2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 681
София, 23.07.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети април през две хиляди и осемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 618 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на апелативната прокуратура в [населено място], чрез прокурор Б. С., против въззивното решение № 2402 от 21 ноември 2017 г., постановено по в.гр.д. № 5360/2016 г. по описа на апелативния съд в [населено място], с което се потвърждава решение № 6187 от 21 юли 2016 г., постановено по гр.д. № 9548/2014 г. по описа на Софийския градски съд в частта му за осъждането на П. да заплати на К. Г. К., с адрес в [населено място], сумата от 35000 лева обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на незаконно повдигнати обвинения в извършване на престъпление по чл. 294, ал. 4, предл. 4, вр. ал. 1, вр. чл.20, ал. 2 НК, по които е бил оправдан с влязло в сила на 16 септември 2013 г. решение по кнд № 744/2013 г. по описа на ІІІ н.о., ВКС, ведно със законната лихва от датата на завеждане на иска.
В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно, защото присъденият размер на обезщетението е силно и необосновано завишен и не съответства като еквивалент на действителните неимуществени вреди, претърпени от ищеца. Твърди се, че съдът не е изложил никакви мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между следните обстоятелства: повдигнатото обвинение в извършване на тежко умишлено престъпление, преквалифицирано в още по-тежко впоследствие, прилагането на мярка за неотклонение „подписка”, обвинението в престъпление, което е било в пряка връзка с упражняваната от ищеца професия, продължителността на наказателното производство от около 10 години, постоянния емоционален дискомфорт за този период, влошаването на здравословното състояние на ищеца, придобитите неврологично заболяване, артериална хипертония и захарен диабет, необходимостта от хигиенно-диетичен режим до края на живота му, дисциплинарното уволнение от системата на МВР, публичното оповестяване на случая в средствата за масова информация, и причинените вреди, като не е посочено значението на всяко едно от тях по отношение на размера на присъденото обезщетение. Не било съобразено, че независимо от голямата продължителност на наказателното производство, с личното участие на ищеца били проведени сравнително малко на брой процесуални действия. Не било отчетено, че е приложена най-леката мярка за неотклонение, че ищецът е заемал длъжността „кметски наместник” в съответния период, а и липсва отговорност у прокуратурата за публичното оповестяване на обвинението. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси, които са разрешени в противоречие с практиката на ВС и ВКС.
Ответникът К. Г. К., с адрес в [населено място], не взема становище по касационната жалба.
Въззивният съд взема предвид продължилото почти десет години наказателно производство срещу ищеца, като първоначално повдигнатото му обвинение било в хода на досъдебната фаза преквалифицирано в по-тежко, мярката за неотклонение „подписка”, явяването лично в 13 открити съдебни заседания, цялостната промяна в негативен план в живота на ищеца след започването на наказателното производство – изолиране от приятелите, затваряне в себе си, напълнял, разболял се, бил притеснен и уплашен, имал високо кръвно, имал желание да сложи край на живота си, било му наложено дисциплинарно наказание „уволнение”, с което е прекратено служебното му правоотношение като старши полицай в група „Водачи на служебни кучета” към направление „Охранителна полиция”, независимо от показаните отлични резултати в работата и компетентното изпълнение на служебните задължения, упражняваната впоследствие нискоквалифицирана работа. Съобразена е промяната в личностовото му развитие с поддържан продължително време емоционален дискомфорт с проявени симптоми на депресивна реакция, и проявено неврологично заболяване – посттравматично стресово разстройство, което се констатира в по-лека форма и след оправдаването на ищеца, и налагащо терапевтична намеса. По време на наказателното производство са били регистрирани новопридобити заболявания – артериална хипертония и захарен диабет, чието възникване е в причинно-следствена връзка с повдигнатото му обвинение и постоянния стрес, с обективно констатирани усложнения – левокамерна хипертрофия, като преодоляването на заболяванията изисква постоянно лечение до края на живота му. Ищецът освен това бил публично опозорен чрез изтичане в медиите на информация за предприетите срещу него оперативни и процесулноследствени действия, с подробна информация за неговата самоличност. Отчетена е и зрялата възраст на ищеца при приключване на наказателното производство, което предполага сериозни затруднения при опит да започне да се квалифицира в друга област, докато съществуващата преди това перспектива за професионално развитие е напълно изгубена. Съвкупността от посочените обстоятелства мотивира съда да приеме, че определеният от първата инстанция като справедлив размер на обезщетение за понесените неимуществени вреди, е адекватен.
К. съд приема, че поставените правни въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.
Първият въпрос е за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, в който смисъл е задължителната практика на ВС в т. ІІ на ППВС № 4/1968 г. Въззивният съд в конкретния случай не е нарушил постановките на соченото постановление. Изводът на ВС, че при определяне размера на имуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, а в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди, споделян и последователно прилаган в съдебната практика и понастоящем, се основава на разбирането, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие и е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Въззивният съд е преценил множество обстоятелства, като извън посочените по-горе, не е споделил твърдения на ищеца за други вреди – 24 часово задържане без заповед, разпит с полиграф, нарушения на правото му на защита чрез лишаване от достъп до адвокат за определен период, настъпил разрив между ищеца и дъщеря му. От друга страна, за да възприеме за доказани съответните вреди, съдът внимателно е преценявал събраните доказателства и е изложил съображения по кредитирането им.
На второ място се поддържа, че част от твърдените от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането, и така са нарушени разясненията, дадени от ВКС в т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2004 г., ОСГК. По този проблем касаторът не е посочил кои точно неимуществени вреди не са последица в необходимата връзка с увреждането, поради което касационният съд не може да осъществи дължимата проверка за наличието на допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Невъзможна е по същата причина и проверката на съответствието на даденото от въззивния съд разрешение със соченото тълкувателно решение.
Касаторът твърди, че липсват мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди, с което са нарушени разясненията на ВКС в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г., ОСГК. Противно на това твърдение, в обжалваното решение съдът е изложил мотиви кои от понесените вреди намира за причинени пряко от незаконното наказателно преследване. Ето защо въпросът не налага допускане на касационно обжалване, а разясненията на ВКС не са нарушени.
Накрая се твърди че по проблема за определянето на размера на обезщетението на неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице, и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ, е дадено разрешение в противоречие с решение № 42 по гр.д. № 854/2012 г., ІІІ г.о., решение № 95 по гр.д. № 5895/2013 г., ІІІ г.о., и решение № 310 по гр.д. № 410/2015 г., ІV г.о. Очевидно касаторът се домогва да установи, че присъденото обезщетение е несъответно и надхвърлящо справедливия размер. Сочените решения на ВКС обаче в основните си факти, въз основа на които е изградено заключението за справедливо обезщетяване, са различни от процесния случай. В първото решение наказателното производство е продължило четири години, влошило се психическото състояние, репутацията, доброто име и социалните контакти на ищеца; по второто дело са съобразени взета мярка за неотклонение „задържане под стража” в продължение на повече от три години и продължителност на наказателното производство от девет години, осъждането на ищеца с множество влезли в сила присъди и споразумения по наказателни дела, по които ищецът е признат за виновен в извършване на измами, взетата мярка за неотклонение „задържане под стража” в процесния период по друго дело, поради което установените неимуществени вреди само отчасти съставляват пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение; в третото решение са взети предвид продължителност на наказателното преследване от около шест години с мярка за неотклонение „гаранция” от 10000 лева, уронване на честта, достойнството и престижа, граден като председател на организация и като военен, изпадане в социална изолация и финансови затруднения, драстична промяна в начина на живот. Видно е, че съответните обстоятелства в различните дела са обосновали извод за различни вреди, търпени от конкретния индивид, подложен на незаконно наказателно преследване, и не се констатира сходство в основните факти, което да обоснове наличието на различна практика на ВКС във връзка с определяне на справедлив размер на обезщетението съобразно критерия на чл. 52 ЗЗД. Така и последният поставен въпрос не води до допускане на касационното обжалване.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2402 от 21 ноември 2017 г., постановено по в.гр.д. № 5360/2016 г. по описа на апелативния съд в [населено място].
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: