– 8 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 633
гр. София 09.07.2018 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 14.03.2018 (четиринадесети март две хиляди и осемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 4571 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 7011/05.09.2017 година, подадена от Й. К. В. и Т. М. К., срещу решение № 141/19.07.2017 година на Апелативен съд П., трети граждански състав, постановено по гр. д. № 322/2017 година.
С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 34/13.02.2017 година на Окръжен съд Стара Загора, постановено по гр. д. № 99/2016 година, с което е признато за установено, че Й. К. В. и Т. М. К. дължат солидарно на П. Х. П. и Д. Я. П. сумата от 70 000.00 €, с левова равностойност 136 908.10 лева, представляваща втората вноска по договор за заем от 10.12.2009 година, целият за сумата от 120 000.00 €, който договор за заем е обективиран в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № ***, том ***, рег. № ****, дело № 442/2009 година на М. И.-нотариус с район на действие районе на Районен съд Стара Загора, вписана под № *** в регистъра на Нотариалната камара, за която сума е издадена заповед за незабавно изпълнение № 1506/03.06.2016 година по ч. гр. д. № 2432/2016 година по описа на Районен съд Стара Загора.
В касационната си жалба Й. К. В. и Т. М. К. излагат твърдения за неправилност на въззивното решение поради противоречие с материалния закон и при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Направено е искане решението да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявеният срещу тях от П. Х. П. и Д. Я. П. иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК, а също така във връзка с чл. 79, ал. 1 и чл. 240, ал. 1 от ЗЗД да бъде отхвърлен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Й. К. В. и Т. М. К. твърдят, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, в редакцията им преди извършеното със ЗИДГПК, обнародван в ДВ бр. 86/27.10.2017 година.
Ответниците по касационната жалба П. Х. П. и Д. Я. П. са подали отговор на същата с вх. № 8813/09.11.2017 година, с който са изразили становище, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решение № 141/19.07.2017 година на Апелативен съд П., трети граждански състав, постановено по гр. д. № 322/2017 година, поради което такова не трябва да се допуска, а ако се допусне касационната жалба се оспорва като неоснователна и се иска оставянето и без уважение като атакуваното с нея решение бъде потвърдено.
Й. К. В. и Т. М. К. са били уведомени за обжалваното решение на 10.08.2017 година, а касационната им жалба е с вх. № 7111/05.09.2017 година, като е подадена по пощата на 04.09.2017 година. Поради това и с оглед на разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК, е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
При постановяване на обжалваното решение съставът на Апелативен съд П. е приел, че между страните не съществува спор, че на 10.12.2009 година е бил сключен договор за заем, с който П. Х. П. и Д. Я. П., в качеството си на заемодатели са предоставили на Й. К. В. и Т. М. К., в качеството им на заематели сумата от 120 000.00 €, като в договора било посочено, че сумата се предава в брой, в деня на подписването му, на посочения в него адрес, като с подписването му заемателите декларират факта на получаването й. Заетата сума е трябвало да се възстанови на заемодателите на две вноски, като първата е до 31.12.2010 година и е в размер на 50 000.00 €, а втората до 31.05.2011 година и е в размер на 70 000.00 €. Като обезпечение на задължението си заемателите са учредили на заемодателите ипотека, обективирана в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № ***, том ***, рег. № ****, дело № 442/2009 година на М. И.-нотариус с район на действие района на Районен съд Стара Загора, вписана под № *** в регистъра на Нотариалната камара. В чл. 3, т. 4 от договора било уговорено, че при просрочие в плащането на която и да е вноска, с повече от три месеца, цялото вземане става предсрочно изискуемо и заемодателите имали право да се удовлетворят от ипотекираните имоти по реда на съдебното изпълнение. На 29.05.2015 година между П. Х. П. и Д. Я. П., от една страна и Й. К. В. и Т. М. К., от друга, било подписано споразумение с нотариална заверка на подписите рег. № 2440/29.05.2015 година на М. И.-нотариус с район на действие района на Районен съд Стара Загора, вписана под № *** в регистъра на Нотариалната камара във връзка с отношенията им по горепосочения и други сключени между тях договори. По повод процесния договор било отразено, че страните се съгласили, че липсва каквото и да е изпълнение от страна на заемателите и че договорът продължава да е в сила между тях в първоначално договорените размери и срокове за плащане. На 23.12.2015 година било подписано ново споразумение, също с нотариална заверка на подписите рег. № ****/23.12.2015 година на М. И.-нотариус с район на действие района на Районен съд Стара Загора, вписана под № *** в регистъра на Нотариалната камара. С него на заемателите бил даден допълнителен срок за плащане на първата вноска от 50 000.00 €, както и неустойките в размер на 6000.00 € по цялото вземане от 120 000.00 €, като за януари, февруари и март 2016 година заемателите трябвало да внасят по 250.00 € или тяхната левова равностойност до десето число на текущия месец. При извършването на тези плащания в срок до 31.03.2016 година е трябвало да се сключи ново споразумение с нотариална заверка на подписите по всички спорни въпроси. При липса на плащане, съответно при несключване на споразумение цялото вземане по договора от 10.12.2009 година от 120 000.00 €, ставало изискуемо и заемодателите могли да се снабдят със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за същото.
Също така въззивният съд е приел, че Й. К. В. и Т. М. К. са направили възражение за нищожност на договора за заем като симулативен такъв по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 5 от ЗЗД. Това възражение се обосновавало с това, че договорът за заем целял да обезпечи вземането на П. Х. П. и Д. Я. П., в качеството им на продавачи, за продажната цена на недвижимия имот от 180 000.00 €, по сключения между страните договор за покупко-продажба, оформен с нотариален акт № ***, том ***, рег. № ****, дело № 441/2009 година на М. И.-нотариус с район на действие районе на Районен съд Стара Загора, вписана под № *** в регистъра на Нотариалната камара. Освен това е било направено и евентуално възражение за унищожаемост на договора за заем по чл. 29 от ЗЗД, поради измама от страна на заемодателите, а също така се излагали твърдения, че сумата не била реално получена от заемателите, а заемодателите не разполагали с налични средства за предоставянето й. Освен това Й. К. В. и Т. М. К. са твърдели, че предвид настъпила на 01.04.2011 година предсрочна изисуемост нацялото вземане задължението е погасено по давност.
Във връзка с тези възражения съставът на Апелативен съд П. е изложил съображения за това, че съгласно разпоредбата на чл. 165 ал. 2 от ГПК когато страната се домогвала да докаже че изразеното от нея съгласие в документа е привидно свидетелските показания били допустими само при начало на писмено доказателство, изходящо от другата страна или удостоверяващо нейни изявления пред държавен орган, които правели вероятна твърдяната привидност на съглашението. Такова писмено доказателство в случая не било налице и неоснователно се поддържало, че договора за покупко-продажба, оформен с нотариален акт № ***, том ***, рег. № ****, дело № 441/2009 година на М. И.-нотариус с район на действие районе на Районен съд Стара Загора, вписана под № *** в регистъра на Нотариалната камара, предварителния договор от 10.12.2009 година за продажба на терена, върху който е изграден имота, предмет на договора за покупко-продажба, самия договор за заем от 10.12.2009 година, както и обясненията на П. Х. П. и Д. Я. П. дадени по реда на чл. 176 от ГПК, прецени в съвкупност съставлявали начало на писмено доказателство по смисъла на чл. 165 ал. 2 от ГПК. В същите липсвали изявления на П. Х. П. и Д. Я. П. в насока на твърдяната от Й. К. В. и Т. М. К. симулация, нито били удостоверени факти и обстоятелства, сочещи на извод за такава и за наличие на възведеното прикрито съглашение-обезпечаване чрез договора за заем на получаването на продажна цена по договора за покупко-продажба на недвижим имот, оформен с нотариален акт № ***, том ***, рег. № ****, дело № 441/2009 година на М. И.-нотариус с район на действие районе на Районен съд Стара Загора, вписана под № *** в регистъра на Нотариалната камара. Друга прикрита сделка не била възведена от Й. К. В. и Т. М. К. по делото и не можело да се обсъжда като вероятна на база посочените доказателства. С оглед, което показанията на посочените от Й. К. В. и Т. М. К. свидетели в тази насока били недопустими. Липсвало и обратно писмо, което само по себе да разкрива твърдяната симулация.
Преценявайки събраните по делото доказателства, включително и показанията на разпитаните по делото свидетели съставът на Апелативен съд П. е приел, че не е доказана и твърдяната от Й. К. В. и Т. М. К. измама от страна на П. Х. П. и Д. Я. П., при сключването на договора за заем. Посочено е, че с оглед твърденията на К. не можело да се приеме, че се касае до въвеждане в заблуждение относно съществените елементи на договора, а до такова за неговите последици, тъй като според твърденията договорът за заем е трябвало да бъде унищожен от ответниците по касацията след получаването на продажната цена по договора за покупко-продажба, оформен с нотариален акт № ***, том ***, рег. № ****, дело № 441/2009 година на М. И.-нотариус с район на действие районе на Районен съд Стара Загора, вписана под № *** в регистъра на Нотариалната камара, както и че учредената с нотариален акт № ***, том ***, рег. № ****, дело № 442/2009 година на М. И.-нотариус с район на действие районе на Районен съд Стара Загора, вписана под № *** в регистъра на Нотариалната камара ипотека ще бъде заличена. Въззивният съд е приел, че показанията на разпитаните по делото свидетели не могат дабъдат кредитирани в посочения смисъл, а и същите противоречат на последващото поведение на Й. К. В. и Т. М. К., с оглед на сключените през 2015 година споразумения, които са сключени след като П. Х. П. и Д. Я. П. вече са били получили изцяло дължимата се по договора за покупко-продажба цена.
Освен горното въззивният съд е приел, че отбелязването в договора, че с подписването му Й. К. В. и Т. М. К. признават получаването на сумата има характера на разписка, поради което е доказано, че П. Х. П. и Д. Я. П. са изпълнили задължението си да предадат на заемателите същата. Съдът е приел твърдението на Й. К. В. и Т. М. К., че цялото вземане по договора за заем е станало предсрочно изискуемо на 01.04.2011 година, но погасителната давност е била прекъсвана с подписването на двете споразумения от 2015 година, в които се съдържали изявления на К., че договорът е в сила между тях с всичките му съществени елементи, в т. ч. и пълния размер на задължението им по него. Тези изявления съставлявали признание на задължението и по основание и по размер, а не само на фактите, от които то произтича и след като било направено пред кредиторите и в рамките на давностния срок прекъсвало давността.
Във връзка с посочените изводи на състава на Апелативен съд П. в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Й. К. В. и Т. М. К. са поставили три правни въпроса, първият от които е за изключенията за недопустимост на свидетелски показания по чл. 165, ал. 2 от ГПК и това какви доказателства могат да бъдат начало на писмено доказателство. По отношение на него са изложени твърдения, че възприетото от въззивния съд противоречи на установената съдебна практика, намерила израз в решение № 206/17.07.2012 година, постановено по гр. д. № 824/20112 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Вторият правен въпрос е за това как следва да се разпределя тежестта на доказване на елементите на фактическия състав на договора за заем и тежестта на доказване на насрещните възражения на длъжника, съответно кой следва да носи последиците от непълното доказване, ако и двете страни не са провели пълно доказване, като по отношение на него се твърди, че възприетото от състава на Апелативен съд П. противоречи на установената съдебна практика, намерила израз в решение № 317/23.02.2015 година, постановено по гр. д. № 1238/2014 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Третият въпрос е за това какъв следва да е видът и характера на изявлението за признаване на вземането годно да прекъсне давността по смисъла на чл. 116, б. „а” от ЗЗД и е поставен във връзка с твърдението на касаторите за противоречие между възприетото с въззивното решение и решение № 98/26.07.2013 година, постановено по т. д. № 851/2012 година, решение № 87/24.07.2015 година, постановено по т. д. № 1171/2014 година, двете по описа на ВКС, ТК, І т. о., решение № 100/20.06.2011 година, постановено по т. д. № 194/2010 година и решение № 255/26.03.2013 година, постановено по т. д. № 145/2012 година, двете по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о.
