2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 679
София, 23.07.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети април през две хиляди и осемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 241 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на о. в [населено място], чрез прокурор Л. К., против въззивното решение № 5727 от 13 ноември 2017 г., постановено по в.гр.д. № 539/2017 г. по описа на окръжния съд в [населено място], с което се потвърждава решение № 1117 от 21 април 2017 г., постановено по гр.д. № 941/2016 г. по описа на районния съд в [населено място] в частта му за осъждането на П. да заплати на С. К. И., с адрес в [населено място], сумата от 12000 лева обезщетение за причинените му неимуществени вреди в резултат на незаконно повдигнати обвинения в извършване на три престъпления по чл. 311, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК, по които е бил оправдан с влязла в сила на 26 октомври 2011 г. присъда по нохд. № 458/2009 г. по описа на районния съд в [населено място], за периода 13.12.2007 г.-25.10.2011 г., ведно със законната лихва от 25.10.2013 г. и направените по делото разноски.
В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е незаконосъобразно, тъй като е присъден завишен размер на обезщетение в противоречие с трайната съдебна практика, липсата на наложена мярка за неотклонение, продължителността на наказателното производство, недоказаност на влошено здравословно състояние на ищеца, социалната му изолация и връзката на това с наказателния процес срещу него. Подчертава се, че прокуратурата няма принос за забавянето на наказателното производство за периода 16.01.-06.04.2009 г., когато е развита процедура по определяне на компетентния за разглеждане на делото съд, делото не е отлагано по вина на прокурор, прокуратурата е ръководещ фактор само в досъдебната фаза и присъдата не е протестирана. Сочи се, че прокуратурата не е оповестила в медиите за производството срещу д-р И., че няма категорични доказателства, че именно наказателното производство е причина за влошаване на здравословното състояние на ищеца. Относно твърденията за негативни коментари за ищеца и намаляване на пациентите му по тази причина се изтъква, че характера на конкретното обвинение срещу него не е основание да се отблъснат негови пациенти, а и не са събрани доказателства за реализирани прегледи преди и по време на процеса. Недоказано било твърдението, че на ищеца е отнето правото да носи огнестрелно оръжие и да е лишен от участие в излетите на ловната дружинка, в която членува. Според касатора, ограничаването на личните контакти на ищеца е негово лично решение и дори и да е имало известно отдръпване на познатите му, то едва ли то е продължило през периода на целия процес. Безкритично били приети твърдения за морални страдания, социална изолираност, нарушаване на доброто име като лекар, влошено здравословно състояние, ограничаване на правото да ловува, а не са обсъдени различните доводи на прокуратурата. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото и такива, разрешени в противоречие със задължителната практика на ВС и в противоречие с практиката на ВКС.
Ответникът С. К. И., с адрес в [населено място], представляван от адв. Д. Х., в отговор на касационната жалба дава съображенията си за липса на основание за допускане на касационното обжалване.
Въззивният съд приема решението на първата инстанция за правилно, тъй като са доказани всички елементи от фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, и са доказани причинени на ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в изживени болезнени душевни страдания. Причинно-следствената връзка е установена с гласни доказателства. Отречени са доводите на прокуратурата в тази връзка, като е прието, че тревогите на ищеца били свързани именно с наказателното преследване и свързаните с това процедури, а не с други или с абстрактни обстоятелства, а и обвинението е за длъжностно престъпление, свързано пряко с работата на ищеца, поради което тревогите и вредите му са били по-интензивни от нормалното в такива случаи. За безспорни са приети съсипана психика, изпадане в социална изолация, нарушаване на обичайния ритъм на живот, нарушаване на професионалната чест на лекар с добро име и авторитет. За да приеме определения размер на обезщетението от 12000 лева за справедлив съдът отчита тежестта на престъпленията, в които ищецът е обвинен, обект на които са обществените отношения, осигуряващи неприкосновеността на човешкия живот и същевременно неговата професионална ангажираност като лекар, които две обстоятелства сочели на изключителни по вид и характер последици. Предприетите от прокуратурата действия по образуване на предварително производство срещу ищеца, привличането му като обвиняем, продължителността на това наказателно производство и настъпилите вреди вследствие на същите действия са все факти, които опровергават тезата на прокуратурата за недоказаност на причинната връзка между търпените вреди и възбуденото против него наказателно преследване.
К. съд приема, че поставените правни въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.
Първият въпрос – кои са критериите за наличие на връзка за влошеното здравословно състояние на ищеца и воденото наказателно производство срещу него при положение, че липсват каквито и да било документи за състоянието му преди, по време и след процеса, а оплакваният са за високо кръвно налягане и аритмия, които могат да се дължат на редица други обстоятелства (включително възрастта), не е обуславящ изхода на делото. Съдът не е приел като вреда влошаване на здравословното състояние на ищеца в посочения от касатора смисъл, а такова оплакване не е съобразявано и от първата инстанция, тъй като не е въведено от ищеца. Внимателният прочит на мотивите на въззивния съд води до извода, че и вторият въпрос не е дал основа за крайния изход на спора. Пита се как съдът е приел, че са ограничени социалните контакти на ищеца и е намалял броят на пациентите му, след като няма данни за периода преди привличането към наказателна отговорност, за да се сравнят обективно. Въззивният съд приема, че ищецът е изпаднал в социална изолация, злепоставен е бил в семейния и обществения си кръг и са били нарушени професионалната му чест на лекар с добро име и авторитет. Извод за намаляване броя на пациентите като следствие от наказателното преследване, не е правен. Всъщност въпросът частично е относим към мотивите на първоинстанционния съд (счетено е, че ищецът е изпитвал срам и притеснения най-вече от близките си, макар те да са го подкрепяли, е отнемането на правото да носи и пази оръжие и съответно да ловува, е довело до ограничаване на социалния живот на ищеца, независимо, че това ограничение не е по инициатива на прокуратурата), които обаче не са възприети от въззивната инстанция.
Поставя се въпросът за това какъв е критерият за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди в конкретния случай, за да се уважи иска точно до 12000 лева, както и свързаният с него проблем за определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди, за който се твърди нарушаване на постановките, изведени от ВС в т. ІІ на ППВС № 4/1968 г. Противно на тезата на касатора, съдът стриктно е съобразил именно тези постановки – при определяне размера на имуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, а в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. При основополагащото разбиране, съответно на преутвърдената в редица решения на ВКС по-горе посочена обвързваща съдебна практика, че понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а се основава на преценката на редица конкретно обективно съществуващи обстоятелства, които се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, и основавайки се на необходимостта да се съобрази как съответното незаконно наказателно преследване се е отразило върху лицето с оглед конкретната личност, начина му на живот, значимите за него нематериални блага, които са били засегнати, измежду които добро име и професионален авторитет, съдът е приел за справедливо обезщетяването на понесените вреди със съответната сума, като е акцентирано на специалното засягане на професионалната чест на лекар с добро име, обвинен в извършване на длъжностни престъпления. Ето защо нарушение на сочената задължителна съдебна практика не се разкрива, нито е необходимо нейното корективно тълкуване.
Поставя се проблемът за задължението на съда да обсъди всички доводи на въззивника, изложени във въззивната му жалба за степента на засягане личността на ищеца от повдигнатите му обвинения, като са възприети предимно неговите доводи за причинени неимуществени вреди, които според касатора са доста преекспонирани. Независимо, че въззивната жалба на прокуратурата е пределно подробна, и съдът действително не е обсъдил в детайли всяко от оплакванията, от мотивите е ясно, че в значителната си част оплакванията на въззивника са били приети за основателни, което обаче не е довело до определяне на друг размер на обезщетението за претърпените вреди, предвид оценката на въззивния съд на интензитета и тежестта им в конкретния случай на ищеца. Така този въпрос не води до допускане на касационното обжалване.
Накрая се сочи, че по аналогични казуси е присъдено обезщетение по ЗОДОВ в много по-нисък размер, като се цитират решение № 96 по гр.д. № 792/2012 г., ІV г.о., и решение № 178 по гр.д. № 6693/2014 г., ІV г.о. Твърдението за наличие на аналогични казуси, разрешени в двете решения на ВКС, не може да се сподели. В първото от сочените решения ищцата е обвинена в извършването на друго престъпление, различно от процесните, по-къс период на провеждане на наказателното производство, различна обществено-икономическа обстановка. По второто дело ищецът е бил обвинен в извършване на хулиганство, периодът на провеждането на наказателното производство е бил по-къс, без да е бил засяган професионалният му авторитет. Затова не е обосновано твърдението, че по аналогични или достатъчно сходни в основните факти, свързани с претърпените нематериалните вреди, случаи е прието за справедливо много по-ниско като парична величина обезщетение.
При този изход на спора е основателно искането на ответника за присъждане на заплатените по договор за правна защита и съдействие разноски от 600 лева.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 5727 от 13 ноември 2017 г., постановено по в.гр.д. № 539/2017 г. по описа на окръжния съд в [населено място].
ОСЪЖДА П. да заплати на С. К. И., с адрес в [населено място], [улица], вх. 2, ет. 2, сумата от 600,00 (шестстотин) лева разноски за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: