О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 480
София, 13.07.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 22.05.2018 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 819 /2018година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Д. И. Н. от [населено място] против въззивното решене на Софийски апелативен съд №1192 от 26.05.2017 г., по т.д.№128/2017 г., с което е потвърдено решение на Софийски градски съд № 7174 от 26.09.2016 г., по гр.д.№ 5045/2014 г. за уважаване на предявения от И. Д. Д. срещу касатора, като ответник, положителен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК за сумата 20 000 евро- главница по запис на заповед от 07.11.2011 г. с падеж 26.03.2012 г., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 15.05.2012 г. до окончателното и изплащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по ч.гр.д.№ 23826/2012 г. на СРС.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Основното оплакване на касатора е за допуснато от въззивната инстанция нарушение на чл.12 ГПК, поради необсъждане поотделно и в тяхната съвкупност на всички ангажирани по делото относими доказателства, заедно с доводите на страните. Поддържа се, че визираният порок е обусловил необоснования правен извод че конкретното твърдяно каузално правоотношение между страните, послужило като причина за издаване на процесния менителничен ефект, не е доказано в процеса. Изразено е и несъгласие с извода на Софийски апелативен съд, че фактическият състав на чл.30 ЗЗД в случая не е осъществен и въведеното абсолютно възражение за унищожаемост на менителничния ефект, поради направено от издателя му волеизявление под психическа принуда, е неоснователно.
Приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на определения за значим за изхода на делото и единствено формулиран въпрос на процесуалното право – за задължението на въззивния съд да квалифицира спорното право, да се произнесе по всички направени възражения на страните по делото и да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност.
За илюстрация на поддържаното селективно основание са цитирани ТР №182013 г. на ОСГТК на ВКС и постановени решения на ВКС по чл. 290 ГПК/в ред. преди изм. в ДВ бр.86/17г./ решения на ВКС: № 217 от 09.06.2011 г., по гр.д.№ 761/2010 г. на ІV г.о.; № 45 от 20. 04. 2010 г. , по т.д.№ 516/2009 г. на ІІ т.о.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява по основателността на въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на факултативен касационен контрол въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение за уважаване на предявения срещу касатора, като ответник, положителен установителен иск по чл.422 ГПК за вземане в размер на 20 000 евро – главница по запис на заповед от 07.11.2011 г. с падеж 26.03.2012 г., въз основа на който е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417, т.9 ГПК по ч.гр.д.№ 23826/2012 г. на СРС, решаващият състав на въззивния съд, след преценка на доказателствения материал по делото и констатирано съвпадение на крайните изводи за редовност от външна страна на процесния менителничен ефект, удостоверяващ подлежащо на изпълнение валидно възникнало парично задължение, по отношение на което не са ангажирани доказателства да е погасено, е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, прилагайки процесуалното правило на чл.272 ГПК.
В допълнение, като се е позовал и на ръкописно изписаното име на лицето Д. И. Н., положило подпис за издател на ценната книга, Софийски апелативен съд е изградил правен извод, че в документа безспорно е обективирано волеизявлението на последното за безусловното му и неотменимо задължаване да заплати посочената в записа на заповед парична сума от 20 000 евро.
С оглед оплакванията във въззивната жалба и изложените доводи въззивният съд се е произнесъл и по надлежно въведеното в процеса абсолютното възражение за унищожаемост на менителничния ефект, поради направено от издателя му волеизявление под психическа принуда, преценявайки го за неоснователно.Съображенията си за отсъствие на елементите от фактическия състав на чл.30 ЗЗД, приложим по силата на чл.44 ЗЗД и към едностранните волеизявления, въззивната инстанция е аргументирала с установените от гласните доказателства по делото и дадените от ответницата саморъчни обяснения от 20. 04. 2012 г., безспорни факти относно начина и мястото на съставяне е подписване на ефекта, обективно изключващи да е съществувала психическа принуда. Поради съвпадение в крайните изводи за неоснователност и на защитното възражение за валидно възникнало и съществуващо между страните каузално правоотношение по договор за поръчка, своевременно релевирано в допълнителния отговор и в исковата молба по прекратеното гр.д.№ 4740/13 г. на СГС, Софийски апелативен съд е приложил отново процесуалното правило на чл.272 ГПК, препращайки към мотивите на първата инстанция. Констатирал е още, че доколкото възражението за наличие на каузално правоотношение, послужило като причина за издаване на записа на заповед, е въведено общо в процеса – без индивидуализация предмета на твърдяния вид договор и без посочване конкретната връзка между него и обезпечителния ефект на ценната книга – дали гарантира изпълнението на ответника, или последиците от евентуалното му неизпълнение, то не е налице и възможност за изграждане на правни изводи от значение и за съществуване на спорното право с източник процесния запис на заповед. Наред с изложените съждения приетата неоснователност на разглежданото възражение е обосновавана и с липса на ангажирани доказателства, съобразно установената с чл.154, ал.1 ГПК доказателствена тежест и дадените в тази насока задължителни разяснения в ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, за съществуване на обвързващ страните договор за поръчка, който да е обусловил издаване на запис на заповед, като гаранция. Към последния, с оглед съдържанието им, е отречена правната релевантност както на представените по делото частни свидетелстващи документи – оферти, така и показанията на разпитаните свидетели, сочещи единствено на извършен ремонт в имота на ответницата, така и на направения на 04. 07. 2011 г. превод от 20 000 евро по банкова сметка на Д., но от третото за настоящия правен спор лице/ чуждестранно търговско дружество/.
