– 2 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 710
гр. София, 01.08.2018 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 21.03.2018 (двадесет и първи март две хиляди и осемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 4718 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 69 735/25.05.2017 година, подадена от [фирма] [населено място], срещу решение № 2575/19.04.2017 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІІ-В състав, постановено по гр. д. № 8388/2016 година.
С обжалваното решение на Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното решение № ІІІ-90-123/28.03.2016 година на Софийски районен съд, ІІІ-то гражданско отделение, 90-ти състав, постановено по гр. д. № 62 995/2014 година, с което [фирма] [населено място] е било осъдено, на основание чл. 49 във връзка с чл. 45 от ЗЗД, да заплати на М. А. Б. сумата от 3500 лева, представляваща обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди, вследствие на публикуване на невярна информация относно ищцата в статия със заглавие „Ж. П. точи кредитни карти” в брой 14 (438) на вестник „У.” от дата 31.03-06.04.2012 година, стр. 17, заедно със законната лихва от датата на увреждането-31.03.2012 година, до окончателното изплащане на сумата и сумата от 3500.00 лева, представляваща обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди, вследствие на публикуване на невярна информация относно ищцата в статия със заглавие „ ФБР погва Б.” в брой 30 (559) на вестник „У.” от дата 26.07-01.08.2014 година, стр. 18, заедно със законната лихва от датата на увреждането-26.07.2014 година, до окончателното изплащане на сумата.
В касационната си жалба [фирма] [населено място] излага съображения за това, че решението на Апелативен съд П. е постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. С оглед на това е поискано въззивното решение да бъде отменено и да се постанови друго, с което искът по чл. 49 от ЗЗД да бъде отхвърлен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК [фирма] [населено място] сочи, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Ответницата по касационната жалба М. А. Б. не е подала отговор на същата, като не е изразила становище по допустимостта и основателността й.
[фирма] [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 04.05.2017 година, а подадената от него касационна жалба е с [фирма] [населено място]. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
При постановяване на решението си съставът на Софийски градски съд, чрез препращане към мотивите на първоинстанционното решение е приел, че посочените по-горе статии са публикувани в собствения на ответника вестник „У.”. От събраните по делото доказателства нямало данни за образувани и неприключили съдебни производства, както и за повдигнати обвинения срещу Б., както и за извършвани по отношение на нея проверки по повод на подадени сигнали или жалби. М. А. Б. била служител в дирекция „Н. с.БОП” М. за периода от 23.12.1999 година до 29.09.2006 година, съответно в Г. дирекция „БОП” М. за периода от 29.09.2006 година до 18.02.2009 година, като за периода от 2000 година до 2009 година във втората дирекция не е работило друго лице с тези имена.
Съставът на Софийски градски съд е изложил мотиви за това, че с оглед характера на отговорността по чл. 49 от ЗЗД, възложителят на работата, какъвто е [фирма] [населено място], в качеството си на издател на вестник „У.”, не извършвал с възлагането на работата противоправно деяние. Но той отговарял за такова, извършено от този, на когото е възложил работата. В. можел да се освободи от отговорност, ако докажел, че този, комуто е възложена работата не е причинил вреда и действията му не са виновни и противоправни или ако вредата не е причинена при или по повод на възложената работа. В тежест на М. А. Б. било да установи, че в резултат на публикуваните статии в два броя на вестник „У.” е претърпяла неимуществени вреди. В тежест на [фирма] [населено място] било да докаже, че изнесените в статията факти отговарят на истината. Посочено е, че в конкретния случай с оглед ангажираните по делото доказателства въззивният съд приема, че в хода на делото се установява по безспорен начин, че фактите и обстоятелствата, отразени в статиите във вестник „У.”, съдържат обидни и клеветнически твърдения по отношение на Б., както и че изнесената информация за нея в тези статии представлява клеветническо и обидно твърдение спрямо нея Б., както и че сочените факти и обстоятелства не отговарят на обективната истина. От събраните по делото доказателства се установявало, че са налице предпоставките на чл. 49 от ЗЗД за ангажиране на отговорността на [фирма] [населено място], като издател на вестник „У.”.
Въззивният съд е посочил, че съгласно установената практика, при искове по чл. 49 от ЗЗД за обезщетяване на неимуществени вреди от публикации, съдържащи обидни или клеветнически твърдения, правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди били въздействието на противоправния акт на издателя върху здравето на ищеца, субективните му негативни преживявания, отражението на противоправния акт върху социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията на ищеца със семейството и приятелите му, както и други подобни обстоятелства, видът на противоправния акт-дали е клевета или обида, тежестта им с оглед общоприетите норми за етика и морал. Като база за определяне на обезщетението служел още икономическият растеж и стандарта на живот в страната към датата на увреждането. Справедливо по смисъла на чл. 52 от ЗЗД обезщетение, означавало да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на всички понесени от увреденото лице болки, страдания и неудобства-емоционални, физически и психически сътресения, които ноторно намират не само отражение върху психиката му, но му създават и социален дискомфорт за определен период от време, а понякога и реална възможност за неблагоприятни бъдещи прояви в здравословното му състояние и които в своята цялост представляват конкретните неимуществени вреди.
От приетото, като неоспорено от страните по делото заключение на вещо лице по допуснатата съдебно-психологическа експертиза, което въззивният съд кредитирал изцяло, като компетентно и обективно изготвено се установявало наличието на непреодолян стрес у М. А. Б., предизвикан от съдържанието на публикациите. Установявало се също така, че дългият времеви период, през който Б. преживявала негативното влияние на този стрес (първата публикация е март/април 2012 година, втората-юли/август 2014 година), както и наблюдението, че стресът не бил преодолян и към датата на проведеното за нуждите на експертизата психологическо изследване (08.10.2015 година), давали основание да се обсъжда вероятността за протрахиране на оплакванията. Установявало се също така, че не е изключена вероятността за по-нататъшно задълбочаване и развитие на оплакванията при липса или недостатъчност на оказаната на М. А. Б. подкрепа-както от близки, така при нужда и от професионалисти.
Съставът на Софийски градски съд е приел, че сумата от 7000.00 лева отговаря на изискването на чл. 52 от ЗЗД за репариране на вредите по справедливост. При определяне размера на това обезщетение въззивният съд е приел, че, че следва да бъдат взети предвид следните обстоятелства, преценени в конкретиката на процесния случай, а именно: 1) характера на противоправното деяние, изразяващо се в разпространяване на неверни твърдения и факти, опозоряващи доброто име, честта и достойнството на М. А. Б.; 2) обстоятелството, че позорящите ищцата неверни твърдения са изразени публично, чрез средство за масова информация (вестник), и са станали достояние на широк кръг лица; 3) негативните емоционални преживявания и дискомфорт на М. А. Б., установени с показанията на свидетелите А. В. и Б. Л.-стрес, тревожност, притеснение, безпокойство, затвореност и ограничение на контактите с приятели и колеги; 4) обстоятелството, че от приетото по делото заключение на вещо лице по изслушаната по делото съдебно-психологическа експертиза се установява наличие на непреодолян стрес у ищцата, предизвикан от съдържанието на процесните публикации, както и че този стрес не е бил преодолян от Б. и към датата на проведеното психологическо изследване (28.10.2015 година); 5) обществено-икономическите условия в страната към момента на осъществяване на увреждането.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът [фирма] [населено място] твърди, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по правния въпрос за задължението на съда да определи обезщетението за неимуществени вреди при деликт по справедливост, която не е абстрактно понятие, а предпоставя винаги преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства-обема, характера и тежестта на уврежданията, интензитета и продължителността на търпените болки и страдания, физиологическите и психологическите последици на увредения, преценени адекватно и в тяхната съвкупност, при това в мотивирано изложение за преценка на приноса им спрямо увреждането, а не единствено изброяването им, като релевантни за определянето на справедливо обезщетение. В тази връзка се твърди, че е налице предвидената в чл. 2280, ал. 1, т. 1 от ГПК хипотеза за допускане на въззивното решение до касационно обжалване като се сочи противоречие с т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 година, решение № 49/27.04.2011 година, постановено по гр. д. № 697/1/2010 година, решение № 202/05.11.2013 година, постановено по гр. д. № 1304/2013 година, решение № 11/27.01.2014 година, постановено по гр. д. № 3684/2013 година, решение № 123/23.06.2014 година, постановено по гр. д. № 524/2014 година, четирите по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о.; и решение № 69/18.03.2014 година, постановено по гр. д. № 4686/2013 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Така поставеният въпрос е съществен и е включен в предмета на делото като е обусловил изводите на състава на Софийски градски съд при постановяване на обжалваното решение. След съпоставката между посочената задължителна практика на Върховния касационен съд по посочения въпрос и възприетото от състава на Софийски градски съд разрешение на същия сегашния състав на ІV г. о. на ВКС намира, че при постановяване на решението си съставът на въззивния не се е отклонил от така установената практика. В случая са обсъдени и преценени всички, твърдени от страните и реално установени по делото, обстоятелства имащи значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди като същите са посочени в мотивите на съдебния акт и е отразено значението им за определения размер на обезщетението, поради което така поставения въпрос не може да обоснове допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Следва да се има предвид, че ППВС № 4/23.12.1968 година дава общи указания за начина, по който следва да процедира съда при определяне на размера на обезщетението и какви факти и доказателства трябва да бъдат взети предвид за това. Размерът на обезщетението обаче се определя конкретно за всеки отделен случай, като се вземат предвид специфичните за случая обстоятелства и установената по делото фактическа обстановка. Това води до възможността сходно за два случая на непозволено увреждане обстоятелство да има една тежест при определяне на размера на обезщетението по първото производство и друга тежест по второто производство. Правилото, че размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай не дава възможност да бъде извлечено общо правило за определяне на конкретен размер на обезщетението при сходства между част от фактите и обстоятелствата по посочените от страните случаи, който да бъде присъждан винаги, когато е налице такова сходство.
Освен това в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК [фирма] [населено място] твърди, че обжалваното решение не е съобразено с установената съдебна практика по въпроса за задължението на съда да направи преценка, кои твърдения в процесните публикации имат оценъчен и кои негативен характер, като в тази връзка се прави позоваване на решение № 148/10.07.2015 година, постановено по гр. д. № 6318/2014 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 369/26.11.2015 година, постановено по гр. д. № 2098/2015 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. При постановяване на обжалваното решение съставът на Софийски градски съд, чрез препращане към мотивите на първоинстанционното решение е приел, че двете публикации съдържат фактически твърдения, а именно: „А всъщност през цялото време ги топял пред близки до него ченгета, към които се водел агент. Най-активна в събирането на информация от Г. била сексапилна полицайка с фамилия Б.” и „На хранилка към същата банда е била и спецполицайка с фамилия Б.. Дамата, която до преди 2 години е работила в разформированата вече Г., е давала оперативна информация на П. за предстоящи акции към престъпни банди, занимаващи се с финансови престъпления”, които са обидни и клеветнически по отношение на М. А. Б., съответно е осъществен фактическият състав на деянията „обида” и „клевета”. Предвид на това съставът на въззивният съд не е приел, че отговорността на [фирма] [населено място] се основава на изразени от журналиста или от трето лице оценъчни твърдения, каквито не са налице, а на твърдения за факти, които в контекста, в който са поднесени увреждат доброто име на Б.. С оглед на посоченото съставът на Софийски градски съд не се е отклонил от установената по посочения въпрос съдебна практика, поради което не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1от ГПК предпоставки за допускането на въззивното решение до касационен контрол въз основа на него.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 2575/19.04.2017 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІІ-В състав, постановено по гр. д. № 8388/2016 година по подадената срещу него от [фирма] [населено място] касационна жалба с вх. № 69 735/25.05.2017 година и такова не трябва да се допусне.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2575/19.04.2017 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІІ-В състав, постановено по гр. д. № 8388/2016 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.