– 6 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 648
гр. София 11.07.2018 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 07.03.2018 (седми март две хиляди и осемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 4077 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 13 619/02.08.2017 година, подадена от П. и втора такава с вх. № 14 456/22.08.2017 година, подадена от В. Д. С., двете срещу решение № 1714/14.07.2017 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, ХІІ-ти въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 1310/2017 година.
С обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е изменил частично първоинстанционното решение № 59/20.01.2017 година на Окръжен съд Видин, постановено по гр. д. № 312/2016 година, при което като краен резултат П. е осъдена да заплати на В. Д. С., по предявения от него иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, сумата от 10 000.00 лева, претърпени от него, в резултат на продължило повече от девет години наказателно производство за престъпления по чл. 212, ал. 5, във връзка с ал. 2, във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК, по чл. 311, ал. 1, във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК и по чл. 311, ал. 1, във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК повдигнати по ДП № 70/2007 година по описа на Н. [населено място], неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 09.09.2016 година до окончателното заплащане, като за разликата над уважения размер до пълния претендиран такъв от 100 000.00 лева искът е отхвърлен като неоснователен.
В касационната жалба на П. е посочено, че решението на Софийския апелативен съд е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Твърди се, че са направени погрешни изводи за обема, интензитета и паричния еквивалент на търпените от С. неимуществени вреди. Излагат се твърдения, че присъденото обезщетение за тези вреди е прекомерно завишено и не съответства на реално претърпените вреди, поради което е нарушен принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Сочи се, че въззивният съд не е изложил мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между обстоятелствата, които според него обуславят неимуществените вреди и тези вреди, като не е посочено и значението на всяко едно от тези обстоятелства за определяне размера на обезщетението. Освен това направената от съда оценка на тези обстоятелства била неправилна. Поискано е обжалваното решение да бъде отменено и да се постанови ново такова, с което размерът на присъденото на В. Д. С. обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ да бъде намален като се съобрази с обема на реално претърпените вреди, принципа на справедливост, залегнал в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК П. е посочила, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК.
Ответникът по тази касационната жалба В. Д. С. е подал отговор на същата с вх. № 14 455/22.08.2017 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 1714/14.07.2017 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, ХІІ-ти въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 1310/2017 година, поради което и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано тя да бъде оставена без уважение, а въззивното решение да се потвърди в атакуваната с нея част. Същевременно с подадената от него касационна жалба въззивното решение се обжалва в частта му, с която искът за обезщетение за претърпените неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над уважения до пълния претендиран размер. Твърди се, че в тази част решението на Софийския апелативен съд е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, като е поискано същото да бъде отменено и да се постанови друго, с което искът му да бъде уважен до пълния претендиран размер. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, В. Д. С. твърди, че са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на обжалваното решение до касационен контрол.
Ответникът по тази касационна жалба П. не е подала отговор на същата, както и не е изразила становище по допустимостта и основателността й.
П. е била уведомена за обжалваното решение на 18.07.2017 година, а подадената от нея касационна жалба е вх. № 13 619/02.08.2017 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
В. Д. С. е бил уведомен за обжалваното решение на 31.07.2017 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 14 456/22.08.2017 година, като е подадена по пощата на 21.08.2018 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
Съставът на Софийския апелативен съд е приел, че с постановление от 01.11.2007 година, постановено по ДП № 70/2007 година по описа на Н. [населено място], В. Д. С. е привлечен като о обвиняем за престъпления по чл. 212, ал. 5, във връзка с ал. 2, във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК, по чл. 311, ал. 1, във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК и по чл. 311, ал. 1, във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК, като по отношение на него е била взета мярка за неотклонение „парична гаранция” в размер на 10 000.00 лева. Вследствие на това привличане със заповед № ЛС-И-69/13.03.2008 година на Министъра на правосъдието С. е бил отстранен от длъжността „съдия по вписванията” при Районен съд Белоградчик до приключване на наказателното производство срещу него.
Освен това въззивният съд е приел, че от показанията на разпитания по делото свидетел И. П. П. се установявало, че С. бил приел тежко факта, ме го съдят и през последните години е редуцирал социалните си контакти, не се събирал с приятелите си и му били взели личното оръжие.
Въз основа на горните факти съставът на Софийския апелативен съд е изложил мотиви за това, че съгласно чл. 2б от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгл. чл. 6, §. 1 от Конвенцията. Тази разпоредба представлявала вътрешен национален компенсаторен механизъм за бавно правосъдие, като същата била вътрешноправно средство за защита и самостоятелна хипотеза на отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. В решение № 66/2.04.2015 година, постановено по гр.д. № 5813/2014 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. било посочено, че механизмът, по който се прави извод дали е спазено изискването за разумен срок е да се установи продължителността на релевантния период и след това се преценява дали този период е разумен. В ал. 2 на чл.2б от ЗОДОВ били посочени примерни критерии, които съдът взема предвид, а именно общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и компетентните органи. В случая от повдигане на обвинението на 01.11.2007 година до датата на предявяването на иска на 09.09.2016 година не е бил внесен обвинителен акт в прокуратурата, като този срок можело да бъде определен като прекомерен. По отношение сложността на делото следвало да се прецени, че се касаело за трима обвиняеми, за множество престъпления, извършени в продължителен период от време-3 години от 2004 година до 2007 година, като престъпленията били по различни престъпни състави, извършвани в съучастие между лицата, при условията на продължавано престъпления, а обвинението на С. било за 40 деяния по чл. 311 от НК, извършвани в съучастие. С оглед на това можело да приеме, че има сложност на делото. По отношение на поведението на В. Д. С. нямало доказателства, че същият е станал причина за забавяне на производството, като съдебната практика приемала, че от него не може да се изисква да сътрудничи активно за ускоряване на производството, което може да доведе до неговото осъждане. В решение № 320/27.12.2016 година, постановено по гр. д. № 2403/2016 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., също се възприемало, че това дали пострадалият е следвало да сигнализира, че разследването се забавя и същото не може да се отчете като дезинтересираност, тъй като той не е длъжен да проявява активност и не може сам да извършва действия по разследването. Нямало данни С. да е причинил забавяне, като например да не се е явявал при призоваване от съответните органи или други действия, които следва да се извършат с негово участие. По отношение на следващия критерии-поведението на компетентните органи от значение са усилията им за ускоряване на производството съставът на Софийския апелативен съд е изложил мотиви, че многократното продължаване на срока за разследване, както и многобройните изисквания на материали, водели до извод за липса на добра организация и ръководство на процеса. Като причина за неразумната продължителност на производството можело да се определи именно поведението на компетентните органи, като на този фон не било адекватно да се обсъжда характера и сложността на делото като критерии за превишаване на разумния срок. Дори и такава да била налице, то срокът от девет години бил достатъчен за извършване на всички необходими процесуални действия. Необосновано дългия срок, в който досъдебното производство още не е приключило, неизбежно бил довел до причиняване на неимуществени вреди на В. Димитров С. под формата на стрес, напрежение, несигурност, липса на спокойствие, провокирани и от прекратяването на трудовото му правоотношение във връзка с разследването, което се установява и от обсъдените по-горе гласни доказателства. Следвало да се отчете и съдебната практика, че не е в тежест на пострадалия да доказва отделните си негативни изживявания, като наличието им се презумира през целия период на висящност на наказателното производство. Неспазването на разумния срок на продължителност, винаги увеличавало вредните последици. Въз основа на това съставът на Софийския апелативен съд е приел, че справедливото обезщетение за претърпените от В. Д. С. неимуществени вреди е в размер на 10 000.00 лева.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК П. сочи, че съставът на Софийския апелативен съд се е произнесъл по правния въпрос за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта, който въпрос е бил разрешен в противоречие с т. ІІ от ППВС № 4/1968 година. Освен това се твърди, че въззивният съд е разрешил и правния въпрос за наличието на причинна връзка между воденото наказателно производство и твърдените вреди в противоречие със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС. На последно място се сочи, че с обжалваното решение въпросът за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства е разрешен в противоречие с установеното в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС задължение за това. Във връзка с последното твърдение се сочи, че въззивният съд не е изложил мотиви за съществуването на причинно-следствена между воденото наказателно производство и причинените вреди. С тези твърдения П. е основала искането си за допускане на касационно обжалване на оспорваното решение на Софийския апелативен съд на основание чл. 280, ал. 1, 1 от ГПК. Освен това е поискано и допускане на оспорваното въззивно решение до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК по материално правния въпрос за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за това как се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД като се твърди, че този въпрос е разрешен от състава на Софийския апелативен съд в противоречие с т. ІІ от ППВС № 4/1968 година и установената съдебна практика, намерила израз в решение № 532/24.06.2010 година, постановено по гр. д. № 1650/2009 година; решение № 149/02.05.2011 година, постановено по гр. д. № 574/2010 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 96/31.05.2013 година, постановено по гр. д. № 792/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Първият от тези въпроси е приповторен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на В. Д. С., като се твърди, че той е разрешен в противоречие с т. ІІ от ППВС № 4/1968 година, а също така с решение № 16/17.05.2017 година, постановено по гр. д. № 2686/2016 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решене № 320/27.12.2016 година, постановено по гр. д. № 2403/2016 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.
Във връзка с посоченото в изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на П. и на В. Д. С. трябва да се има предвид, че въпросите за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта и за това да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства са включени в предмета на делото, били са разглеждани от въззивния съд и са обусловили решението му. Отразеното в т. ІІ от мотивите на ППВС № 4/1968 година становище на Пленума на ВС е намерило израз в т. 11 от диспозитива на същото ППВС. Съгласно даденото в т. 11 от ППВС № 4/1968 година указание при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди като в мотивите към решенията си съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. След съпоставката между посочената задължителна практика на Върховния касационен съд по посочените въпроси и възприетото от състава на Софийския апелативен съд разрешение на същите настоящият състав на ІV г. о. на ВКС намира, че при постановяване на решението си съставът на Софийския апелативен съд не се е отклонил от така установената практика. В случая са обсъдени и преценени всички, сочени от страните и реално установени по делото, обстоятелства имащи значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди като същите са посочени в мотивите на съдебния акт и е отразено значението им за определения размер на обезщетението. Обжалваното решение е съобразено и със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС за това, че обезщетение за вреди по ЗОДОВ се присъжда при наличието на причинно-следствена връзка с нерешеното в разумен срок дело, в какъвто смисъл са и самите законови разпоредби. Преценявайки събраните по делото доказателства съставът на Софийския апелативен съд е достигнал до извода, че претендираните от В. Д. С. вреди са в причинно-следствена връзка с продължителността на воденото наказателно производство, като в мотивите към решението си е обосновал съществуването на тази връзка именно в оглед на тези доказателства. Предвид на това не се констатира противоречие между обжалваното решение и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС по въпроса за причинната връзка между наказателното производство и вредите, още повече че П. не е посочила евентуално кои от претърпените от С. вреди не са в такава връзка с наказателното производство. Затова не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение и по този въпрос. Не е трябва да се допуска касационно обжалване на решението и по свързания с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС правен въпрос, тъй като въззивният съд е изложил мотиви, които се основават на собствената му преценка на фактите и доказателствата, а също така и по отношение на съществуването на причинна връзка между незаконното обвинение и претърпените от С. вреди, поради което не е налице твърдяното от П. противоречие. Затова не са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по горепосочените въпроси.
Не следва да се допуска касационно обжалване и по втория от поставените в изложението на П. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правен въпрос за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за това как се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Следва да се има предвид, че както ППВС № 4/1968 година, така и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС дават общи указания за начина по който следва да процедира съда при определяне на размера на обезщетението и какви факти и доказателства трябва да бъдат взети предвид за това. Размерът на обезщетението обаче се определя конкретно за всеки отделен случай, като се вземат предвид специфичните за случая обстоятелства и установената по делото фактическа обстановка. Това води до възможността сходно за два случая на непозволено увреждане обстоятелство да има една тежест при определяне на размера на обезщетението по първото производство и друга тежест по второто производство. Затова въпросът за това какъв размер обезщетение е справедлив не е въпрос, който да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. Затова не трябва да бъде допускано касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по подадената от П. касационна жалба на това основание.
Тъй като не се допуска касационно обжалване и по двете касационни жалби съдът намира, че не следва да се присъждат разноски на страните, а същите следва да останат така както са направени.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1714/14.07.2017 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, ХІІ-ти въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 1310/2017 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.