Първият от посочените по-горе правни въпроси не обуславя допускането на обжалваното решение до касационен контрол. Както е прието в представеното от Й. К. В. и Т. М. К. решение № 206/17.07.2012 година, постановено по гр. д. № 824/20112 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. с чл. 165, ал. 2 от ГПК законът въвежда изключение от забраните по чл. 164, т. 2 и т. 6 от ГПК да се доказва симулативност на материализираното в документа изявление. Изключението е допустимо, когато страната твърдяща симулацията представи писмено доказателство, правещо твърдението и вероятно. Документът, съставляващ начало на писмено доказателство следва да изхожда от насрещната страна (или да удостоверява изявленията и пред държавен орган) и да създава убеждение за вероятност на твърдението за привидност на материализираното в документ изявление. При начало на писмено доказателство, свидетелски показания са допустими за установяване привидността на съдържащите се в документа изявления; за установяване на действителната воля на страните при сключване на симулативната сделка. От това следва, че на първо място документите трябва да изхождат от другата страна по сделката, а не от страната, която твърди симулацията или пък да удостоверяват нейни изявления пред държавен орган. На второ място следва, че тези документи или изявления имат случаен характер и не са изготвяни с цел да се доказва симулацията. На трето място документите и изявленията трябва да правят симулацията вероятно основателна в достатъчна степен, за да обосноват допускането на свидетелски показания. На четвърто място тези документи трябва да са различни от документа, материализиращ договора, за който се твърди, че е симулативен и да стоят извън него. Затова осъществяването на симулацията не може да се извлича по пътя на тълкуването на самия договор. Както е посочено в решение № 206/21.09.2011 година, постановено по гр. д. № 1338/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г.о. писменото доказателство по смисъла на чл. 165, ал. 2 от ГПК е документ, материализирал се извън далия форма на оспорваната сделка акт. Под материализиране следва да се разбира положително съществуване, а не резултат от тълкуване на самия договор, отричащо явния смисъл на уговорките в полза на вероятната симулация. Писмените доказателства се обсъждат във връзка едни с други, но ако нито един от документите не отговаря на изискването да материализира съдържателно изявление, свързано с привидността на съгласието и изходящо от страната, на която симулацията се противопоставя, извод за вероятност по смисъла на чл. 165, ал. 2 от ГПК не може да бъде изграден и правилото за недопустимост на свидетелски показания следва да намери приложение. От така установената съдебна практика следва, че при липса на изявление на насрещната страна по сделката, което да създава индиция за това, че същата е симулативна, в едно или няколко от представените по делото писмени доказателства, извод за такава вероятност не може да бъде направен въз основа на преценката на събраните писмени доказателства в тяхната съвкупност. Съставът на Апелативен съд П. е съобразил така установената практика по първия от поставените от Й. К. В. и Т. М. К. правни въпроси, поради което и не е налице предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК допълнително основание за допускането на касационното обжалване.
Вторият от поставените правни въпроси също не обосновава допускането на обжалваното решение до касационен контрол. Съставът на Апелативен съд П. не е приел, че искът на П. Х. П. и Д. Я. П. е основателен, защото Й. К. В. и Т. М. К. не са доказали възраженията си срещу него. Въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства като се е съобразил с разпределението на доказателствената тежест между страните, така както същата е посочена в решение № 317/23.02.2015 година, постановено по гр. д. № 1238/2014 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. С него е прието, че елементите от фактическия състав на договора за заем са: съгласие на страните за предаване от заемодателя в собственост на заемателя на парична сума и реалното предаване на тази сума от заемодателя на заемателя. Доказателствената тежест за пълно и главно доказване на така установените елементи от фактическия състав на договора за заем носи ищеца-заемодател, защото той извлича търсената от него изгода от доказване на сключен договор за заем с ответника и неизпълнено договорно задължения на последния. Същевременно ответникът провежда насрещно доказване на своите правоизключващи или правопогасяващи възражения, от които цели да извлече благоприятни правни последици. Съставът на Апелативен съд П. е съобразил тази практика, както и практиката за това, че в случаите, когато ответната страна твърди, че сключения между нея и ищеца договор е нищожен или унищожаем то тя носи доказателствената тежест за установяване на тези си твърдения, които обаче следва да бъдат установени чрез главно и пълно доказване. Затова в такива случаи не се изисква ищецът да доказва и то при условията на главно и пълно доказване, че договорът не е нищожен или унищожаем. Предвид на това при постановяване на решението си въззивният съд не се е отклонил от така установената практика и не са налице предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК допълнително основание за допускането на касационното обжалване. Самата формулировка на въпроса се основава на несъгласието на Й. К. В. и Т. М. К. с крайните изводи на съда по съществото на спора относно съществуването на правоотношението по договора за заем и произтичащото от него за тях задължение. За разлика от съдебния състав те считат, че П. Х. П. и Д. Я. П. не са провели главно и пълно доказване на иска си, но това несъгласие не е основание за допускане на касационно обжалване. Още повече, че то предполага и проверка на правилността на обжалваното решение, каквато не може да бъде извършвана на този етап от производството.
Не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускането на обжалваното решение до касационен контрол и по третия от поставените от Й. К. В. и Т. М. К. в изложението им по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси. Не съществува изискване в документа материализиращ признанието на задължението да бъдат посочени изчерпателно всички индивидуализиращи го белези, нито пък този документ да бъде наименован изрично „признание” или да има думата „признавам” в съдържанието си. Достатъчно е от съдържанието на документираното изявление да може да бъде направен извода, че страната не оспорва както фактическия състав, от който е възникнало задължението, така и самото задължение и неговия размер. В случая както е посочил състава на Апелативен съд П. в споразумението от 29.05.2015 година рег. № 2440/29.05.2015 година на М. И.-нотариус с район на действие района на Районен съд Стара Загора, вписана под № *** в регистъра на Нотариалната е било отразено, че страните се съгласили, че по отношение на договора за заем от 10.12.2009 година липсва каквото и да е изпълнение от страна на заемателите и че договорът продължава да е в сила между тях в първоначално договорените размери и срокове за плащане. Също така в споразумението от 23.12.2015 година рег. № ****/23.12.2015 година на М. И.-нотариус с район на действие района на Районен съд Стара Загора, вписана под № *** в регистъра на Нотариалната камара е било отразено, че страните по договора за заем от 10.12.20109 година са констатирали, че Й. К. В. и Т. М. К. не са изпълнили задължението си по него, в посочените крайни срокове, като са постигнали уговорки за начина на погасяване на задължението, а дължимата се неустойка е определена върху размер на вземането на заемодателите от заемателите в размер на 120 000.00 €,. С оглед на това обжалваното решение не е постановено в противоречие с посочената от касаторите практика на ВКС, доколкото така както са формулирани клаузите на двете споразумения те по съществото си включват не само признание на фактическия състав, от който произтича задължението, но и на самото задължение.
С оглед на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на обжалваното решение до касационен контрол, а предвид трайно установената съдебна практика и по трите формулирани от Й. К. В. ш Т. М. К. в изложението им по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси не са налице и предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК предпоставки за това, тъй като липсва обосновка за това, че допускането на касацията ще е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 141/19.07.2017 година на Апелативен съд П., трети граждански състав, постановено по гр. д. № 322/2017 година по подадената срещу него от Й. К. В. и Т. М. К. касационна жалба с вх. № 7111/05.09.2017 година и такова не трябва да се допуска.
С оглед на изхода на спора Й. К. В. и Т. М. К. ще трябва да заплати на Л. А. З. сумата от 1200.00 лева разноски за адвокатско възнаграждение в касационното производство.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 141/19.07.2017 година на Апелативен съд П., трети граждански състав, постановено по гр. д. № 322/2017 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.