С оглед решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение, настоящият съдебен състав намира, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение.
Съгласно задължителните разяснения в т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС материално правният или процесуалноправният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК е този, който включен в предмета на спора, е обусловил решаващите правни изводи на съда, а чрез тях и крайния правен резултат по конкретното дело. Следователно нито анализът на правилността на отделните изводи на въззивния съд, с оглед твърдяните пороци при изграждането им, поради допуснато нарушение на материалния закон, нито въпросите от значение за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства са относими към основанията за достъп до касационно обжалване, предпоставките за който са формални и са изчерпателно въведени от законодателя с нормата на чл. 280, ал.1 ГПК.
С оглед на тези критерии единственият формулиран в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба въпрос, свързан със задълженията на въззивния съд, като инстанция по съществото на спора, попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК и обосновава общата главна предпоставка за достъп до касация.
Неоснователно по отношение на същия е поддържаното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно задължителните разяснения в ТР №1/ 09.12.2013 г. и формираната по реда на чл.290 ГПК/ ред. до изм. ДВ бр.86/17 г./ практика на ВКС, част от която цитирана от касатора, в правомощията си на съд по съществото на спора, въззивната инстанция по правилността на обжалвания съдебен акт е ограничена от посочените в жалбата основания, освен във хипотезите на приложима императивна материалноправна норма и защита интереса на определени частноправни субекти, в които е оправомощена да действа служебно. В останалите случаи, при решаване на делото по същество въззивната инстанция проверява законосъобразността само на посочените в жалбата процесуални действия на първостепенния съд и обосноваността само на изрично оспорените негови фактически констатации. В случая въззивният съд е изпълнил задължението си, като е съобразил оплакванията на въззивника, проверил е правилността на обжалваното въззивно решение в рамките, очертани от въззивната жалба и е обсъдил всички ангажирани по делото доказателства, касаещи както твърдяното в първоинстанционното производство каузално правоотношение, така и въведеното абсолютно възражение на ответницата срещу издадения от нея запис на заповед, с изводите на СГС по отношение на които е било изразено несъгласие от жалбоподателя. Въз основа на съвкупния анализ на относимия към спора доказателствен материал, обективиран в изложените към обжалвания съдебен акт мотиви, Софийски апелативен съд е извел и самостоятелните изводи за действителност на процесния менителничен ефект, поради неосъществяване на елементите от фактическия състав на чл.30 ЗЗД, на който издателят – ответник се позовава и за липсата на твърдяната от последния облигационна връзка между страните, породена от сключен помежду им договор от вида на посочения, който да е причина за издаване на записа на заповед, което е в пълно съгласие със задължителната съдебна практика.
Извън конкретния формулиран процесуалноправен въпрос в изложението са възпроизведени оплакванията, въведени и с касационната жалба – за неправилно възприета от въззивната инстанция фактическата обстановка, за необсъждане на доказателства и за изградени в несъответствие със закона и доказателствата изводи относно приетото отсъствие на фактическия състав на чл.30 ЗЗД и липсата на каузално правоотношение между страните, от вида твърдян от касатора, които не отговарят на разяснените в т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС изисквания.
Нещо повече, дори и да се приеме, че въз основа на тези оплаквания е възможно да бъдат конкретизирани процесуалноправни въпроси – за разпределената доказателствена тежест в производството по иск, основан на чл.422, ал.1 ГПК и за допустимостта на гласните доказателства в разглежданата хипотеза, то доколкото същите са свързани единствено с твърдението на самия касатор за допуснато от въззивния съд нарушение на чл.154, ал.1 ГПК и на чл.164 ГПК, което не отговорят нито на мотивите на въззивния съдебен акт, нито на осъществените процесуални действия във въззивното производство, са ирелевантни за крайния изход на делото. А когато правният въпрос е въведен с оглед становище на страната, т.е. извън решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение, с него не се формира общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Според задължителните указания в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС липсата на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК сама по себе си е достатъчна, за да се отрече достъпа до касационно обжалване и изключва необходимостта от разглеждане на поддържания допълнителен критерий за селекция.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е претендирал деловодни разноски, които с оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК му се следват в размер на посочената и не оспорена по реда на чл.78, ал.5 ГПК сума от 1730 лв. – заплатено адвокатски хонорар, но само ако е доказал реалното им извършване – т.1 на ТР № 6/12 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС. В случая, видно от съдържанието на приложения договор за правна защита и съдействие № 600161/ 09.02.18 г., сключен между И. Д. Д. и адв.Д.Ф. – САК, е договорено дължимото адвокатско възнаграждение от 1730 лв. да бъде изплатено по банков път. Съгласно горецитираната задължителна практика, в сочената хипотеза, задължително се представят и доказателства за извършен банков превод, каквито липсват по делото.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд №1192 от 26.05.2017 г., по т.д.№128/2017 г..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: