ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 688
София, 26.07.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на втори април две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 4326 по описа за 2017г. и приема следното:
Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационните жалби на адвокат Л.К. като процесуален представител на Г. С. М. от [населено място] и на адвокат Ст.И. като процесуален представител на Д. И. М. и М. И. М., и двамата от същия град, срещу въззивното решение на Добричкия окръжен съд от 07.VІ.2017г. по гр.д. № 84/2017г.
Ответниците по подадената от Г. М. жалба Д. и М. М. в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат Ст.И. са заели становище за недопускане на касационно обжалване.
Ответницата по подадената от Д. и М. М. касационна жалба Г. М. в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат К. е заела становище за недопустимост на жалбата на М. М. поради липса на правен интерес, тъй като с решението е обявена нищожността на договора за доброволна делба /ДДД/, при което в патримониума на този касатор се възстановява Ѕ ид.част от описаните в него имоти. Заявено е и становище за липса на предвидените в закона предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Касационните жалби са допустими – подадени са в преклузивния срок, срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт и от страни, имащи право и интерес от обжалването. Неоснователно е възражението на Г. М. за недопустимост на жалбата на М. М., която е само срещу въззивното решение в частта, с която е отменено първоинстанционното решение в уважителната му част по претенцията за установяване, че действителната воля на страните по договора за доброволна делба е дарение, и вместо него е постановено друго, с което тази претенция е отхвърлена – като страна по оспорения ДДД М. М. има интерес от обжалването на въззивното решение в посочената му отхвърлителна част.
За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС съобръзи следното:
С атакуваното решение Д. е отменил решението на РС Тервел от 15.ХІІ.2016г. по гр.д. № 38/2016г. в частта, с която в отношенията между Д. М., С. М. /починала в хода на делото и заместена от наследниците й по закон Д.М. и М.М./, М. М. и Г. С. е обявен за действителен като договор за дарение договорът за доброволна делба на нива и две лозета от 28.ІХ.2011г., както и в частта, с която е уважен предявеният от Д. М. срещу Г. М. иск по чл.22 ал.1 СК относно тези имоти за над 1/3 ид.част, и вместо него е постановил друго, с което са отхвърлени предявените от Д.М. и М.М. срещу Г. М. искове за признаване, че действителната воля на страните с разпореждането по договора за доброволна делба е дарение, както и предявеният от Д.М. срещу Г.М. иск за установяване, че вещните права върху трите имота по ДДД, придобити по време на брака между двамата, са лична собственост на Д.М. в размера над 1/3 ид.част до пълния предявен. С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното в частите, с които е прието за установено в отношенията между Д.М., Ст.М. /починала/, М.М. и Г.М., че ДДД и договорите за покупко-продажба, обективирани в нот.акт № 59/28.ІХ.2011г., с който Ст.М. и М.М. са прехвърлили на Д.М. по време на брака му с Г.М. три ниви, съответно индвидиуализирани, и в нот.акт № 61/28.ІХ.2011г., с който Ст.М. и М.М. са прехвърлили на Д.М. общо 5/6 ид.части от дворно място с построените в него жилище, лятна кухня, гараж и стопански постройки, са нищожни като привидни, прикриващи договори за дарение, в частта, с която е обявено, че действителната воля на страните по договорите за покупко-продажба е била дарение на имотите, и в частта, с която са уважени исковете на Д.М. срещу Г.М. за установяване, че са лична собственост на Д.М. имотите по нот.акт № 59/2011г. и по нот.акт № 61/2011г., както и 1/3 от имотите по ДДД.
Въззивният съд е взел предвид, че: с ДДД от 28.ІХ.2011г. С., Д. и М. М. са извършили доброволна делба на нива и две лозета, останали след смъртта на И. М. /съпруг и баща на съделителите/, останали му в наследство от М. С. М., трите имота са възложени в дял на Д. М., в договора е посочено, че С. и М. М. получават от Д. парично уравнение на припадащите им се дялове в размер на 457.50лв.; с нот.акт № 59/28.ІХ.2011г. С. М. продава на Д. М. три ниви, придобити чрез доброволни делби от 1998г. между нея и наследниците на Д. и Л. Д.; с нот.акт № 61/28.ІХ.2011г. С. и М. М. продават на Д. М. идеалните си части /съответно 4/6 и 1/6/ от дворно място и от построените в него жилище, лятна кухня, гараж и стопански постройки, придобити от тях по давностно владение и наследство; в нотариално заверена на 16.Х.2012г. декларация С. М. заявява, че продажбата на имотите по нот.акт № 59/2010г. е безвъзмездна – няма уговорена и платена цена, като действителната й воля била дарение; в нотариално заверена на 25.ІІІ.2014г. декларация С. и М. М. заявяват, че ДДД и договорът за продажба по нот.акт № 61/2010г. са безвъзмездни, тъй като по тях няма уговаряне и плащане на цена за уравнение и за закупуване и че действителната воля е за сключване на договор за дарение. Прието е, че двете декларации представляват начало на писмено доказателство, правещо допустими свидетелски показания за разкриване на симулация. Преценката на декларациите и на показанията на свидетелите Д.Д. и Ив.М., кредитирани като непротиворечиви и съответстващи на писмените доказателства, налага извод, че продажна цена по прехвърлителните сделки не е заплащана, като страните по тях безвъзмездно са уреждали правата си относно останалите в наследство от Ив.М. имоти и тези, които ще останат след смъртта на С. М.. Този извод се потвърждава и от договора от 1977г., с който М. Ст.М. дарява на М. Ив.М. недвижим имот, от сключените на една и съща дата /28.ІХ.2011г./ договори, както и от показанията на св.П., изповядал сделките като нотариус. Прието е за недоказано с предварителен договор за покупко-продажба от 10.ІХ.2011г. и с нот.акт № 79/06.Х.2011г., касаещи нива с площ 25.210 дка, имот № 019323, и с писмо от [фирма], че Г. М. погасила към м.Х/2012г. задължения по договори за текущо потребление, възражението на ответницата за осъществено плащане по сделките, като не са представени доказателства съпрузите да са имали семейни спестявания за това. Установено е по делото наличието на относителна симулация относно трите договора, като привидните сделки /ДДД и двете покупко-продажби/ следва да бъдат обявени за недействителни под формата на нищожност на основание чл.26 ал.2 пр.5 ЗЗД. Прикритите съглашения за дарение, обективирани в нот.акт № 59/2011г. и в нот.акт № 61/2011г., са действителни като сключени в предвидената от закона форма, поради което отношенията между страните ще се уреждат съобразно тях. Относно съглашението за дарение по ДДД не е налице изискуемата се форма съгласно чл.18 ЗЗД, поради което и на основание чл.17 ал.1 ЗЗД не следва да се прилагат правилата относно прикритото поради липса на изискванията за неговата действителност. При ДДД всеки от съделителите получава своя дял в натура или парично уравнение; в случая е установена нищожността на ДДД поради привидност и безвъзмездно прехвърляне от С. и М. М. на правата им, при което волята на страните е за надаряване на Д. М. и сделката за това следва да е под формата на нотариален акт, за да е действителна. Прикритите действителни дарения по нот.акт № 59/2011г. и по нот.акт № 61/2011г. са извършени по време на брака между Д. М. и Г. М., целта им е била да се уредят правата върху наследствените имоти на бащата на Д. и на тези, които ще останат от майка му С. М., а не да се надарят съпрузите. С оглед на това придобитите от Д. имоти по двата нотариални акта са негова лична собственост, а не съпружеска имуществена общност. Поради неприложимостта на правилата на прикритото съглашение, обективирано в ДДД, вещнопрехвърлителен ефект по отношение на описаните в него недвижими имоти не е настъпил, съсобствеността върху тях не е прекратена, С., Д. и М. притежават по 1/3 ид.част от тях, а след смъртта на първата в хода на делото, но след прекратяване на брака между Д. и Г. М., права върху имотите имат само М. и Д. М., като претенцията за признаване, че тези имоти са лична собственост на Д. М., е основателна само за 1/3 ид.част.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК Г. М. сочи произнасяне от въззивния съд по три въпроса в хипотезата по чл.280 ал.1 т.1 ГПК и по един въпрос в хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК /в редакцията преди изменението по ДВ бр.86/2017г./.
Първият поставен въпрос „декларация, удостоверяваща симулативността на сделка – непълен обратен документ, подписана от продавачите – ищци по делото, може ли да бъде начало на писмено доказателство по смисъла на чл.165 ал.2 ГПК, водеща до допустимост на гласни доказателства” се твърди да е разрешен в противоречие с решения на ВКС по гр.д. № 1053/2010г. ІІ ГО, по гр.д. № 7253/2013г. І ГО, по гр.д. № 1069/2009г. І ГО, по гр.д. № 573/2009г. ІV ГО, по гр.д. № 6539/2007г. ІV ГО и по гр.д. № 7298/2013г. ІV ГО. С решението по първото дело е прието, че когато една от страните по сделката се домогва да докаже привидността й относно характера, вида или последиците й, чл.165 ал.2 ГПК обвързва допустимостта за това от наличието на писмени доказателства, изходящи от другата страна по сделката, правещи вероятно твърдението за привидност; когато писменото доказателство съдържа волеизявленията на всички страни по сделката, то служи за пълно разкриване на симулативната сделка и на действителните отношения помежду им, а когато документът съдържа волеизявление само на една от страните по договора, той представлява начало на писмено доказателство, в какъвто случай доказването на действителните отношения между страните по сделката е допустимо чрез свидетелски показания. С решението по гр.д. № 7253/2013г. І ГО е разрешен въпроса „дали признанието за безвъзмезден характер на сделката за придобиване на недвижим имот по време на брака, направено пред брачен съд от бившия съпруг, който не е страна по нея, може да се приравни на обратен документ или на начало на писмено доказателство за разкриване на симулация, твърдяна от другия съпруг”, като е прието, че съпругът, който не е участвал в сделката, черпи права от нея по силата на закона, но това не го прави страна по нея, поради което изявлението му, че другият съпруг е собственик на имота по дарение, не може да се квалифицира като начало на писмено доказателство по смисъла на чл.165 ал.2 ГПК. С решението по гр.д. № 1069/2009г. І ГО във връзка с въпросите „кога придобит по време на брака недвижим имот не е съпружеска общност, за допустимостта на гласни доказателства за установяване на симулация на сделка тогава, когато чл.133 ГПК /отм./ забранява това, и дали документ, не подписан от съпругата, я обвързва”, е прието, че свидетелски показания са допустими само при наличие на начало на писмено доказателство, изходящо от страна по сделката, но не и при наличие на обратен документ, установяващ напълно симулацията. Според решението по гр.д. № 573/2009г. за да се приеме, че дарението е относително симулативно и прикрива продажба, е необходимо провеждането на пълно доказване на прикритата сделка въз основа на представената декларация, подписана от една от страните по сделката и представляваща поради това начало на писмено доказателство, и останалите допустими доказателствени средства, вкл. показания на свидетели. С решението по гр.д. № 6539/2007г. ІV ГО е прието, че с представените доказателства във връзка с декларация, подписана от бившия съпруг, че имотът не му бил продаден, а дарен, не е била оборена презумпцията по чл.19 СК, декларацията би имала ефект на писмено доказателство по чл.134 ал.2 ГПК /отм./, ако по делото е била представена същата по смисъл декларация и от бившата съпруга. По гр.д. № 7298/2013г. ІV ГО е разрешен въпросът за значението на обратно писмо, подписано само от страните по договора, чиято привидност се иска, за неучаствалия в сделката съпруг. Прието е, че правата на неучастващия съпруг са пълна функция и изцяло зависят от волеизявленията на страните по сделката, както относно сключването й, така и относно уговарянето на привидността й и разкриването й със съставения за целта обратен документ в случай, че този документ има достоверна дата преди или към момента на сключването на договора; когато обратното писмо няма такава дата и особено при влошени отношения между съпрузите, когато обратното писмо е съставено непосредствено преди предявяване на иска за разкриване на симулацията, то е непротивопоставимо на неучаствалия в сделката съпруг, а има по отношение на него значението на начало на писмено доказателство, респ. на предпоставка за допускане на свидетелски показания. Видно е от сочената практика, че произнасянето от въззивния съд по поставения въпрос не е в противоречие, а в съответствие с нея, приемайки, че при наличието на декларации, представляващи начало на писмено доказателство, са допустими свидетелски показания за установяване на твърдяната относителна симулативност на атакуваните договори.
Вторият поставен въпрос „противопоставими ли са декларации – непълен обратен документ, подписани само от едната от страните по договора, чиято привидност се претендира, които участват в процеса като ищци, на неучаствалия в сделката съпруг – ответник по иска за нищожност” се твърди да е разрешен в противоречие с решения на ВКС по гр.д. № 1053/2010г. ІІ ГО, по гр.д. № 7253/2013г. І ГО, по гр.д. № 1069/2009г. І ГО, по гр.д. № 573/2009г. ІV ГО, по гр.д. № 6539/2007г. ІV ГО и по гр.д. № 7298/2013г. ІV ГО. С първото решение е прието, че е начало на писмено доказателство писмена декларация от страна на продавача, че не е получавал продажната цена и че намерението му е било да надари купувача – участващият в сделката бивш съпруг, с оглед на което са допустими свидетелски показания за установяване на относителна симулация. Решението по гр.д. № 7253/2013г. І ГО е неотносимо в случая, тъй като в него не е давано разрешение по поставения въпрос. Същото се отнася и за решението по гр.д. № 573/2009г. ІV ГО, както и за това по гр.д. № 6539/2007г. ІV ГО /според което писмената декларация от участващия в сделката и страна по делото за делба с бившия съпруг не е можела да изиграе ролята на писмено доказателство, изхождащо от другата страна, правещо вероятно твърдението й за привидност на съгласието й, такъв ефект би имало, ако е представена същата по смисъл декларация и от бившия съпруг/. Неотносимо в случая е и решението по гр.д. № 1069/2009г. І ГО с оглед приетото с него, че обратният документ /а не документът, представляващ начало на писмено доказателство/ не обвързва неучастващия в сделката, чиято симулация се претендира. В този смисъл е и разрешението, дадено в решението по гр.д. № 7298/2013г. ІV ГО – подписаното само от единия съпруг обратно писмо е непротивопоставимо на другия съпруг в случаите, когато обратното писмо няма достоверна дата, когато е съставено след влошаване на отношенията, фактическата раздяла или развода между съпрузите, непосредствено преди предявяването на иска за разкриване на симулация и др. подобни обстоятелства, при които могат да възникнат съмнения, че писмото е подписано от страните по договора с оглед злепоставяне на правата и интересите на съпруга, който не е страна по договора. При това положение твърдението за произнасяне от въззивния съд по втория поставен въпрос в противоречие със сочената практика не се установява с нея.
И по третия въпрос „в какъв период от време следва да е подписан обратен документ, респ. непълен обратен документ, в които се декларира привидността на сделката, за да е противопоставим на неучаствалия в сделката съпруг, приобретател по силата на СК” с решенията на ВКС по гр.д. № 1053/2010г. и по гр.д. № 7298/2013г. не се обосновава твърдяното от касаторката основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК /в редакцията преди изменението по ДВ бр.86/2017г./ за допускане на касационно обжалване. Това е така, защото в първото решение такъв въпрос въобще не е разрешаван, а даденото във второто решение разрешение касае значението на времето на съставянето само на обратно писмо, което в настоящия случай не е относимо към разглеждания спор.
Като въпрос от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, се сочи „при обсъждане симулативността на сделката следва ли съдът да обсъди мотива за сключването на симулативната сделка, а не на прикритата такава”. Въпросът е неотносим към имащо решаващо значение за изхода на спора по делото произнасяне от въззивния съд – в атакуваното решение изводи в тази връзка не са формирани.
В изложените си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторите-ищци сочат произнасяне от въззивния съд по два въпроса в хипотезата по чл.280 ал.1 т.1 ГПК /в редакцията преди изменението по ДВ бр.86/2017г./.
Поставен е въпросът „нищожен ли е ДДД на наследствен имот, когато в него не е уговорено парично уравнение на дяловете на съделителите, които не получават дял в натура от имотите, предмет на делбата, но съделителите заявяват, че всички отношения между тях във връзка с прекратяването на съсобствеността върху имотите от наследствената маса на Ив.М. са уредени”. Така поставен в цялост, въпросът е неотносим към резултата по спора в атакуваното решение, защото въззивният съд не е формирал извод, основан на преценка за значението на изявление в ДДД, че всички отношения между съделителите във връзка със съсобствеността върху имотите са уредени”. Въпросът само в първата му част е относим, но той не е разрешен в противоречие със сочената в изложението актуална и непротиворечива практика на ВКС /изолирана и изоставена е практиката, обективирана в решението по гр.д. № 62/2009г. ІV ГО, според която облекчената форма, създадена с чл.35 ал.1 ЗС, се прилага по отношение на всеки договор за делба, независимо от намерението на съделителите – за получаване на реален дял, на парично уравнение, на друго уравнение, намерение за дарение или намерение за избягване на бъдещ правен спор, ДДД не е симулативен дори и да не включва уговорки за плащане на суми за уравнение на дяловете, тъй като изявлението на съделителите, че всички отношения са уредени във връзка с наследството, отговаря на действителната воля на страните – прекратяване на съсобствеността/. Така в решение по гр.д. № 225/2011г. ІІ ГО е прието, че доброволната делба трябва да се извърши по начин всеки от съделителите да получи дял в натура съобразно правата му в съсобствеността, възможно е да се уговори един от тях да получи целия имот, а останалите – паричната равностойност на припадащата им се част, като неполучаването на реален дял или парична равностойност обуславя нищожността на ДДД. В решението по гр.д. № 1037/2013г. І ГО е прието, че е недействителен ДДД, по силата на който участващ в делбата съделител не получава никакъв насрещен еквивалент – имот или парично уравнение, а другият съделител получава имуществото, предмет на договора. В решение по гр.д. № 5600/2013г. І ГО е прието, че в ДДД е необходимо да е постигнато съгласие за начина, по който следва да се извърши уравняването на дяловете, не е необходимо да се посочат точно сумите за постигане на уравнението, сам по себе си фактът на постигане на съгласие за уравняване е достатъчен да се приеме, че договорът е действителен, дори конкретният размер на уравнението да не е посочен, достатъчно е и изявлението, че страните са уредили отношенията си по повод поделянето, вкл. и преди сключването на ДДД. В този смисъл са и мотивите по т.2 от ТР № 3/2013г. на ОСГК – ако стойността на получения от някой съсобственик реален дял значително се различава от стойността на дела му в съсобствеността, ДДД следва да съдържа клауза за начина на уравнение на дяловете, като законът не установява императивно изискване за вида на уравнението при съгласие за доброволно поделяне. При тези обстоятелства не са налице предвидените в закона предпоставки за допускане на касационно обжалване по така поставения въпрос.
Вторият въпрос на ищците е „при позоваване или оспорване от страна в исков процес на правни последици от представен писмен документ, когато в рамките на своите задължения да следи за неговата действителност може ли да я обяви със силата на присъдено нещо в отношенията между страните или е достатъчно да изложи правни изводи за установената недействителност”. Същността на въпроса /поради неясната му редакция/ се изяснява от обосновката му – съдът в случая приемал в мотивите си, че ДДД е недействителен, но не се произнесъл по същество пораждал ли той правни последици – настъпил ли е прехвърлителният ефект на дяловете на С. и М. М. в собственост на Д.М. или не. Въпросът не е от значение за спора по делото, тъй като въззивният съд се е произнесъл не само в мотивите, че ДДД не е породил правни последици поради липса на форма съобразно изискването на чл.18 ЗС, а и в диспозитива на решението, като е отменил първоинстанционното решение в уважителната му част за признаване, че действителната воля на страните по отношение разпореждането с ДДД с притежаваните права върху една нива и две лозета е дарение, отхвърлил е тази претенция и е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която е прогласена нищожността на този договор поради привидност, прикриващ дарение.
По изложените съображения се налага извод, че не са налице предвидените в чл.280 ал.1 ГПК /в редакцията преди последното изменение през 2017г./ предпоставки, поради което касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Добричкия окръжен съд № 153/07.06.2017г. по в.гр.д. № 84/2017г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: