато въззивният съд е решил делото въз основа на несъществуваща или на безспорно отменена правна норма. Следователно няма да е налице „очевидна неправилност” по см. на чл. 280, ал.2 пр.3 ГПК /ДВ бр.86/17г./, когато въззивният акт е незаконосъобразен, поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз. В сочените хипотези допускането на касационно обжалване е отново обусловено единствено от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Няма да обоснове очевидна неправилност и ще е необходимо да са налице предпоставките по чл. 280, ал.1 ГПК и при неправилно решени от съда спорни въпроси за приложимия материален закон, за действието на правните норми във времето и др.. Като очевидно неправилен по см. на чл. 280, ал. 2 пр. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и съдебния акт на въззивния съд, постановен при явна необоснованост, породена от грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика, поради което чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК се явява неприложим.
При този изход на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.8, във вр. с ал.3 ГПК на ответната по касационната жалба страна следва да бъдат присъдени претендираните в срока по чл.287, ал.1 ГПК деловодни разноски за производството по чл.288 ГПК в размер на сумата 150 лв. – юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на ЗПП и издадената във вр. с него Наредба за плащане на правната помощ.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 2219 от 31.10.2017 г., постановено по в. т. д.№ 5630/2016 г.
ОСЪЖДА [фирма], с. Р. да заплати на [фирма], гр.София сумата 150 лв./ сто и петдесет лева/ деловодни разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: