2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 687
София, 26.07.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми май през две хиляди и осемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1207 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Н. Я. Д., с адрес в [населено място], представлявана от адв. В. В., против решение № 552 от 20 декември 2017 г., постановено по в.гр.д. № 812/2017 г. по описа на окръжния съд в [населено място], в частите му, с които се отменя решение № 1023 от 7 август 2017, постановено по гр.д.№ 7082/16 по описа на районния съд в [населено място] в частта, в която С. Р. М., с адрес в [населено място], е осъден да заплати на Д. обезщетение за неимуществени вреди над сумата от 7000 лева до 10000 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, както и в частта за разноските, които М. дължи на Д. по компенсация в размер на 233,57 лева и в частта на адвокатското възнаграждение, което М. дължи на адв. В. над сумата от 680 лева до 833 лева и вместо него искът на Д. за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди над сумата от 7000 лева до 10000 лева е отхвърлен, и е потвърдено същото първоинстанционно решение в частта му, с която е отхвърлен като неоснователен искът на Д. М. да й заплати обезщетение за неимуществени вреди над сумата от 10000 лева до 15000 лева.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение страда от всички пороци, посочени в чл. 281, т. 3 ГПК и е очевидно неправилно. Твърди се, че съдът не е обсъдил, нито е съобразил всички релевантни и доказани по делото обстоятелства, имащи значение за определянето на справедлив по смисъла на чл. 52 ЗЗД размер на обезщетението – макар да е приел за обективно установени и други травматични увреждания на здравето (подкожна колекция на кръв в лява теменна област на главата, колекция от кръв в меките тъкани в областта на счупването на лява пубисна кост, охлузвания на крайниците), при определяне на обезщетението съдът ги е игнорирал и не е съобразил, че тяхното наличие, обем и интензитет също са от значение за определяне на справедливо обезщетение. Същевременно съдът е аргументирал извода си за частична отмяна на първоинстанционното решение и за отхвърляне на част от претенцията на касаторката със съображения за недоказаност на вреди, които обаче самата тя не е заявила в исковата си молба и въобще не са били предмет на обезщетяване – подуване на лявата глезенна става. Съдът не е съобазил обстоятелствата, свързани с конкретния период на възстановяване и конкретно претърпените болки и страдания, неудобства и негативни изживявания, обективно установената промяна в начина й на живот за период от седем месеца, като е пренебрегнал периода от 45 дена след болничния престой, през който е спазвала постелен режим, без възможност изобщо да става, и е била изцяло зависима от грижите на снаха си, с изпитвани силни болки дори при изместване в леглото, едва след месец и половина от инцидента настъпила възможността да се изправя и то с патерици, придвижването с помощта на бастун два месеца след произшествието, невъзможността да се върне към нормалния си ритъм на живот и работа в Гърция в продължение на седем месеца. Подчертано е, че е била блъсната от лек автомобил на пешеходна пътека. Според касаторката въззивният съд е действал като контролно-отменителна инстанция, без да посочи до какъв извод води всеки от установените факти, и то при изрично оплакване за необсъждане на фактите, заявено с въззивната жалба. Присъденият размер на обезщетение е в пъти по-нисък от присъджаните обезщетения от същия съд при други сходни случаи, което показва различен подход на съда, респективно различни критерии, съобразявани от съда. В изложение на основанията за допускане на касационнот ообжалване се поставят правни въпроси, разрешени в противоречие с практиката на ВС.
Отвеникът С. Р. М., с адрес в [населено място], представляван от адв. Б. М., в отговор на касационната жалба сочи доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата по същество.
Срещу същото въззивно решнеие, но в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение за осъждането на С. Р. М. да заплати на Надежда Я. Д. обезщетение за неимуществени вреди над 5000 лева до 7000 лева, е подадена касационна жалба от С. М., представляван от адв. Б. М..
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че съдът не е взел под внимание всички обстоятелства, които обуславят причинените на пострадалата вреди, като за доказаните в производството причинени вреди определеното обезщетение е прекомерно и в аналогични случаи, при които факторът съпричиняване не е оказал влияние при определяне на размера на обезщетението, съдът е присъждал по-ниско обезщетение. Подчертано е, че единствено поради осъщественото пресичане на пешеходна пътека съдът е приел, че няма съпричиняване, без да се вземе предвид доказаното, че пострадалата е продължила придвижването си на червен светофар, и без да се изследва въпросът дали лицето е извършило нарушение на правилата за движение по пътищата, при положение, че достига „остров” между двете платна при светване на сигнал червено. Изтъква се, че пострадалата още през м. август същата година отпътувала за Гърция с автобус и е започнала работа там, като понастоящем поддържа домакинството на цяла къща и се грижи за възрастен болен. Касаторът е оказал необходимата грижа и подкрепа на пострадалата, дори и предложил своевременно парично обезщетение, с което да се подпомогне при възстановяването, и за продължителен период след инцидента се е ангажирал с грижи за пострадалата. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.
Ответницата по тази жалба Н. Я. Д., с адрес в [населено място], представлявана от адв. В. В., оспорва наличието на основание за допускане на касационното обжалване.
Въз основа на установеното по делото: при пресичане на второ пътно платно на пешеходна пътека ищцата е била блъсната от завиващ наляво автомобил, управляван от ответника, получените от пострадалата вследствие на произшествието увреждания, изразяващи се в подкожна колекция от кръв в лява теменна област на главата, травма на нервните коренчета на гръдната част на гръбначния стълб, без обективна неврологична симптоматика, счупване на горния клон на лява пубисна кост, колекция от кръв в меките тъкани в областта на счупването на лява пубисна кост, охлузвания по крайниците, двадесет дневния предписан постелен режим, през което време и до месец и половина след това грижата за ищцата, която не можела изобщо да става, да ходи до тоалетна, била поета от снаха й, изпитваните болки при всяко изместване в леглото, възможността да се движи с бастун след около два месеца и половина, установеният с експертно заключение период на възстановяване от около 2-3 месеца, е счетено, че ищцата е претърпяла болки и страдания, свързани със счупването на лява пубисна кост и травма на нервните коренчета на гръдната част на гръбначния стълб. Отречено е подуването на лява глезенна става да е доказано в процеса като причинено от инцидента. За установените болки и страдания е прието за справедливо обезщетяването им със сумата от 7000 лева, като са взети предвид вида на уврежданията, техния интензитет и период на възстановяване – преживените двадесет дни на легло с изпитвани силни болки, съпроводени с редица негативни изживявания, напълната й зависимост от грижата на околните, което е продължило в продължение на около месец и половина, след което тя вече е могла да става и се е възстановила за около половин година. За правилен е възприет изводът на въззивния съд, че не е доказано съпричиняване на вредите от страна на ищцата, тъй като тя се е намирала на пешеходна пътека, придвижвала се е на зелен светофар, поради което ответникът е бил длъжен да изчака нейното преминаване и едва след това да предприеме движение с автомобила си, като това се установява от сочените от ответника свидетели.
К. съд приема, че поставените от касаторите въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.
Касаторката Д. твърди, че по въпроса за приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди въззивният съд се е отклонил от постановките на ППВС № 4/1968 г. – не са били съобразени всички обективно съществуващи и установени факти, свързани със състоянието на касаторката, като не е отчел в тяхната цялост критериите, дадени в цитираното постановление, за определяне на справедливо обезщетение за произтичащи от деликт неимуществени вреди. Тезата на касаторката не може да се сподели. Изводът на ВС в постановлението, че при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, а в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди, споделян и последователно прилаган в съдебната практика и понастоящем, се основава на разбирането, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие и е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Видно от мотивите на обжалваното решение, съдът е основал изводите си за адекватност в парично изражение на обезщетението за понесени неимуществени вреди не само на вида на причинените от произшествието увреди по тялото на касаторката, но и на прекараните в силни болки двадесет дена на легло и съпровождащите негативни психически изживявания, пълната й зависимост от грижи от околните в продължение на около месец и половина, периода на пълно възстановяване от около половин година. Ето защо неоснователно се твърди от касаторката, че съдът не е отчел в пълна степен както характера на получените травматични увреждания и породените от тях значителни по интензивност болки и дългия възстановителен период, през който тя е била зависима изцяло от грижите на своите близки.
От горния отговор следва, че не води до допускане на касационното обжалване и вторият въпрос по тази касационна жалба, а именно следва ли съдът при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди с оглед критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД да извърши преценка на всички конкретни обстоятелства, които носят обективна характеристика. Лаконичният изказ на съда относно установените и взети под внимание от него вреди не е равнозначен на схематично изброяване на травматични увреждания на здравето, нито на липса на съвкупна и поотделно преценка на същите вреди. Постановките на соченото ППВС не са нарушени.
Касаторката поддържа и че решението е очевидно неправилно. Според нея очевидната неправилност можела да се изведе от допуснатите от съда нарушения на съдопроизводствените правила, изразили се в изброяване на приетите за установени факти, без обаче да се посочи до какъв извод води всеки от тях. Соченото оплакване е такова по чл. 281, т. 3 ГПК, което подлежи на разглеждане от касационния съд само ако касационното обжалване бъде допуснато, какъвто настоящият случай не е.
Първият от въпросите на касатора М. също по приложението на чл. 52 ЗЗД и по-конкретно при определяне на размера на неимуществените вреди следва ли съдът да вземе под внимение всички обстоятелства, които обуславят тези вреди и необходимо ли е тази му процесуална дейност да бъде обективирана в съдебното решение, или е достатъчно да се укаже, че съдът приема за обезщетение по справедливост определена сума; трябва ли съдът да издири в производството и да посочи в съдебното решение значението на всяко твърдяно (и впоследствие доказано или недоказано) обстоятелство за размера на неимуществените вреди. Твърди се, че даденото от въззивния съд разершение е в противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 387 по гр.д. № 1411/2015 г., ІV г.о. В соченото решение се преутвърждават вече цитираните по-горе постановки на ППВС № 4/1968 г. Макар да е вярно, че съдът приема за установени само две телесни увреди, то от възприетия за справедлив размер на обезщетението е явно, че се съобразява, че не всички от твърдените от ищцата увреди са приети за безспорно установени. Не е допуснато противоречие със заявената от касатора съдебна практика.
В обосновката на този въпрос, както и в останалите такива (необходимо ли е съдът да направи разграничение и да инкорпорира в съдебното решение правен извод относно това дали е налице причинна връзка между действието или бездействието на пострадалия и вредоносния резултат, както и доказано ли е съпричиняване или допринасяне за настъпване на вредните последици, извън правния си извод за наличие или липсата на нарушение по смисъла на Закона за движение по пътищата; в този смисъл причинната връзка между действието или бездействието на пострадалия и вредоносния резултат, както и съпричиняването или допринасянето за настъпване на вредните последици обвързано ли е винаги с правен извод за нарушение по смисъла на Закона за движение по пътищата; необходимо ли е да се докаже/потвърди рисково поведение на потърпевшия и дали с него се е допринесло за увреждането, подлежащо ли е на установяване във всеки конкретен случай това рисково поведение и води ли неговото наличие до намаляване на претендирания размер на парично обезщетяване на понесените неимуществени вреди; определеният като справедлив размер на обезщетението следва ли да бъде намален съответно на приноса на пострадалия за настъпването на процесното пътно транспортно произшествие), се акцентира на основното възражение на касатора, поддържано в процеса, а именно, че ищцата е съпричинила вредоносния резултат като е пресякла втората част на пътното платно при червен за пешеходката сигнал на пешеходната секция на светофарната уредба. Въззивният съд по този проблем приема, че не е доказно съпричиняване на вредите от страна на пострадалата – тя се е намирала на пешеходна пътека, придвижвала се е на зелен светофар, поради което ответникът е бил длъжен да изчака нейното преминаване и едва след това да предприеме движение с автомобила си (правейки завой наляво), като това обстоятелство е установено от събраните по делото гласни доказателства. Според св. С., доведен от касатора, ищцата започнала пресичането на улицата на зелен сигнал на светофара, била почти по средата на булеварда, когато светнал червен сигнал, а автомобилът й пресякъл пътя. Техническата експертиза установява, че сигналите за автомобили и на пешеходната секция светят заедно 17 секунди, като този за автомобилите продължава да свети още 3 секунди след включването на червена светлина на пешеходната секция, при обща ширина на платната за движение на съответната [улица] метра. При това положение твърдението на касатора, че ищцата, като е навлязла в платното за движение, не е съобразила, че за нея има забранителен сигнал на светофара, не е съобразила и разстоянието до приближаващите превозни средства, тяхната скорост и посока на движение, е защитна теза, като не се установява от събраните доказателства нарушение на коя да е от хипотезите на чл. 113 и 114 ЗДвП, а водачът на автомобила не е съобразил, че след подаване на сигнал, който му разрешава преминаването, той е следвало да пропусне пешеходците, които все още се намират на пешеходната пътека, регулирана с пътен светофар. Затова изложените под формата на въпроси виждания за рисково поведение на ищцата и за неин принос за произшествието, са в сферата на хипотезите, без казуална обвръзка, поради което и по тази касационна жалба не се обосновава допускане на касационното обжалване. Ето защо цитираната от касатора изобилна съдебна практика не следва да бъде преценявана.
С отговора на касационната жалба на Д. ответникът М. претендира разноски, но доказателства за сторени такива, свързани с отговора на тази касационна жалба не се представят. За защитата срещу касационната жалба на М. на пълномощника на ответницата по тази жалба Д. се дължат разноски по смисъла на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, които са в размер на 500 лева.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 552 от 20 декември 2017 г., постановено по в.гр.д. № 812/2017 г. по описа на окръжния съд в [населено място].
ОСЪЖДА С. Р. М., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], [улица], да заплати на адв. В. В., с адрес в [населено място], [улица], сумата от 500,00 (петстотин) лева адвокатско възнаграждение за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: