– 5 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 708
гр. София , 01.08.2018 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 06.06.2018 (шести юни две хиляди и осемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 1412 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 172 423/20.12.2017 година, подадена от Б. Л. Б., срещу решение № 7770/20.11.2017 година на Софийски градски съд, въззивно отделение, ІV-Д състав, постановено по гр. д. № 3856/2017 година.
С обжалваното решение съставът на Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното решение № 19 194/22.11.2016 година на Софийския районен съд, ІІ-ро гражданско отделение, 71-ми състав, постановено по гр. д. № 38 225/2015 година, с което е отхвърлен предявените от Б. Л. Б. срещу [фирма] [населено място] искове с правно основание чл. 222, ал. 3 от КТ за сумата от 10 556.19 лева, представляваща разликата между дължимото обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за единадесет месеца при прекратяване на трудовото правоотношение при придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст и изплатеното такова от работодателя в размер на брутното трудово възнаграждение за два месеца, ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на исковата молба 01.07.2015 година до окончателното изплащане и разноските по делото и с правно основание чл. 86 от ЗЗД за заплащане на сумата 2027.28 лева, представляваща лихва за забава върху главното вземане, изтекла в периода от 11.08.2013 година до 30.06.2015 година.
В подадената от Б. Л. Б. касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от него срещу [фирма] [населено място] искове по чл. 222, ал. 3 от КТ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД да бъдат уважени. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба [фирма] [населено място] е подал отговор на същата с вх. № 19 826/01.02.2017 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 7770/20.11.2017 година на Софийски градски съд, въззивно отделение, ІV-Д състав, постановено по гр. д. № 3856/2017 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.
Б. Л. Б. е бил уведомен за обжалваното решение на 22.11.2017 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 172 423/20.12.2017 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
Съставът на Софийски градски съд е приел, че за периода от 30.06.1982 година до 07.12.1998 година Б. Л. Б. е бил в трудово правоотношение с работодатели, чиито правоприемник се явява [фирма] [населено място], което трудово правоотношение е било прекратено. Впоследствие страните по делото сключили нов трудов договор № 27/15.06.2006 година, действал в периода от 15.06.2006 година до 22.07.2013 година, когато бил прекратен на основание чл. 325, т. 1 от КТ-по молба на Б., със заповед № 6/22.07.2013 година. В заповедта било предвидено на Б. да се изплати обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ, тъй като към момента на прекратяването бил придобил право на пенсия за осигурителен стаж възраст, в размер на две брутни трудови възнаграждения, което било направено от страна на работодателя. Към момента на прекратяване на договора Б. бил придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Не било спорно, че общият му трудов стаж в [фирма] [населено място] възлиза на двадесет и три години, седем месеца и седем дни, от които в периода от 01.07.1982 година до 31.12.1998 година-шестнадесет години, шест месеца и девет дни, а в периода от 15.06.2006 година до 22.07.2013 година-седем години, един месец и седем дни, като размерът на последното брутно трудово възнаграждение, получено от Б., за пълен работен месец преди прекратяването на договора бил 1172.91 лева. Представен бил К. от 01.10.2012година., сключен от [фирма] [населено място] и синдикалните организации при него, като в чл. 33 от К. бил уговорен увеличен размер на обезщетението по чл. 222, ал. 3 от КТ-в зависимост от прослужените години в дружеството преди пенсионирането, като за трудов стаж над двадесет години било предвидено обезщетение в размер на единадесет брутни работни заплати.
С оглед на това съставът на Софийски градски съд е приел, че се касае за иск с правно основание чл. 59 от КТ, а не за такъв по чл. 222, ал. 3 от КТ, но само по себе си само посочването на грешна правна квалификация не водело до неправилност на първоинстанционното решение.
Въззивният съд е изложил съображения за това, че съгласно чл. 59 от КТ всеки работник или служител, спрямо когото К. се прилагал можел да иска реално изпълнение на поетите от работодателя задължения по договора. Претенцията за заплащане на по-висок размер на обезщетението по чл. 222, ал. 3 от КТ, във връзка. с чл. 33, ал. 1 К. – на основание чл. 59 КТ, изисквала доказване от страна на Б. на следните кумулативни предпоставки : 1. прекратено трудово правоотношение, независимо от основанието за това; 2. прекратяването да е настъпило след придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, 3. доказване приложимост спрямо ищеца на К., действащ към момента на прекратяване на трудовия договор, т. е., че Б. е член на синдикалната организация, страна по договора или че се е присъединил към договора изрично. Съгласно императивната разпоредба на чл. 57 от КТ приложимостта на К. спрямо конкретен работник или служител можела да произтича или от членството му в синдикалната организация, която е страна по договора или от подадено от него писмено заявление за присъединяване по чл. 57, ал. 2 от КТ. Затова, изцяло в тежест на Б. Л. Б. било да проведе пълно и главно доказване на факта, че е бил член на синдикалната организация (в случая на СО на К.), която е страна по К. от 01.10.2012 година, от който той искал да черпи права. Съдът бил разпределил доказателствената тежест на страните, в частност на Б., с доклада по делото, като му е дал указания в посочения смисъл. В случая в производството било установено единствено, че Б. е прекратил договора си с [фирма] [населено място] на основание чл. 325, т. 1 от КТ-по взаимно съгласие, след като е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст и че при прекратяването му е изплатено обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ в размер на две брутни трудови възнаграждения. Не било установено той да е членувал в СО на К., която е страна по К. от 01.10.2012 година, нито да се е присъединил към него по реда на чл. 57, ал. 2 от КТ. Неоснователно било възражението на Б., че фактът на членството му се установявал от фиша за получено трудово възнаграждение за юли 2013 година, където било вписано: „синд. чл. внос 2.85 лева“. Този запис не бил достатъчен, за провеждането на пълно доказване нито, че Б. Л. Б. е бил член на синдикалната организация на К. в периода до прекратяване на договора 22.07.2013 година, нито че става въпрос за заплащане на членски внос, в полза на синдикалната организация на К. в предприятието. Тези факти можело да се установят със съответните писмени доказателства, каквито Б. Л. Б. не бил ангажирал.
Съставът на Софийски градски съд е посочил, че само за пълнота следвало да се посочи, че било налице разминаване в датата посочена в заглавната част на К., представен към исковата молба и в чл. 52 от същия. В последният било вписано, че има действие до 30.09.2011 година. Този било в противоречие с вписаното в заглавната част, че договорът е сключен на 01.10.2012 година. Съгласно чл. 53, ал. 2 и ал. 3 от КТ писмената форма била необходима за действителността на К., който след подписването му следвало да се впише в специален регистър на И. по труда, в района на която е седалището на работодателя. Съгласно чл. 53, ал. 6 от КТ ако имало спор относно текста на договора достоверен бил текстът, който е регистриран. В случая не можело да се направи и категоричен извод кой е точният текст на договора и дали той е действащ през периода на прекратяване на трудовия договор с ищеца.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Б. Л. Б. изрично е посочил, че констатациите на съда относно липсата на правно основание за претендиране на по-голям размер на обезщетението при прекратяване на трудовото му правоотношение при пенсиониране не почиват на събраните по делото доказателства. По делото бил представен горепосочения фиш за работна заплата, а работодателят не е провел никакво насрещно доказване, с което да обори това доказателство. Изводите на съда за липсата на предпоставки за прилагане на чл. 33 от К. спрямо касатора били неправилни и необосновани, като до тях съдът стигал при игнориране на представеното от касатора доказателство. В така изложените твърдения липсва ясно формулиран правен въпрос по смисъла на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС, въз основа на който обжалваното решение да бъде допуснато до касационен контрол, дори и след съответното му доуточняване или конкретизация от съда. Въззивните решения се допускат до касационно обжалване, когато в тях съдът се е произнесъл по материално правен или процесуално правен въпрос, който е от значение за изхода на конкретното дело и е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван е противоречиво от съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Както е посочено в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС такъв въпрос е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Същият трябва да е от значение за изхода на спора по конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от съда или за обсъждане на събраните по делото доказателства, като твърденията на Б. Л. Б. в подаденото от него изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се отнасят именно за последните обстоятелства. При преценката дали са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали посочения от касатора правен въпрос или въпроси са включени в предмета на делото като заедно с това са от значение за изхода на спора и са обусловили правните изводи на съда, но не и дали тези изводи са законосъобразни. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието, на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване-а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 7770/20.11.2017 година на Софийски градски съд, въззивно отделение, ІV-Д състав, постановено по гр. д. № 3856/2017 година по подадената срещу него от Б. Л. Б. касационна жалба с вх. № 172 423/20.12.2017 година и такова не трябва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 7770/20.11.2017 година на Софийски градски съд, въззивно отделение, ІV-Д състав, постановено по гр. д. № 3856/2017 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.